Кен Фолет
Крахът на титаните (169)

IV

Така се случи, че този ден и Етел, и Бърни не бяха на работа. Бърни беше на легло заради инфлуенцата. Болна беше и бавачката на Лойд, та Етел се грижеше и за съпруга, и за сина си.

Чувстваше се ужасно потисната. Двамата с Бърни се скараха много тежко за това кой от тях да се кандидатира за парламента. Това не беше просто най-сериозната разправия в техния брак. Беше единствената. И оттогава почти не си говореха.

Етел знаеше, че е права, ала изпитваше вина. Тя можеше да стане по-добър депутат от Бърни, пък и без това изборът трябваше да се направи от техните другари, а не от тях двамата. Бърни от години планираше да се яви на изборите, но това не означаваше, че мястото му се полага по право. Въпреки че досега Етел не беше мислила да се кандидатира, вече имаше голямо желание да го направи. Жените бяха извоювали правото си на глас, ала оставаше още много работа. Първо, трябваше да се свали възрастовата граница, за да бъде като за мъжете. Заплащането и условията на труд за жените се нуждаеха от подобряване. В повечето производства жените бяха по-ниско платени от мъжете, дори и когато вършеха съвсем същата работа. Защо тогава да не получават също толкова пари?

Ала Етел обичаше Бърни и щом прочетеше огорчението по лицето му, веднага й се приискваше да се откаже.

— Очаквах да ми попречат моите врагове — каза й Бърни една вечер, — консерваторите, уклончивите либерали, капиталистите империалисти, буржоазията. Очаквах даже съпротива от страна на един или двама завистливи членове на нашата партия. Но имаше един човек, на когото бях убеден, че мога да разчитам. И точно този човек ме саботира.

Когато се замислеше за думите му, Етел усещаше как я пробожда сърцето.

В единадесет преди обед тя отнесе на Бърни чаша чай. Спалнята им беше удобна, макар и поизвехтяла, с евтини памучни завеси, писалищна маса и фотография на Киър Харди на стената. Бърни остави книгата си, Парцаливите филантропи. Всички социалисти четяха този роман.

— Какво ще правиш довечера? — хладно я попита той. Вечерта имаше събрание на Лейбъристката партия. — Взе ли решение?

Етел беше решила. Можеше да му съобщи още преди два дни, но не успя да се насили да го изрече. Сега той я попита и тя щеше да му отговори.

— Кандидатурата трябва да е на най-добрия — дръзко рече Етел.

Бърни беше видимо наранен.

— Не знам как можеш да ми причиняваш това и да продължаваш да твърдиш, че ме обичаш.

Етел беше убедена, че от негова страна не е честно да прибягва до този довод. Защо да не беше вярно и обратното? Но не това беше въпросът.

— Ние не трябва да мислим за себе си, а за партията.

— А нашият брак?

— Няма да ти отстъпя мястото, само защото съм твоя съпруга.

— Ти ме предаде.

— Но всъщност ще ти отстъпя.

— Моля?

— Казах, че ще ти отстъпя.

По лицето на Бърни се изписа облекчение.

— Не защото съм твоя съпруга обаче — продължи Етел. — И не защото ти си по-добрият кандидат.

— Защо тогава? — озадачи се Бърни.

Етел въздъхна.

— Бременна съм.

— Боже мой!

— Да. Тъкмо когато жена може да стане депутат, аз забременях.

— Е, тогава всичко се нарежда отлично! — отговори с усмивка Бърни.

— Знаех си, че това ще помислиш — рече Етел. В този миг тя се чувстваше огорчена и от Бърни, и от нероденото дете, и от всичко останало в живота си. После осъзна, че чува камбанен звън. Погледна часовника над камината. Беше единадесет и пет. Защо камбаната бие по това време, в понеделник сутринта? Сетне чу и друга камбана. Свъси се и отиде до прозореца. Не видя нищо нередно на улицата, но чу как забиха още камбани. На запад, в небето над централен Лондон, зърна червен проблясък на фойерверк.

— Като че ли камбаните на всички църкви в Лондон бият — обърна се тя към Бърни.

— Станало е нещо. Обзалагам се, че войната е свършила. Трябва да бият камбаните за мира!

— Е — кисело отвърна Етел, — не ще да е заради моята бременност.