Кен Фолет
Крахът на титаните (175)

II

В деня след примирието Мод писа на Валтер на лист от хартията с герба на Фиц и пусна писмото в червената пощенска кутия на ъгъла на улицата.

Нямаше представа колко време ще е нужно за възстановяването на нормалните пощенски услуги, но искаше когато това стане, нейното писмо да е най-отгоре на купчината. Думите й бяха грижливо подбрани, в случай че още има цензура — не споменаваше за брака, а само пишеше, че се надява да подновят старата си връзка сега, когато техните две страни са в мир. Навярно писмото и така криеше риск. Но Мод отчаяно искаше да разбере дали Валтер е жив, а ако е жив — да го види.

Боеше се, че победителите от Антантата ще поискат да накажат германския народ, ала днешната реч на Лойд Джордж пред депутатите от Либералната партия я поуспокои. Според репортажите във вечерните вестници, Лойд Джордж казал, че мирът трябва да е честен и справедлив. „Не трябва да допускаме чувството за мъст, духът на алчността или желанието за грабеж да надделеят над основните принципи на справедливостта.“ Правителството щяло да се обърне против онова, което той нарече „низката, мерзка и долна идея за отмъщение и алчност“. Това ободри Мод. Бездруго достатъчно тежък живот очакваше немците.

Но на закуска на другата сутрин тя отвори Дейли мейл и се ужаси. Водещата статия беше озаглавена „Хуните трябва да платят“. Вестникът твърдеше, че на Германия трябва да се прати храна, само защото „ако Германия гладува до смърт, тя няма да може да плати дължимото“. Добавяше и че кайзерът трябва да бъде съден за престъпленията си. Изданието раздухваше пламъците на отмъщението и на страницата с писмата. В челото й беше отпечатана една филипика от виконтеса Темпълтън под заглавие „Дръжте хуните далеч“.

— Колко дълго се очаква от нас да се ненавиждаме? — обърна се Мод към леля Хърм. — Година? Десет години? Завинаги?

Ала Мод не би трябвало да се изненадва. Този вестник водеше кампания на омраза към тридесетте хиляди германци, които живееха във Великобритания, когато избухна войната — повечето от тях отколешни граждани на страната, които я приемаха за своя родина. В резултат бяха разделени семейства и хиляди безвредни хора прекараха години в концентрационни лагери. Глупаво беше, но хората имаха нужда да мразят някого, а вестниците винаги бяха готови да подхранват тази нужда.

Мод познаваше собственика на Дейли мейл, лорд Нортклиф. Подобно на всички големи фигури в света на пресата, и той вярваше в безсмислиците, които публикуваше. Талантът му се състоеше в това да изразява най-глупавите и невежи предразсъдъци на читателите си, все едно в тях има смисъл, та срамното да изглежда прилично. Затова и купуваха вестника му.

Освен това Мод знаеше, че наскоро Лойд Джордж лично е обидил Нортклиф. Самомнителният лорд беше предложил да влезе в британската делегация за предстоящата мирна конференция и се огорчи, когато премиерът му отказа.

Мод се тревожеше. В политиката понякога трябваше да се угажда и на презрени хора, обаче Лойд Джордж явно беше забравил това. Мод с притеснение се питаше доколко злостната пропаганда на Дейли мейл ще се отрази на изборите.

Подир няколко дни разбра.

Отиде на едно предизборно събрание в залата на общината в Ийст енд. Ет Лекуит беше сред публиката, а съпругът й Бърни беше на трибуната. Мод не се беше сдобрила с Етел, ако и да бяха приятелки и колежки с години. Всъщност тя още потреперваше от гняв, когато си спомнеше как Етел и някои други насърчаваха парламента да приеме закон, който запазваше неравнопоставеното положение на жените спрямо мъжете при избори. Въпреки това високият дух и неизменната усмивка на Етел й липсваха.

Слушателите седяха неспокойно по време на представянията. Все още публиката се състоеше предимно от мъже, въпреки че вече и някои жени имаха право на глас. Мод допускаше, че повечето жени още не са свикнали с мисълта, че е нужно да проявяват интерес към политическите спорове. Но имаше и усещането, че жените ще бъдат отблъснати от тона на политическите събрания по време на които мъжете на трибуната се надуваха, а мъжете в публиката викаха или освиркваха.

Пръв говори Бърни. Мод веднага разбра, че не е оратор. Говореше за новия устав на Лейбъристката партия и особено за член четвърти, който се отнасяше до общата собственост на средствата за производство. Мод намираше това за интересно, понеже прокарваше ясна граница между лейбъристите и поддържащите бизнеса либерали; скоро обаче установи, че е в малцинство. Мъжът до нея взе да нервничи и накрая се провикна:

— Ще разкарате ли германците оттук?

Бърни се стъписа. Помърмори малко под нос и после отговори:

— Ще направя онова, което е от полза за работника.

Мод се питаше какво би казал за работничката и предполагаше, че и Етел мисли същото. Бърни продължи:

— Но не виждам някакви действия против германците да са от първостепенно значение за Великобритания.

Това не се прие добре. Даже се чуха няколко освирквания.

— Но да се върнем на по-важните въпроси… — продължи Бърни.

От другия край на залата някой се провикна:

— Ами кайзера?

Бърни направи грешката да отвърне на репликата с въпрос.

— Какво за кайзера? Той абдикира.

— Трябва ли да бъде съден?

— Не разбирате ли — ядоса се Бърни, — че един съдебен процес означава на него да му се позволи да се защитава? Наистина ли искате да предоставите на германския император трибуна, от която той да заяви на целия свят, че е невинен?

„Убедителен довод“, рече си Мод. Но не това искаше да чуе публиката. Освиркването стана по-силно и се чуха викове „Обесете кайзера!“.

„Щом се разсърдят, британските гласоподаватели стават грозни“, помисли Мод, „поне мъжете“. Малко жени изобщо биха поискали да дойдат на подобно събрание.

— Ако бесим победените си противници, то ние сме варвари — каза Бърни.

— Ще накарате ли хуните да си платят? — викна отново съседът на Мод.

Това предизвика най-силен отклик. Няколко човека се разкрещяха „Накарайте хуните да платят!“.

— В разумни граници — подхвана Бърни, обаче не можа да продължи.

— Накарайте хуните да платят! — завикаха всички и в миг почнаха да скандират в унисон — Накарайте хуните да платят! Накарайте хуните да платят!

Мод стана и излезе.