Кен Фолет
Крахът на титаните (141)

V

Фиц и Беа се качиха на влака от Москва, придружавани само от камериерката на княгинята, Нина, и от личния прислужник на графа — Дженкинс, бивш шампион по бокс, когото не взеха в армията, понеже виждаше на не повече от десет ярда разстояние. Слязоха в Буловнир на гаричката, която обслужваше имението на княз Андрей. Наетите от Фиц специалисти бяха предложили на княза да създаде около гарата малко поселение с дъскорезница, зърнени складове и мелница. Андрей обаче нищо не направи и селяните продължаваха да карат стоката си с конски коли до стария пазарен град на двадесет мили оттук.

Андрей беше пратил една открита карета да вземе гостите. Начумереният кочияш стоеше и гледаше, докато Дженкинс товарене пътническите сандъци отзад в каретата. Докато пътуваха по черния път през полето, Фиц си спомни предишното посещение — тогава беше пристигнал като жених на княгинята и селяните стояха край пътя и поздравяваха. Сега настроението беше различно. Хората по полето едва вдигаха поглед при преминаването на каретата, а по селата и колибите жителите преднамерено обръщаха гръб.

Такива неща дразнеха Фиц и той беше в лошо настроение. Поуспокои се при вида на камъните на старата къща, обагрени в маслено жълто от лъчите на ниското следобедно слънце. Ято безукорно облечени слуги излезе от предната врата като патици, които очакват храна. Струпаха се около каретата да отварят врати и да свалят багажа. Икономът на Андрей, Георгий, целуна ръка на Фиц и го поздрави със заучена английска фраза:

— Добре дошли отново във Вашия руски дом, граф Фицхърбърт.

Руските домове често бяха грандиозни, но запуснати, и Буловнир не правеше изключение. Преддверието с високи тавани имаше нужда от пребоядисване, безценният полилей беше прашен, а мраморният под беше опикан от куче. Княз Андрей и княгиня Валерия чакаха под огромен портрет на дядото на семейството, който се мръщеше строго.

Беа се завтече към Андрей и го прегърна.

Валерия беше класическа красавица с правилни черти и тъмни, спретнато фризирани коси. Тя стисна ръката на Фиц и му каза на френски:

— Благодаря, че дойдохте. Така се радваме да ви видим.

Когато Беа се отдели от Андрей, Фиц му подаде ръка. Князът се здрависа с лявата ръка — десният ръкав на сакото му висеше празен. Беше слаб и блед, сякаш го мъчеше нелечима болест, а черната му брада сивееше на места, въпреки че князът беше едва на тридесет и три години.

— Не мога да ви опиша какво облекчение е за мен да ви видя — каза той.

— Някакви неприятности ли има? — попита Фиц. Всички разговаряха на френски.

— Заповядай в библиотеката. Валерия ще заведе Беа горе.

Оставиха дамите и влязоха в прашна стая, пълна с подвързани в кожа томове, които видимо не бяха четени често.

Поръчах чай. Боя се, че нямаме шери.

— Чаят е достатъчен. — Фиц се отпусна в един стол. От дългото пътуване раненият крак го болеше. — Какво става тук?

— Въоръжен ли си?

— Да. Служебният ми револвер е в багажа. — През 1914 година Фиц беше получил Уебли Марк V.

— Моля те, дръж го под ръка. Аз нося моя непрестанно. — Андрей отгърна сакото си и показа колана с кобура.

— Най-добре ми кажи защо.

— Селяните създадоха земски комитет. Някакви социалисти революционери им говорили и им дали разни глупави идеи. Претендират за правото да вземат всяка земя, която аз не обработвам и да я поделят помежду си.

— Не сте ли минавали през същото и по-рано?

— Да. По времето на дядо ми. Обесихме трима селяни и решихме, че това е краят на историята. Но тези противни идеи дремят, и сега, години по-късно, отново се появиха.

— А ти какво направи този път?

— Поговорих им, показах им как съм загубил ръката си, докато ги защитавам от немците, и те се укротиха. Допреди няколко дни, когато пет-шест от тукашните мъже се върнаха от войската. Твърдят, че са се уволнили, обаче аз съм сигурен, че са дезертирали. За съжаление не е възможно да се провери.

Фиц кимна. Офанзивата на Керенски се беше провалила и немците и австрийците бяха контраатакували. Руската армия беше рухнала и сега германците вървяха към Петроград. Хиляди руски войници бяха напуснали бойното поле и се бяха прибрали на село.

— Донесоха пушките си, а също и пистолети, явно откраднати от офицерите или от немските пленници. Все едно, те са тежко въоръжени и натъпкани с подривни идеи. Има един ефрейтор, Фьодор Игорович, който е водачът им, както изглежда. Казал на Георгий, че не разбира защо аз още претендирам, че притежавам някакви земи, да не говорим за незасятите.

— Не разбирам какво става с хората във войската — ядно отговори Фиц. — Човек ще си каже, че службата ще ги научи каква е стойността на властта и дисциплината, обаче излиза, че става обратното.

— Опасявам се, че днес нещата стигнаха до критична точка — продължи Андрей. — По-младият брат на ефрейтора, Иван Игрович, завел добитъка си да пасе на моето пасище. Георгий забелязал това и двамата отидохме да го прогоним. Започнахме да изкарваме говедата му на пътя. Той опита да затвори вратата, за да ни попречи. Носех си пушката и го ударих по главата с приклада. Главите на тези проклетници са корави като гюллета, обаче този не беше такъв. Разбойникът падна и умря. Социалистите използваха това като претекст да настроят останалите.

