Кен Фолет
Крахът на титаните (18)

VII

Умря на девети януари 1905 година по юлианския календар. Беше неделя — с отминаването на дните и годините щяха да я нарекат Кървавата неделя.

Григорий беше на шестнадесет години, а Лев — на единадесет. Също като майка си, и двете момчета работеха в завода на Путилов. Григорий беше чирак леяр, брат му пък — чистач. Този януари и тримата, заедно с още над сто хиляди фабрични работници от Санкт Петербург, стачкуваха за осемчасов работен ден и правото да се организират в профсъюзи. На девети януари сутринта облякоха най-хубавите си дрехи и излязоха, хванати за ръце. Поеха през свежия сняг към една църква близо до фабриката. След службата се присъединиха към хилядите работници, тръгнали от всички краища на града към Зимния дворец.

— Защо трябва да вървим? — мрънкаше малкият Лев. Щеше му се да рита топка на улицата.

— Заради баща ти — отвърна му мама. — Защото князете и княгините са зверове-убийци. Защото трябва да свалим царя и целия му род. Защото няма да имам покой, докато Русия не стане република.

Беше прекрасен петербургски ден, студен, ала сух. Слънцето грееше лицето на Григорий, досущ както сърцето му се стопляше от другарството в името на една справедлива кауза.

Предводителят им, отец Гапон, приличаше на старозаветен пророк. Имаше дълга брада, езикът му беше библейски, а очите му сияеха, озарени от благодат. Отец Гапон не беше революционер — клубовете за самопомощ, които организираше, бяха одобрени от правителството. Сбирките им започваха с „Отче наш“ и завършваха с националния химн.

— Сега разбирам за какво е бил назначен Гапон от царя — рече Григорий на Катерина девет години по-късно, в стаичката с изглед към железницата. — Предпазен клапан, който да отслаби натиска за реформи и да го превърне в безобидно чаепитие с танци. Но не проработи.

С дълга бяла роба и разпятие в ръка, Гапон водеше процесията по Нарвския път. Григорий, Лев и мама вървяха точно до него — той подканяше семействата да вървят най-отпред, като казваше, че войниците никога не биха стреляли по деца. Зад тях двама съседи носеха голям портрет на царя. Гапон ги беше убедил, че царят е баща на народа си, ще се вслуша в зова му, ще вземе връх над коравосърдечните си министри и ще удовлетвори справедливите искания на работниците.

— Господ Иисус рече: „Оставете децата да дойдат при мене“ и царят ще стори същото — викаше Гапон и Григорий му вярваше.

Стигнали бяха до Нарвската порта, огромна триумфална арка, и Григорий си спомни как вдигна поглед към статуята на колесница с шест гигантски коня пред нея. След това ги нападна кавалерийски ескадрон, сякаш медните коне от арката бяха оживели с трясък.

Някои демонстранти избягаха, други бяха стъпкани от копитата. Григорий замръзна ужасен, мама и Лев — също.

Войниците не вадеха оръжия и изглежда искаха просто да сплашат хората, но работниците бяха твърде много и след няколко минути кавалерията обърна конете и се отдалечи.

Походът продължи, но настроението беше различно. Григорий усещаше, че денят може и да не завърши мирно. Замисли се за силите срещу тях — аристокрацията, министрите, армията. Докъде биха стигнали, за да не може народът да говори с царя си?

Получи отговор почти на мига. Погледна над главите пред себе си и зърна верига от пехотинци. С тръпка на страх осъзна, че бяха заели позиция за стрелба.

Походът се забави, когато хората разбраха срещу какво са изправени. Отец Гапон, който беше на ръка разстояние от момчето, се обърна и извика на последователите си:

— Царят никога не би позволил на войските си да стрелят по възлюбения му народ!

Последва оглушителен гърмеж, като от градушка по ламаринен покрив. Лютият мирис на барут ощипа ноздрите на Григорий и страхът стисна сърцето му.

Свещеникът извика:

— Не се тревожете — стрелят във въздуха!

Прогърмя втори залп, но нито един куршум не удари. Въпреки това вътрешностите на Григорий се свиха от ужас.

Тогава дойде третият залп, и този път куршумите не се понесоха безопасно над тях. Григорий чу писъци и видя хората да падат. Той се озърна объркан за миг, и тогава мама го бутна силно и му изкрещя:

— Лягай!

