Кен Фолет
Крахът на титаните (146)

V

Не можеха да допускат грешки.

Григорий знаеше, че последното действие на революцията трябва да е решително. Той се погрижи заповедите да са ясни и да стигнат навреме при хората.

Планът не беше сложен, обаче Григорий се тревожеше, че Троцки е разпределил времето твърде оптимистично. Ядрото на атакуващата войска трябваше да се състои от моряци революционери. Повечето идваха с кораб или с влак от Хелзингфорс, столицата на провинцията Финландия. Те потеглиха в три сутринта. Още моряци идваха от Кронщад, базата на военноморския флот, която се намираше на двадесет мили от брега.

По план нападението трябваше да започне в дванадесет на обяд.

Също като на бойното поле, атаката щеше да почне с артилерийски бараж: оръдията на Петропавловската крепост щяха да открият огън през реката и да съборят стените на двореца. После моряците и войниците щяха да превземат сградата. Троцки каза, че всичко ще свърши до два часа следобед, когато беше предвидено да се открие Конгресът на съветите.

Ленин искаше на откриването да се изправи и да обяви, че болшевиките вече са взели властта. Това беше единственият начин да се предотврати съставянето на поредното нерешително и неефективно правителство на компромиса, единственият начин Ленин да застане начело.

Григорий се тревожеше, че събитията може и да не се развият толкова бързо, колкото се надяваше Троцки.

В Зимния дворец охраната беше слаба и призори Григорий успя да прати Исак вътре на разузнаване. Исак докладва, че в сградата има около три хиляди лоялистки войници. Ако се окажеше, че те са правилно организирани и се сражават храбро, битката щеше да е тежка.

Освен това Исак установи, че Керенски е напуснал града. Червеногвардейците контролираха железопътните гари, затова той не можеше да пътува с влак и в крайна сметка замина с реквизирана кола.

— Що за министър-председател е този, който не може да вземе влак в собствената си столица? — питаше Исак.

— Все едно, нали замина — доволно отговори Григорий. — И не очаквам някога да се върне.

Настроението му обаче стана песимистично, когато дойде пладне, а моряците още ги нямаше.

Той прекоси моста и отиде да се увери, че оръдията на Петропавловската крепост са готови. А там с ужас установи, че оръдията са музейни експонати и не могат да стрелят. Нареди на Исак да намери функционираща артилерия.

Забърза обратно към института Смолни, за да съобщи на Троцки, че планът му се бави. Часовият на входа му каза:

— Някой беше дошъл да Ви търси, другарю. Нещо за акушерка.

— Сега не мога да се занимавам с това — отвърна Григорий.

Събитията се развиваха много бързо. Григорий узна, че червеногвардейците са завзели Мариинския дворец и са разпръснали парламентаристите без кръвопролития. Болшевишките затворници бяха освободени. Троцки беше наредил на войските, които се намираха извън града, да останат по местата си и войниците се подчиниха на него, а не на своите офицери. Ленин пишеше манифест, който започваше с думите: „До гражданите на Русия: Временното правителство е свалено!“

— Но щурмът още не е започнал — скръбно рече Григорий на Троцки. — Не виждам как ще успеем преди три.

— Не се тревожете — отговори Троцки. — Можем да отложим откриването на конгреса.

Григорий се върна на площада пред Зимния дворец. В два следобед най-сетне видя как миноносецът Амур се задава по Нева с хиляда кронщадски моряци на борда. Работниците от Петроград се наредиха на бреговете да ги поздравят.

Ако Керенски се беше замислил и беше заложил няколко мини в тесния канал, можеше да задържи моряците извън града и да разгроми революцията. Но мини нямаше и моряците в техните черни къси двуредни куртки започнаха да слизат от кораба с пушки в ръце. Григорий се подготви да ги разгърне около Зимния дворец.

Но за негова огромна тревога, планът продължаваше да се натъква на неочаквани препятствия. Исак намери оръдие и с големи усилия го довлече на място, само за да установи, че за него няма снаряди. Междувременно лоялистите в двореца строяха барикади.

Полудял от безсилен гняв, Григорий се върна с колата в Смолни.

Предстоеше да започне извънредно заседание на Петроградския съвет. Просторният салон на девическото училище, боядисан в подходящо бяло, беше претъпкан със стотици делегати. Григорий се качи на трибуната и седна до Троцки, който се канеше да открие заседанието.

— Щурмът се отлага заради ред проблеми — каза Григорий.

