Кен Фолет
Крахът на титаните (180)

IV

На другия ден Уилсън отиде във френското външно министерство на Ке д’Орсе и прочете проекта пред пленарното заседание на мирната конференция в прочутата Зала с часовниците, под огромните полилеи, които приличаха на сталактити в арктическа пещера. Вечерта замина за Америка. Беше петък и Гас отиде на танци.

Париж по тъмно беше град на забавленията. Храната все още беше оскъдна, но изглежда алкохолът беше в изобилие. Младите мъже оставяха вратите на хотелските си стаи отворени, та да могат сестрите от Червения кръст да се отбиват, ако имат нужда от компания. Общоприетото приличие като че беше изоставено. Хората не се стараеха да прикриват любовните си афери. Женствени мъже изоставяха престорената мъжественост. При Ларю стана лесбийски ресторант. Говореше се, че недостигът на въглища е мит, измислен от французите, та всички да се топлят нощем, като спят с приятелите си.

Всичко беше скъпо, но Гас имаше пари. Имаше и други предимства — познаваше града и говореше френски. Отиде да гледа състезанията в Сен Клу, „Бохеми“ в операта и дръзкия мюзикъл „Фи Фи“. Канеха го на всички увеселения, понеже беше приближен на президента.

Установи, че прекарва все повече време с Роза Хелман. Трябваше да е внимателен при разговорите с нея и да й казва само неща, които с радост би прочел в печата. Дискретността вече му беше станала навик. Роза беше сред най-умните хора, които той познаваше. Харесваше я и само толкова. Тя винаги беше готова да излезе с него, но кой репортер би отказал поканата на един сътрудник на президента? Гас не можеше да я вземе за ръка или да я целуне за лека нощ, за да не създаде у нея впечатлението, че се възползва от положението си на човек, комуто тя не може да откаже, за да не го обиди.

Срещнаха се в Риц, за да пийнат коктейли.

— Какво е коктейл? — попита Роза.

— Твърд алкохол, направен така, че да изглежда по-прилично. Модерно е, уверявам те.

Роза също беше модерна. Косите й бяха късо подстригани. Носеше шапка клош, която се спускаше над ушите й като каска на немски войник. Извивките и корсетите вече не бяха на мода и роклята на Роза падаше на дипли от раменете към удивително ниско скроената талия. Дрехата криеше формите й, ала странно караше Гас да се замисля за тялото отдолу. Роза беше и с червило и пудра, което европейките все още смятаха за дръзко.

Двамата изпиха по едно мартини и си тръгнаха. Привлякоха доста погледи, минавайки през дългото фоайе на Риц — високият мъж с голяма глава и неговата дребна едноока дама, той с фрак и бяла папийонка, а тя в сребристосиня коприна. Взеха такси до хотел Мажестик, където в съботните вечери британците устройваха танцови забави. Всички ходеха там.

Балната зала беше препълнена. Млади сътрудници от делегациите, журналисти от цял свят и върнали се от окопите войници „джазираха“ с медицински сестри и машинописки. Роза научи Гас да танцува фокстрот, после го остави и затанцува с един тъмноок хубавец от гръцката делегация.

Обзет от ревност, Гас тръгна из залата да побъбри с познатите си. Натъкна се на лейди Мод Фицхърбърт, облечена в пурпурна рокля и с остри обувки на краката.

— Здравейте! — изненадано възкликна той.

Мод видимо се радваше на срещата и отвърна:

— Изглеждате добре.

— Късметлия съм. Останах цял.

— Почти — рече Мод и докосна белега на лицето му.

— Само драскотина. Ще танцуваме ли?

Гас я взе в ръце. Беше слаба — той усещаше костите й под роклята. Танцуваха валса „Колебание“.

— Как е Фиц? — попита Гас.

— Според мен е добре. В Русия е. Предполагам, че не бива да го казвам, но това е обществена тайна.

— Забелязах, че британските вестници пишат „Долу ръцете от Русия“.

— Кампанията се води от една жена, която сте виждали в Тай Гуин, Етел Уилямс, сега Лекуит.

