Кен Фолет
Крахът на титаните (16)

V

Дойдоха в селото по изгрев — земският началник и шестима кавалеристи. Щом чу чаткането на копитата, мама веднага вдигна Лев. Малкият беше вече на шест и тежеше, но мама имаше широки рамене и силни ръце. Хвана Григорий за ръката и изтича от къщата. Пред ездачите вървяха селските старейшини, които сигурно ги бяха пресрещнали в покрайнините. Къщата имаше само една врата и семейството на Григорий нямаше как да се скрие. Ездачите пришпориха конете си, веднага щом ги видяха.

Мама побегна край къщата, разпръсна пилците и така подплаши козата, че добичето строши кошарата и хукна. Понесе се през бунището към дърветата. Може би щяха да избягат, но Григорий внезапно се сети, че баба му не е с тях. Спря и издърпа ръка.

— Забравихме баба!

— Тя не може да бяга! — извика майка му.

Григорий знаеше. Баба му едва вървеше. Но не можеха да я изоставят.

— Хайде, Гришка!

Мама продължаваше да тича, стиснала в прегръдките си Лев, който вече пищеше от страх. Григорий ги последва, но забавянето се оказа съдбоносно. Конниците се приближиха, по един от двете страни. Препречиха пътя към гората. Отчаяна, мама се насочи към езерцето, но краката й потънаха в калта и накрая тя се спъна и се пльосна във водата.

Войниците прихнаха.

Вързаха ръцете на мама и я поведоха обратно.

— Погрижете се и момчетата да дойдат — разпореди началникът. — Князът заповядва.

Бяха отвели бащата на Григорий преди седмица с още двама мъже. Предния ден дърводелците на княз Андрей бяха построили ешафод на северната поляна. На нея сега стояха трима мъже, вързани за ръцете и краката, с примки около вратовете. До ешафода стоеше свещеник. Мама изкрещя:

— Не!

Задърпа се, за да разхлаби въжето около китките си. Един кавалерист извади пушка от дисагите на седлото си и я удари с приклада в лицето. Тя спря да крещи и зарида.

Григорий знаеше какво значи това — баща му щеше да умре тук. Старейшините също бесеха престъпници, най-вече конекрадци, но това беше различно — онези бяха непознати. От ужас цялото му тяло изтръпна.

Може би щеше да се случи нещо, което да спре екзекуцията. Царят например, ако наистина бдеше над хората си. Или ангел. Григорий усети, че лицето му е влажно — момчето плачеше.

Двамата с майка му бяха принудени да застанат точно пред ешафода. Другите селяни се скупчиха наоколо. Подобно на мама, съпругите на другите двама също бяха довлечени с вързани ръце, с писъци и плач, заедно с вкопчилите се в полите им, разревани от страх деца.

На разкаляния път оттатък полето стоеше затворена карета. Двойката дорести коне хрупаха тревата до пътя. Когато доведоха всички, от каретата слезе чернобрад мъж с дълго тъмно палто — княз Андрей. Той се обърна и подаде ръка на малката си сестра Беа, наметната с кожи, които я пазеха от сутрешния студ. Григорий не можеше да не забележи, че княгинята е красива, с бледа кожа и светла коса, досущ както той си представяше ангелите — макар явно да беше дявол.

Князът се обърна към селяните.

— Тази ливада принадлежи на княгиня Беа. Никой не може да пасе добитък тук без нейното разрешение. Това значи да краде от тревата на княгинята.

Над тълпата се понесе ропот. Не вярваха в тази собственост, въпреки че това им се повтаряше всяка неделя на църква. Придържаха се към по-стария селски морал и според тях земята принадлежеше на който я обработва.

Князът посочи тримата на ешафода.

— Тези глупци са нарушили закона. Не веднъж. — Гласът му беше писклив от негодувание като на дете, чиято играчка е отнета. — Още по-зле, казали са и на други, че княгинята няма право да ги спира и че неизползваната земя трябва да се дава на бедните селяни. — Григорий често чуваше такива приказки от баща си. — И така мъже от други села са почнали да пасат добитък на земя, принадлежаща на аристокрацията. Вместо да се покаят, тези тримата са превърнали в грешници и ближните си! Затова са осъдени на смърт.

Той кимна на свещеника, който се качи на ешафода и каза по няколко тихи думи на всеки от осъдените. Първият кимна безизразно. Вторият заплака и занарежда молитви на висок глас. Третият, бащата на Григорий, заплю свещеника. Никой не се възмути — селяните не питаеха особено уважение към духовенството, а бащата на Григорий казваше, че донасят на полицията всичко, чуто по време на изповед.

Свещеникът слезе по стъпалата, а княз Андрей кимна на един слуга, който стоеше наблизо, нарамил чук. Григорий едва сега забеляза, че тримата се крепяха само на грубо скована дървена платформа, подпряна с греда. Чукът щеше да избие гредата.

„Сега трябва да се появи някой ангел“, рече си момчето.

Селяните простенаха. Жените запищяха, но този път войниците не ги накараха да млъкнат. Малкият Лев беше в истерия. Григорий не вярваше той да разбира какво ще се случи, но го бяха уплашили крясъците на майка му.

Татко не показа никакви чувства. Лицето му беше каменно. Гледаше в далечината и чакаше съдбата си. Григорий искаше да е също толкова силен. Опитваше се да се овладее, макар да имаше нужда да пищи като Лев. Не можеше да задържи сълзите, но прехапа устни и остана безмълвен като баща си.

Слугата претегли чука в ръце, докосна с него гредата, за да премери удара си, замахна и удари. Гредата излетя встрани. Платформата се сгромоляса, а мъжете увиснаха, после се загърчиха на въжетата.

Григорий не можеше да откъсне поглед. Гледаше баща си. Той не умря веднага. Отвори уста, опита се да вдиша или пък да извика, но не можеше. Лицето му почервеня, докато се бореше с въжетата. Продължи сякаш много дълго. Ставаше все по-червен. Сетне кожата му посиня. Движенията му отслабнаха. Накрая спря.

Мама престана да вика и захлипа.

Свещеникът се молеше на висок глас, но селяните не обръщаха внимание и един по един се извърнаха да не гледат тримата мъртъвци.

Князът и княгинята се качиха в каретата и след миг кочияшът изплющя с камшик и подкара.