Той се просна. В същото време мама събори Лев на земята и го покри с тялото си.

„Ще умрем“, помисли си Григорий. Сърцето му забумтя по-силно от оръжията.

Стрелбата продължи неумолимо — кошмарен шум, който не можеше да бъде спрян. Докато хората тичаха да се спасяват, някакви тежки ботуши настъпиха Григорий, но мама пазеше главата му и тази на Лев. Те лежаха и трепереха, докато над тях се носеха стрелбата и писъците.

Тогава огънят спря. Мама се раздвижи, а Григорий вдигна глава и се огледа. Хората търчаха във всички посоки, подвикваха си, но писъците утихваха.

— Хайде ставайте — рече мама, те се изправиха, и хукнаха по-далече от улицата. Прескачаха неподвижни тела и заобикаляха кървящите ранени. Стигнаха до една странична уличка и забавиха. Лев прошушна на Григорий:

— Напиках се! Не казвай на мама!

Мама се беше разгорещила.

— Ще говорим с царя! — викаше тя и останалите спираха и се взираха в широкото й селско лице и пламналия й поглед. Имаше мощен гръден кош и гласът й прогърмя по цялата улица.

— Не могат да ни спрат! Трябва да стигнем до Зимния дворец! — Някои хора нададоха окуражителни викове, други закимаха одобрително. Лев се разплака.

Катерина, която девет години по-късно слушаше тази история, попита:

— Защо го е направила? Трябвало е да отведе децата си в безопасност у дома!

— Казваше, че не иска синовете й да живеят като нея — отвърна Григорий. — Мисля, че е вярвала, че ще е по-добре да загинем всички, отколкото да се простим с надеждата за по-добър живот.

Катерина се замисли.

— Предполагам, че това е смелост.

— Повече от смелост — натърти Григорий. — Това е героизъм.

— Какво стана после?

Заедно с още хиляди други стигнаха до центъра на града. Докато слънцето се издигаше все по-високо над заснежения град, Григорий разкопча палтото и развърза шала си. Ходенето беше твърде много за късокракия Лев, но момчето беше твърде стъписано и уплашено, за да се оплаква.

Най-накрая стигнаха до Невския проспект, широкият булевард, който минаваше през сърцето на Санкт Петербург. Улицата вече гъмжеше от хора. Трамваите и омнибусите сновяха нагоре-надолу, а файтоните хвърчаха във всички посоки — в тези дни, спомняше си Григорий, още нямаше таксита-автомобили.

Натъкнаха се на Константин, стругар от завода на Путилов. Той съобщи на мама с тревожен глас, че в други части на града са били убити демонстранти. Тя обаче не забави ход, а и останалите от тълпата изглеждаха също толкова решителни. Подминаваха магазини, където продаваха немски пиана, парижки шапки и специални сребърни купи за парникови рози. Григорий беше чувал, че в бижутерските магазини някой благородник може да пръсне за дрънкулки на любовницата си повече пари, отколкото един работник да изкара за цял живот. Подминаха кино Солей, което момчето копнееше да посети. Уличните продавачи изкарваха добри пари от чай в самовари и шарени балони за децата.

В края на улицата стигнаха до три от големите петербургски забележителности, застанали една до друга на брега на замръзналата Нева — конната статуя на Петър Велики, винаги наричана Медният конник, сградата на Адмиралтейството с нейния шпил и Зимния дворец. Когато видя за пръв път двореца, дванадесетгодишният тогава Григорий отказа да повярва, че в такава огромна сграда наистина могат да живеят хора. Приличаше на нещо невъзможно, излязло от приказка, като вълшебен меч или шапка-невидимка.

Площадът пред двореца белееше от сняг. От другата му страна, наредени пред тъмночервената сграда, стояха кавалеристи, стрелци в дълги шинели и артилерия. Тълпите се трупаха по краищата на площада и стояха надалеч от войниците от страх. Новодошлите обаче продължаваха да се стичат от околните улици като водите на притоците на Нева. Избутваха момчето все по-напред. Григорий с изненада забеляза, че не всички са работници — мнозина бяха облечени в топли палта и приличаха на заможни хора на връщане от литургия; други приличаха на студенти, а имаше даже и неколцина в гимназиални униформи.