— Не я помня.

— Беше икономка.

— Боже мили!

— Тя се превръща в сила в британската политика.

— Колко се е променил светът.

Мод притегли Гас към себе си и сниши глас.

— Не очаквам да имате някакви новини от Валтер?

Гас си спомни немския офицер в Шато-Тиери, който му се беше видял познат, ала далеч не беше сигурен, че е Валтер. Затова отговори:

— Никакви. Съжалявам. Сигурно Ви е тежко.

— От Германия не идва никаква информация и на никого не се позволява да отиде там!

— Опасявам се, че може да се наложи да почакате до подписването на мирния договор.

— И кога ще стане това?

Гас не знаеше.

— Уставът на Обществото на народите е почти готов, обаче са твърде далеч от разбирателство по обема на германските репарации.

— Колко глупаво — горчиво рече Мод. — За нас е нужно германците да добруват, за да могат британските фабрики да им продават автомобили и печки, и прахосмукачки. Ако съсипем стопанството им, Германия ще се болшевизира.

— Хората искат отмъщение.

— Помните ли четиринадесета година? Валтер не искаше война. Както и повечето германци. Страната обаче не беше демократична. Генералите подтикнаха кайзера. А когато Русия мобилизира армията си, те вече нямаха избор.

— Помня, разбира се. Но повечето хора не помнят.

Танцът свърши и се появи Роза Хелман. Гас запозна двете дами. Те поговориха малко, обаче Роза се държеше непривично скучно и Мод ги остави.

— Тази рокля струва цяло състояние — намусено съобщи Роза. — Тя е на Жана Ланвен.

Гас беше изумен.

— Не хареса ли Мод?

— Е, ти явно я харесваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Танцувахте доста близо един до друг.

Роза не знаеше за Валтер. Въпреки това на Гас му стана неприятно от това неоснователно обвинение, че флиртува.

— Тя искаше да разговаряме за нещо твърде поверително — рече той с леко раздразнение.

— Обзалагам се, че е искала.

— Не знам защо се държиш така. Ти тръгна с онзи мазен грък.

— Той е много хубав и никак не е мазен. Защо да не танцувам с други мъже? Не е като да си влюбен в мен.

Гас я гледаше настойчиво.

— О — продума той. — Божичко. — Изведнъж се почувства объркан и несигурен.

— Сега пък какво има?

— Струва ми се, че току-що осъзнах нещо.

— Ще ми кажеш ли какво?

— Предполагам, че трябва — отговори Гас с треперлив глас. После млъкна.

Тя го почака малко, после нетърпеливо каза:

— Е?

— Влюбен съм в теб.

Тя мълчаливо отвърна на погледа му. Мина доста време, преди да попита:

— Наистина ли?

Макар мисълта, че е влюбен, да го беше изненадала, Гас нямаше никакво съмнение.

— Да. Обичам те, Роза.

— Само си представи — рече тя със слаба усмивка.

— Мисля, че може би съм влюбен в теб доста отдавна, без да го осъзнавам.

Роза кимна, като че някакво нейно подозрение се беше потвърдило. Оркестърът подхвана бавна мелодия. Тя се приближи до Гас.

Той я прегърна, без да се замисля, но беше твърде развълнуван, за да се справи с танца.

— Не съм сигурен, че ще успея…

— Не се притеснявай. — Роза знаеше какво мисли той. — Просто се преструвай.

Гас с труд направи няколко стъпки. Мислите му бяха объркани. Роза не каза нищо за своите чувства. От друга страна, не си тръгна. Дали имаше вероятност тя да отвърне на чувствата му?

Очевидно го харесваше, но това беше нещо съвсем друго. Дали сега не си задаваше въпроса какво изпитва? Или обмисляше някакъв вежлив начин да го отхвърли?

Вдигна поглед и Гас очакваше да получи отговор, обаче Роза каза:

— Отведи ме оттук, Гас, моля те.

— Разбира се.

Тя взе палтото си. Портиерът им повика такси, червено Рено.