Троцки прие лошата новина спокойно. На негово място Ленин би изпаднал в бяс.

— Кога ще можете да превземете двореца? — попита Троцки.

— Реалистично, в шест.

Троцки кимна спокойно, стана и се обърна към събранието.

— От името на Военния революционен комитет обявявам, че временното правителство вече не съществува!

Надигна се буря от приветствени викове. „Надявам се да направя така, че тази лъжа да стане истина“, рече си Григорий.

Когато шумът позатихна, Троцки се залови да изброява постиженията на Червената гвардия: бързото овладяване на железопътните гари и други важни сгради и разтурянето на парламента. Освен това съобщи за ареста на неколцина министри от правителството.

— Зимният дворец още не е превзет, но съдбата му ще се реши всеки момент!

Последваха още аплодисменти.

— Вие действате, преди да сте узнали волята на конгреса на съветите! — провикна се някой несъгласен.

Това беше мек демократичен довод, какъвто и самият Григорий бе издигнал навремето, преди да се превърне в реалист.

— Волята на Конгреса вече беше изпреварена от въстанието на работниците и войниците — отвърна Троцки така бързо, като че беше очаквал тази забележка.

Изведнъж в салона се разнесе приглушен говор. Хората почнаха да стават. Григорий се зачуди защо и погледна към вратата. Видя, че влиза Ленин. Депутатите го приветстваха. Шумът стана оглушителен, когато Ленин се изправи на трибуната. Двамата с Троцки застанаха един до друг. Усмихваха се и се покланяха, признателни за овациите, а множеството акламираше все още неосъществения преврат.

Напрежението между обявената тук победа и действителните проблеми и забавяния навън се оказа прекалено за Григорий и той излезе.

Моряците от Хелсингфорс още не бяха дошли, а оръдията на крепостта още не бяха готови за стрелба. На свечеряване започна ситен студен дъжд. Григорий стоеше на края на площада, с лице към Зимния дворец и с гръб към сградата на генералния щаб. Видя, че от двореца излиза отряд кадети. Опознавателните им знаци сочеха, че са от Михайловското артилерийско училище. Те напускаха, вземайки и четири тежки оръдия. Григорий ги остави да вървят.

В седем часа Григорий нареди на група войници и моряци да влязат в сградата на генералния щаб и да я овладеят. Те го сториха, без да срещнат съпротива.

В осем двестате казаци, които охраняваха двореца, решиха да се приберат в казармата си. Григорий ги пусна да минат през кордона. Даде си сметка, че тягостните забавяния може и да не са пълна катастрофа — с времето силите, с които трябваше да се бори, намаляваха по численост.

Малко преди десет Исак докладва, че оръдието на Петропавловската крепост най-сетне е готово. Григорий нареди да дадат един халосен изстрел и да почакат. Както предвиждаше, още войски напуснаха двореца.

Нима наистина можеше да е толкова лесно?

В реката, на борда на Амур, прозвуча сигнал за тревога. Григорий погледна надолу по реката и забеляза светлините на приближаващи се кораби. Сърцето му замря. Да не би Керенски в последния момент да е успял да прати лоялни войски в помощ на правителството си? Тогава обаче на Амур се разнесоха приветствени възгласи и той разбра, че новодошлите са моряците от Хелсингфорс.

Когато пуснаха котва, Григорий най-после нареди артилерийският обстрел да започне.

Разнесе се оръдеен тътен. Някои снаряди се взривяваха още във въздуха и осветиха корабите в реката и обсадения дворец. Григорий видя как един снаряд попада в ъгловия прозорец на третия етаж и се запита дали там е имало някой. За негово изумление ярко осветените трамваи продължаваха да тракат по недалечните мостове Троицки и Дворцов.

Разбира се, това, което ставаше тук, не можеше да се мери с бойното поле. На фронта стреляха стотици, даже хиляди оръдия а тук — само четири. Между залповете имаше дълги паузи и той потресен виждаше колко много изстрели са напразни и снарядите падат в реката, без да нанасят щети.

Григорий нареди прекъсване на стрелбата и прати малобройни отряди на разузнаване в двореца. Хората се върнаха и съобщиха, че малцината останали гвардейци не оказват съпротива.

Малко след полунощ Григорий прати в двореца по-голям контингент. Според предварително съгласуваната тактика, войниците се пръснаха из сградата, тичаха по внушителните тъмни коридори, неутрализираха съпротивата и търсеха министри от правителството. Дворецът приличаше на мърлява казарма. Дюшеците на войниците се валяха по паркета на украсените с позлата салони, навсякъде имаше фасове, кори хляб и празни бутилки с френски етикети, навярно отмъкнати от гвардейците от великолепните изби на царя.