Мама благоразумно ги отдалечи от обсега на оръжията и ги настани в Александровската градина — паркът пред дългото жълто-бяло здание на Адмиралтейството. И други хора се бяха сетили същото и тълпата се раздвижи. Мъжът, който обикновено возеше с еленовия си впряг децата от заможните семейства, си беше тръгнал. Всички говореха за кланета — из целия град протестиращите били покосени от стрелбата и посечени от казашките саби. Григорий размени няколко думи с един свой връстник и му каза какво се е случило пред Нарвската порта. Гневът на демонстрантите нарасна, щом научиха какво е станало с другите.

Момчето се взираше в дългата фасада на Зимния дворец с неговите стотици прозорци. Къде беше царят?

— По-късно узнахме, че онази сутрин го нямало в Зимния дворец — разказа Григорий на Катерина. Той долови в гласа си горчивото съжаление на разочарован вярващ. — Нямало го дори в града. Бащата на народа бил отишъл в двореца си в Царско село, за да изкара почивните дни в разходки и игра на домино. Но тогава не го знаехме, викахме го, умолявахме го да се покаже пред верните си поданици.

Тълпата растеше. Призивите към царя станаха по-настоятелни. Някои от демонстрантите започнаха да освиркват войниците. Всички ставаха все по-напрегнати и гневни. Внезапно един гвардейски отряд нахлу в градината и тръгна да гони хората оттам. Григорий наблюдаваше, изпълнен със страх и почуда, докато войниците шибаха напосоки с камшиците си и удряха с плоското на сабите. Момчето погледна майка си за напътствие, а тя рече:

— Не можем да се откажем сега!

Григорий не знаеше точно какво очакваха от царя: просто беше сигурен, както всички останали, че монархът ще сложи край на несправедливостите, стига само да научи за тях.

Останалите демонстранти бяха решителни като мама и никой не си тръгна, макар че нападнатите от гвардейците се свиха подплашено.

Тогава войниците заеха позиция за стрелба.

По-напред няколко човека коленичиха, свалиха шапките си и се прекръстиха.

— На колене! — нареди мама и тримата го сториха, както и повечето от тези около тях. Накрая по-голямата част от тълпата беше на колене като за молитва.

Настъпи мълчание, което изплаши Григорий. Взираше се право в пушките. Стрелците отвръщаха на погледа му с безизразни като на статуи лица.

После Григорий чу тръбен призив.

Това беше сигнал. Войниците стреляха. Навсякъде около Григорий хора крещяха и падаха. Едно момче, покатерило се върху някаква статуя, за да вижда по-добре, изпищя и се търколи на земята. Друго падна от короната на дърво като простреляна птичка.

Григорий видя мама да пада по лице. Помисли, че се крие от огъня и направи същото. Когато я погледна обаче, видя около главата й кръв, яркочервена на фона на снега.

— Не! — извика той. — Не!

Лев също изкрещя.

Григорий сграбчи мама за раменете и я издърпа към себе си. Тялото й беше отпуснато. Обърна я с лице към себе си и се обърка от гледката. Какво виждаше? Където трябваше да са челото и очите й, имаше само някаква каша.

Лев пръв разбра истината.

— Мъртва е! — викна той. — Мама е мъртва, майка ми е мъртва!

Стрелбата спря. Навред хората тичаха, куцаха или лазеха. Григорий опита да мисли. Какво да прави? Трябва да измъкне мама оттук. Обхвана я с ръце и я вдигна. Не беше лека, но той бе силен.

Озърна се и затърси пътя към дома. Пред очите му всичко странно се размазваше. Усети, че плаче.

— Хайде — рече той на Лев. — Стига крещя. Трябва да вървим.

В края на площада ги спря старец със сбръчкано лице и воднисти очи. Носеше синя престилка като фабричен работник.

— Ти си млад — рече той на Григорий. В гласа му се таяха мъка и ярост. — Никога не забравяй това. Не забравяй убийствата, извършени от царя днес.

— Няма да забравя, господине — рече Григорий.

— Дано живееш дълго — додаде старецът. — Достатъчно дълго, за да отмъстиш на кървавия цар за стореното днес зло.