Кен Фолет
Крахът на титаните (162)

I

Мод обядва с приятеля си лорд Ремарк, служител в министерството на войната, в Риц. Джони носеше нова жилетка с цвят на лавандула.

— Наистина ли войната свършва? — попита тя над вареното.

— Всички така мислят — отговори Джони. — Тази година немците дадоха седемстотин хиляди жертви. Не могат да продължат.

Мод тъжно се питаше дали Валтер не е един от тези седемстотин хиляди. Тя знаеше, че може да е мъртъв, и тази мисъл стоеше като ледена буца в гърдите й, на мястото на сърцето. Нямаше вест от него след онзи идиличен втори меден месец в Стокхолм. Предполагаше, че службата му вече не го води в неутрални страни, откъдето би могъл да пише. Ужасната истина беше, че той най-вероятно се е върнал на бойното поле за последната и решителна офанзива на Германия.

Подобни мисли бяха страховити, ала реалистични. Толкова много жени бяха загубили обичаните от тях хора — съпрузи, братя, синове, годеници. Всички бяха преживели четири години, през които такива трагедии се случваха всеки ден. Вече не беше възможно човек да е прекален песимист. Скръбта беше нормалното.

Мод побутна чинията за супа настрани.

— Има ли друга причина да се надяваме на мир?

— Да. Германия има нов канцлер и той е писал на президента Уилсън с предложение за примирие на основата на прочутите уилсънови Четиринадесет точки.

— Обнадеждаващо! Уилсън съгласил ли се е?

— Не. Отговорил, че Германия първо трябва да се изтегли от всички завладени територии.

— Какво мисли нашето правителство?

— Лойд Джордж е бесен. Германците се държат с Уилсън като със старши партньор в съюза, а пък самият Уилсън действа, сякаш могат да сключат мир, без да се консултират с нас.

— Това има ли значение?

— Опасявам се, че има. Нашето правителство не е непременно съгласно с Четиринадесетте точки.

Мод кимна.

— Предполагам, че сме против пета точка, за колониалните народи, които трябва да имат думата в своето управление.

— Точно така. Ами Родезия, а Барбадос, а Индия? Не може да се очаква от нас да искаме разрешението на местните, преди да ги цивилизоваме. Американците са много, много либерални. Освен това сме твърдо против втора точка, за свободата на мореплаването във военно и в мирно време. Мощта на Великобритания се основава на флота. Не бихме могли да доведем Германия до глад и отстъпление, ако не ни беше позволено да блокираме немската търговия по море.

— А какво е отношението на французите?

Джони се подсмихна.

— Клемансо каза, че Уилсън се мъчи да надмине Всемогъщия. „Сам Господ даде само десет точки“, рече той.

— Аз съм с впечатлението, че повечето обикновени британци всъщност харесват Уилсън и неговите точки.

Джони кимна.

— А европейските държавници надали могат да кажат на американския президент да престане да миротворства.

На Мод така й се искаше да вярва, че се плашеше от себе си. Каза си, че не бива да се радва още. Сигурно предстояха много горчиви разочарования.

Келнерът поднесе писия Валеска и възхитено огледа жилетката на Джони.

Мод заговори за другата си тревога.

— Какво чуваш от Фиц?

Мисията му в Сибир беше секретна, но той се беше доверил на Мод и Джони я осведомяваше.

— Онзи казак се оказа разочарование. Фиц сключи договор с него и известно време му плащахме, но той всъщност е само дребен главатар. Фиц обаче остава с надеждата да насърчи русите да свалят болшевиките. А междувременно Ленин премести своето правителство от Петроград в Москва, понеже се бои от инвазия и там ще се чувства в по-голяма безопасност.

— Дори и болшевиките да бъдат свалени от власт, дали новият режим ще поднови войната с Германия?

— Реалистично? Не — отвърна Джони и отпи глътка Шабли. — Обаче много силни хора в британското правителство просто мразят болшевиките.

— Защо?

— Режимът на Ленин е жесток.

— Жесток беше и режимът на царя, но Уинстън Чърчил не кроеше планове да го свали.

— Те тайно се боят, че ако болшевизмът успее там, после ще дойде и тук.

— Ако успее, то защо да не дойде?

Джони сви рамене.

— Не можеш да очакваш от хора като брат ти да гледат така на нещата.

— Не мога — рече Мод. — Питам се как ли е той?!