Григорий чу няколко откъслечни изстрела, обаче нямаше съществени сражения. На приземния етаж не намериха министри. Мина му през ума, че може да са се измъкнали и го обзе паника. Не искаше да му се налага да докладва на Троцки и Ленин, че министрите на Керенски са му се изплъзнали от ръцете.

Заедно с Исак и още двама души Григорий се завтече по широкото стълбище да провери горния етаж. Четиримата нахълтаха през внушителни двукрили врати в една заседателна зала и тук откриха останалите членове на временното правителство: малка група уплашени мъже в костюми и с вратовръзки, които седяха около масата или в кресла из залата и очакваха с тревога предстоящото.

Един от тях събра последните останки от авторитет и заговори:

— Временното правителство е тук. Какво искате?

Григорий позна Александър Коновалов, богатият текстилен производител, който беше заместник на Керенски.

— Всички сте арестувани — отговори Григорий. Моментът беше добър и той му се наслади.

— Запишете имената им — обърна се той към Исак. Познаваше всички. — Коновалов, Малянтович, Никитин, Терешченко… — Когато свърши, заповяда — Заведете ги в Петропавловската крепост и ги затворете в килии. Аз ще отида в института Смолни да занеса добрите новини на Троцки и Ленин.

Излезе от сградата. Докато пресичаше дворцовия площад, поспря за миг и си спомни за майка си. Тя беше загинала тук преди дванадесет години, убита от царските гвардейци. Обърна се и погледна огромния дворец с редовете бели колони и отблясващата от стотиците прозорци лунна светлина. Във внезапен пристъп на гняв, той размаха юмрук по посока на сградата.

— Пада ви се, дяволи такива — произнесе гласно Григорий. — Така ви се пада, задето я убихте.

Почака малко, за да се успокои. „Даже не знам на кого говоря“, помисли той. Скочи в сивкавата бронирана кола, която го очакваше край една разтурена барикада и нареди на шофьора:

— Към Смолни.

Докато изминаваха краткото разстояние до училището, Григорий започна да изпитва въодушевление. „Вече наистина спечелихме“, каза си той. „Ние сме победителите. Народът отхвърли своите потисници.“

Притича по стълбите на института Смолни и се втурна в салона. Мястото беше пълно с хора — Конгресът на съветите беше започнал. Троцки не беше успял да го отложи отново. Това не беше добре. Меншевиките и останалите питомни революционери можеха да поискат място в новото правителство, макар с нищо да не бяха допринесли за свалянето на старото.

Около канделабрите се стелеше тютюнев дим. Членовете на президиума седяха на трибуната. Григорий познаваше повечето от тях и се зае да разучава състава на групата. Той забеляза, че болшевиките заемат четиринадесет от двадесет и петте места. Ала с ужас видя, че председател е Каменев — умерен болшевик, който беше гласувал против въоръженото въстание! Както Ленин беше предупредил, конгресът се готвеше за постигането на поредния немощен компромис.

Григорий огледа делегатите в залата и видя Ленин на първия ред. Отиде там, приведе се над съседа му и рече:

— Налага се да разговарям с Илич. Нека седна на Вашето място.

На онзи не му стана приятно, но след малко освободи мястото.

Григорий заговори на ухото на Ленин.

— Зимният дворец е в наши ръце.

После изброи имената на арестуваните министри.

— Вече е късно — мрачно отвърна Ленин.

Тъкмо от това се боеше Григорий.

— Какво става тук? — попита той.

— Мартов внесе предложение — злокобно рече Ленин. Юлий Мартов беше негов отколешен враг. Той отдавна имаше желанието руската Социалдемократическа работническа партия да стане като британската Лейбъристка партия и да се бори за работниците с демократични средства. През 1903 година спорът му с Ленин по този въпрос беше довел до разцепление в партията — тя се раздели на лениновите болшевики и меншевиките на Мартов. — Обяви се за прекратяване на уличните боеве, последвано от преговори за съставяне на демократично правителство.

— Какви преговори? — не вярваше на ушите си Григорий. — Та ние взехме властта!

— Ние подкрепихме предложението — безизразно отговори Ленин.

— Защо? — изненада се Григорий.

