Кен Фолет
Крахът на титаните (178)

II

От разходката из Париж Мод се разплака. По широките булеварди, на местата, където бяха падали немските снаряди, имаше камари останки от сградите. Счупените прозорци бяха запушени с дъски и видът им болезнено й напомняше за раненото око на нейния красив брат. Тук-там редиците на дърветата се загрозяваха от дупки — някой прастар кестен или благороден чинар бяха пожертвани за огрев. Половината жени бяха в траур. По ъглите сакати войници просеха милостиня.

Мод плачеше и за Валтер. Не получи отговор на писмото си. Провери дали може да замине за Германия, но се оказа невъзможно. Надяваше се Валтер да дойде в Париж с германската делегация, ала германска делегация нямаше — победените страни не бяха поканени на мирната конференция. Победителките възнамеряваха да се споразумеят помежду си и после да представят на победените договор за подписване.

В Париж имаше недостиг на въглища и всички хотели бяха мразовити. Мод беше настанена в апартамент в Мажестик, където отседна и цялата британска делегация. За да се опазят от френски шпиони, британците замениха целия персонал на хотела със свои хора. В резултат храната беше отвратителна — за закуска имаше овесена каша, зеленчуците бяха преварени, а кафето — лошо.

Загърната в предвоенното си кожено палто, Мод отиде в кафенето При Фуке на Шанз-Елизе, за да се срещне с Джони Ремарк.

— Благодаря ти, че уреди да дойда в Париж — рече тя.

— За теб всичко, Мод. А ти защо толкова държеше да дойдеш тук?

Тя нямаше намерение да каже истината, най-малкото пък на този любител на клюките.

— На покупки. От четири години не съм си купувала нова рокля.

— О, спести ми тези приказки. Тук почти няма какво да се купи. А и да има нещо, то струва цяло състояние. Хиляда и петстотин франка за една рокля! На такова нещо дори Фиц би теглил чертата. Мисля, че имаш любовник французин.

— Де да имах — отвърна Мод и смени темата. — Открих колата на Фиц. Да знаеш къде мога да купя бензин?

— Ще видя какво мога да направя.

Поръчаха обяд.

— Как мислиш, наистина ли ще накараме германците да платят репарации за милиарди? — попита Мод.

— Те не са в добри позиции да възразяват — отговори Джони. — След Френско-пруската война те принудиха Франция да плати пет милиарда франка. И французите ги платиха за три години. А през март миналата година по договора от Брест-Литовск Германия накара болшевиките да обещаят шест милиарда марки, макар, разбира се, те да не са платими веднага. При всички случаи праведният гняв на немците кънти на кухо, понеже е лицемерен.

Мод мразеше хората да говорят остро за немците. Все едно загубата във войната ги превръщаше в някакви зверове. Щеше й се да попита „А ако ние бяхме загубили, щяхме ли да бъдем принудени да признаем, че вината за войната е наша, и да платим за нея?“

— Та ние искаме много повече — двадесет и четири милиарда лири. Французите пък искат два пъти повече от това.

— Трудно е да спорим с французите — отговори Джони. — Те ни дължат шестстотин милиона лири. На американците дължат още повече. И откажем ли им немските репарации, те ще заявят, че не могат да ни платят.

— Германците в състояние ли са да платят онова, което им искаме?

— Не. Моят приятел Поцо Кейнс твърди, че те могат да платят една десета, тоест два милиарда лири, въпреки че това може да осакати страната им.

— Имаш предвид икономиста от Кембридж, Джон Мейнард Кейнс ли?

— Да. Викаме му Поцо.

— Не знаех, че е един от… твоите приятели.

— О, да, скъпа моя, във висша степен — рече с усмивка Джони.

Мод за миг завидя на ведрата поквара на Джони. Тя сурово потискаше потребността си от физическа любов. Бяха минали почти две години, откакто беше докосвана с обич от мъж. Чувстваше се като престаряла монахиня, съсухрена и пресъхнала.

— Що за печално изражение! — Малко неща убягваха на Джони. — Надявам се, че не си влюбена в Поцо.

Мод се разсмя и върна разговора към политиката.

— Щом знаем, че германците не могат да платят, защо Лойд Джордж упорства?

— Аз самият му зададох същия въпрос. Познавам го доста добре от времето, когато беше министър на боеприпасите. Той казва, че накрая всички воюващи страни ще платят собствените си дългове и никой няма да получи никакви съществени репарации.

— Защо тогава е цялата тази преструвка?

— Защото в крайна сметка данъкоплатците във всяка страна ще платят за войната. Ала онзи политик, който им го каже, никога повече няма да спечели избори.