Кен Фолет
Крахът на титаните (170)

V

Фиц възлагаше надеждите си за свалянето на Ленин и неговите разбойници на Всерусийското временно правителство в Омск. Не само Фиц, но и важните хора в правителствата на повечето велики сили, очакваха контрареволюцията да започне в Омск.

Петчленната директория се помещаваше в един влак в покрайнините на града. Фиц знаеше, че в редицата бронирани вагони, охранявани от елитни войски, се съхраняват останките от имперската съкровищница, злато за милиони рубли. Царят беше мъртъв, убит от болшевиките, но неговите пари бяха тук, за да дадат сила и авторитет на лоялистите.

Фиц беше убеден, че той лично е дал много на директорията. Групата влиятелни мъже, които беше събрал през април в Тай Гуин, внимателно създадоха една мрежа в британската политика и успяха да осигурят тайната, но много важна подкрепа за руската съпротива. Това на свой ред доведе до помощ и от други държави или най-малкото ги разубеди да помагат на режима на Ленин. Фиц беше убеден в това. Ала чужденците не можеха да свършат всичко — самите руси трябваше да въстанат.

Колко можеше да постигне директорията? Макар да беше антиболшевишка, нейният председател Николай Д. Авксентиев, беше социалист революционер. Фиц преднамерено го пренебрегваше. Есерите бяха почти толкова лоши, колкото пасмината на Ленин. Надеждите на Фиц се съсредоточаваха върху десницата и военните. Само на тях можеше да се разчита да възстановят монархията и частната собственост. Фиц отиде да се срещне с генерал Болдирев, командващ Сибирската армия на директорията.

Правителството се помещаваше във вагони, обзаведени с бледнеещия царски разкош — износени кадифени седалки, очукани инкрустации, зацапани лампиони и стари лакеи, облечени в останките на обшитите с ширити и мъниста ливреи на петербургския двор. В едно купе начервена млада жена в копринена рокля пушеше цигара.

Фиц беше обезсърчен. Искаше връщането на стария режим, но тази обстановка беше прекалено изостанала дори и за неговия вкус. С гняв си спомни презрителните подигравки на сержант Уилямс — „Това, което правим, законно ли е?“ Фиц знаеше, че отговорът е съмнителен. „Време е да затворя устата на Уилямс: човекът на практика е болшевик“, ядоса се той.

Генерал Болдирев беше едър и тромав мъж.

— Мобилизирахме двеста хиляди човека — гордо съобщи той на Фиц. — Можете ли да ги въоръжите?

— Впечатляващо — отвърна Фиц и сподави въздишката си. Заради подобно мислене шестмилионната руска армия беше разгромена от много по-малочислените немски и австрийски войски. Болдирев дори носеше абсурдните еполети, харесвани от стария режим, големи, кръгли и с ресни. Приличаше на персонаж от оперета на Гилбърт и Съливан. Фиц продължи на нескопосния си руски — Но на Ваше място бих върнал половината набор вкъщи.

— Защо? — изуми се генералът.

— В най-добрия случай ние можем да въоръжим сто хиляди. А те трябва да се обучат. По-добре да разполагате с малка и дисциплинирана армия, отколкото с огромна сбирщина, която при първа възможност ще отстъпи или ще се предаде.

— В идеалния случай.

— Припасите, които получите от нас, трябва да се дадат първо на хората на фронта, а не на ариергарда.

— Разбира се. Много разумно.

Фиц имаше неприятното усещане, че Болдирев се съгласява без всъщност да го чува. Но трябваше да продължи.

— Твърде много от това, което ние ви пращаме, се разпилява както може да се съди от броя на цивилните, които се обличат в части от британски военни униформи.

— Така е.

— Настойчиво препоръчвам всички офицери, които не са годни за служба, да бъдат отпратени по домовете си и да им се отнеме униформата. — Руската армия беше разядена от аматьори и престарели дилетанти, които се намесваха при вземането на решения, обаче избягваха да влизат в сражения.

— Хммм.

— И предлагам да разширите правомощията на адмирал Колчак като министър на войната. — Според британското външно министерство Колчак беше най-обещаващият член на директорията.

— Много добре, много добре.

— Ще извършите ли всичко това? — попита Фиц. Той отчаяно искаше генералът да поеме някакъв ангажимент.

— Определено.

— Кога?

— Когато му дойде времето, полковник Фицхърбърт, когато му дойде времето.

Сърцето на Фиц се сви. „Хубаво е, че хора като Чърчил и Кързън не могат да видят колко незначителни са силите, изправени срещу болшевизма“, мислеше с горчивина той. Ала навярно можеха да се постегнат с малко насърчаване от британска страна. Във всеки случай, Фиц трябваше да направи всичко по силите си с материалите, с които разполагаше.

На вратата се почука и адютантът на Фиц, капитан Мъри, влезе с телеграма в ръка.

— Извинете за прекъсването, господине — рече той, останал без дъх. — Но съм убеден, че бихте искали да узнаете тази новина час по-скоро.