— Щяхме да загубим, ако се бяхме противопоставили. Имаме триста от общо шестстотин и седемдесетте делегати. Ние сме най-голямата партия, по-голяма от останалите, но нямаме пълно мнозинство.

На Григорий му идеше да заплаче. Превратът беше твърде закъснял. Чрез сделки и компромиси щеше да се състави поредната коалиция и правителството щеше да се колебае, докато русите в страната гладуват, а войниците на фронта гинат.

— Обаче те така или иначе ни атакуват — додаде Ленин.

Григорий се заслуша в думите на оратора, човек, когото не познаваше.

— Този конгрес беше свикан, за да обсъди новото правителство — говореше гневно човекът. — А какво откриваме? Вече е факт едно безотговорно завземане на властта и волята на конгреса е изпреварена! Ние трябва да спасим революцията от това безумно начинание.

Болшевишките депутати възнегодуваха бурно. До Григорий Ленин нареждаше:

— Свиня! Копеле! Предател!

Каменев призова за ред.

Но и следващата реч беше остро враждебна към болшевиките и техния преврат. Имаше още и още изказвания в същия дух. Меншевикът Лев Хинчук се изказа за преговори с временното правителство. Последвалите недоволни възгласи бяха така мощни, че той в продължение на няколко минути не можа да се доизкаже. Накрая, надвиквайки се с всички, той заяви:

— Ние напускаме този конгрес!

После излезе от салона.

Григорий разбра, че тактиката ще е да обявят, че след тяхното напускане конгресът не е законен.

— Дезертьори! — провикна се някой и този възглас беше подет от делегатите.

Григорий беше отвратен. Толкова отдавна чакаха този конгрес. Делегатите представляваха волята на руския народ. А сега той се разпадаше.

Погледна Ленин и с удивление установи, че очите му блестят от задоволство.

— Чудесно! — рече той. — Спасени сме! Никога не съм допускал, че ще направят такава грешка.

Григорий нямаше представа за какво говори Ленин. Дали не беше загубил ума си?

Следващият оратор беше Михаил Генделман, един от водещите есери. Той каза:

— Като имаме предвид превземането на властта от болшевиките и ги държим отговорни за това безразсъдно и престъпно действие, ние намираме, че не е възможно да работим заедно с тях. Социал-революционната фракция напуска конгреса!

И Генделман излезе, последван от всички есери. Останалите делегати ги обиждаха, овикваха и освиркваха.

Григорий се ужаси. Как бързо неговият триумф изпадна до такова хулиганство!

Ленин обаче изглеждаше все по-доволен.

После неколцина войнишки делегати говориха в подкрепа на болшевишкия преврат и Григорий се поободри, макар да продължаваше да не разбира защо Ленин тържествува. Сега Илич дращеше нещо в бележник. Нижеха се реч подир реч, а той поправяше и преписваше. Накрая даде на Григорий два листа.

— Това трябва да бъде представено на конгреса за незабавно приемане — рече той.

Изявлението беше дълго и изпълнено с обичайната реторика, обаче Григорий се съсредоточи върху най-важното изречение: „С настоящото конгресът решава да вземе управлението в свои ръце.“

Това искаше и Григорий.

— Троцки ли да го прочете? — попита той.

— Не, не Троцки — отвърна Ленин и огледа мъжете и единствената жена на трибуната. — Луначарски.

Григорий предположи, че според Ленин Троцки вече се е сдобил с достатъчно слава.

Занесе изявлението на Луначарски, който даде знак на председателя. След няколко минути Каменев го покани и той се изправи и прочете думите на Ленин.

Всяко изречение беше посрещнато с шумно одобрение.

Председателят покани делегатите да гласуват.

Григорий най-после почна да разбира защо Ленин е щастлив. В отсъствието на меншевиките и есерите, болшевиките имаха смазващо мнозинство. Можеха да направят каквото пожелаят. Нямаше нужда от компромиси.

Делегатите гласуваха. Имаше само двама против.

Болшевиките разполагаха с властта и сега това беше узаконено.

Председателят закри заседанието. Беше пет сутринта в четвъртък, осми ноември. Руската революция победи. А болшевиките дойдоха на власт.

Григорий излезе от салона след грузинския революционер Йосиф Сталин и още един мъж. Спътникът на Сталин, също като повечето болшевики, носеше кожена тужурка и патрондаш, но нещо у него разтревожи Григорий. Когато онзи се обърна да каже нещо на Сталин, Григорий го позна. Беше потресен и ужасен.

Човекът беше Михаил Пински.

Беше се присъединил към революцията.