— До Максим — каза Гас. Краткото пътуване премина в мълчание. Гас копнееше да узнае какво мисли тя, но не я притискаше. Тя скоро щеше да му каже.

Ресторантът беше пълен, а малкото свободни маси бяха резервирани за по-късни посетители. Оберкелнерът беше_ désolé_. Гас отвори портфейла си, извади стофранкова банкнота и рече:

— Спокойна маса в ъгъла.

Табелката с надпис Réservée изчезна и двамата с Роза се настаниха.

Избраха си лека вечеря и Гас поръча бутилка шампанско.

— Толкова си се променил — каза Роза.

— Не смятам така — изненада се Гас.

— В Бъфало беше свит младеж. Струва ми се, че даже се срамуваше пред мен. Сега обикаляш Париж, сякаш ти принадлежи.

— Боже мой, това звучи арогантно.

— Не, просто самоуверено. Все пак, ти работи за президента и беше на война — тези неща имат значение.

Сервираха им, но и двамата не ядоха много. Гас беше прекалено напрегнат. Какво мислеше тя? Обичаше ли го или не? Тя би трябвало да знае, нали? Той остави приборите си, но вместо да й зададе въпроса, който го занимаваше, каза:

— Ти винаги изглеждаше самоуверена.

Роза се засмя.

— Не е ли удивително?

— Защо?

— Струва ми се, че бях самоуверена до седемгодишната си възраст. После… е, знаеш какви са ученичките. Всички искат да са приятелки с най-хубавите. Трябваше да си играя с дебелите момичета, с грозните и с онези, които доносваха чужди дрехи. Това продължи и по-късно. Дори работата в Бъфало анархист си беше аутсайдерска. Но когато станах редакторка, почнах да си връщам самоуважението. — Тя отпи от шампанското. — Ти ми помогна.

— Така ли? — попита изненадано Гас.

— Заради начина, по който разговаряше с мен — сякаш съм най-умната и най-интересната личност в Бъфало.

— Май наистина беше така.

— Като изключим Олга Вялова.

— Ах. — Гас се изчерви. Щом си припомнеше това увлечение, се чувстваше глупаво, но не искаше да го изрича на глас, понеже щеше да е неподобаващо за джентълмен да обиди дама.

Допиха кафето и Гас поиска сметката. Още не знаеше какво изпитва Роза към него.

В таксито взе ръката й и я притисна към устните си.

— Гас, много си мил. — Той не разбираше какво иска да каже тя. Лицето й обаче беше обърнато към него почти в очакване. Дали искаше той да…? Събра смелост и я целуна.

За един застинал миг тя не отговори и Гас предположи, че е постъпил неправилно. После Роза въздъхна доволно и отвори устни.

„О, значи всичко е наред“, помисли си той с радост.

Прегърна я и двамата се целуваха през целия път до нейния хотел. Оказа се твърде кратко. Изведнъж пиколото отвори вратата на таксито.

— Избърши си устата — каза Роза и излезе. Гас измъкна носна кърпа и припряно затърка лицето си. Белият лен поаленя от червилото й. Гас внимателно сгъна кърпата и я прибра в джоба си.

Изпрати я до вратата и попита:

— Мога ли да те видя утре?

— Кога?

— Рано.

Роза се засмя.

— Никога не се преструваш, нали, Гас? Обичам това в теб.

Добре. Не беше същото като „обичам те“, но беше по-добре от нищо.

— Значи рано.

— Какво ще правим?

— Неделя е. — Гас каза първото, което му мина през ума. — Можем да идем на църква.

— Добре.

— Нека те заведа в Нотр Дам.

— Католик ли си? — изненада се тя.

— Не, от епископалната църква съм, ако въобще съм религиозен. А ти?

— И аз.

— Нищо. Ще седнем отзад. Ще проверя кога започва службата и ще ти телефонирам в хотела.

Роза подаде ръка и двамата се разделиха приятелски.

— Благодаря ти за прекрасната вечер — каза тя официално.

— За мен беше голямо удоволствие. Лека нощ.

— Лека нощ — отговори Роза, обърна се и изчезна във фоайето на хотела.