Фиц учтиво прикри отвращението си. Той не одобряваше руската практика да се удрят по-нископоставените и не беше изненадан, че тя е довела до подобни вълнения.

— Каза ли на някого?

— Пратих съобщение в града, в което докладвам за случая и моля да се прати полиция за опазване на реда, обаче моят вестоносец още не се е върнал.

— Значи засега сме сами.

— Да. Боя се, че ще трябва да отпратим дамите, ако нещата се влошат.

Фиц беше съкрушен. Положението беше много по-лошо от очакванията му. Възможно беше всички да загинат. Идването тук се оказа ужасна грешка. Той трябваше да отведе Беа възможно най-скоро.

Той се изправи. Знаеше, че англичаните понякога се хвалят пред чужденците със своето спокойствие в моменти на криза, и затова каза:

— По-добре да отида да се преоблека за вечеря.

Андрей го съпроводи до стаята му. Дженкинс беше разопаковал официалните му дрехи и ги беше изгладил. Фиц почна да се съблича. Чувстваше се като глупак. Беше изложил и Беа, и себе си на опасност. Впечатленията му за положението в Русия бяха полезни, но бъдещият му доклад едва ли си заслужаваше поетия риск. Беше се оставил жена му да го придума, а това винаги се оказваше грешка. Реши двамата да вземат първия влак сутринта.

Револверът му беше на тоалетката, до копчетата за ръкавели. Той го провери, после го отвори и го зареди с патрони Уебли, калибър 45. Нямаше къде да го прибере в официалния костюм. Накрая го натъпка в джоба на панталоните си и така се образува нелицеприятна буца.

Повика Дженкинс да прибере пътните му дрехи и отиде в стаята на Беа. Тя стоеше пред огледалото по бельо и пробваше някаква огърлица. Видя му се по-закръглена от обичайното, гърдите и бедрата й бяха понатежали и Фиц изведнъж се запита дали не е бременна. Спомни си, че сутринта в Москва, в колата на път за гарата, беше получила пристъп на гадене. Това му напомни за първата й бременност и го върна във времето, което сега му се струваше златно — той имаше Етел и Беа, а светът не беше във война.

Тъкмо щеше да й каже, че ще си тръгнат на другия ден, когато хвърли поглед през прозореца и застина.

Стаята се намираше в предната част на къщата и от прозореца се виждаше паркът и полето, чак до съседното село. Погледът на Фиц беше привлечен от тълпата. Обзет от силно предчувствие той се приближи към прозореца и се взря навън.

Видя как през парка към къщата се задават стотина селяни. Макар още да беше светло, мнозина носеха запалени факли. Видя още, че някои имат пушки.

— Мамицата му.

— Фиц! Забрави ли, че съм тук? — попита потресена Беа.

— Погледни — отговори той.

— О, не!

— Дженкинс! Дженкинс, тук ли си? — провикна се Фиц. Отвори вратата между двете стаи и видя сепнатия прислужник, който още окачаше пътния костюм. — Намираме се в смъртна опасност. Трябва да си тръгнем до пет минути. Тичай в конюшнята, впрегни конете и докарай каретата до вратата на кухнята възможно най-бързо.

Дженкинс пусна дрехите на пода и се завтече навън.

Фиц се обърна към Беа:

— Метни си някаква горна дреха, каквато и да е, и сложи удобни обувки. После слез по задните стълби в кухнята и ме чакай там.

За чест на Беа, тя не изпадна в истерия — просто изпълни каквото й беше казал.

Фиц излезе от стаята и закуцука с най-голяма възможна бързина към стаята на Андрей. Шуреят му не беше там, нито пък Валерия.

Фиц слезе долу. Георгий и още неколцина слуги стояха във фоайето и изглеждаха уплашени. Фиц също се боеше, но се надяваше да не му личи.

Намери княза и княгинята в салона. В кофичка с лед имаше отворена бутилка шампанско, имаше и две пълни чаши, но домакините му не пиеха. Андрей стоеше пред камината, а Валерия наблюдаваше през прозореца приближаването на тълпата. Фиц застана до нея. Селяните бяха почти пред вратите. Огнестрелните оръжия бяха малко — повечето хора носеха ножове, чукове и коси.

— Георгий ще опита да ги вразуми — каза Андрей, — а ако не успее, ще се наложи аз да говоря с тях.

— За Бога, Андрей, времето за разговори мина. Трябва да тръгваме веднага — рече Фиц.

Преди Андрей да успее да отговори, чуха шумни гласове във фоайето.

Фиц приближи вратата и я открехна. Видя как Георгий спори с някакъв висок момък с гъсти и засукани мустаци. Предположи, че това ще да е Фьодор Игорович. Бяха обградени от група мъже и няколко жени. Някои носеха горящи факли. Още селяни напираха да влязат. На Фиц му беше трудно да разбере диалектния им говор, но няколко пъти се повториха думите „Ние ще разговаряме с княза!“

Андрей също ги чу, мина край Фиц и излезе.

— Не… — продума Фиц, но вече беше твърде късно.

Когато официално облеченият Андрей се появи във фоайето, тълпата почна да го обижда и да го освирква.

— Ако напуснете мирно веднага, може би няма да имате такива големи неприятности — повиши глас Андрей.

— Ти имаш неприятности — ти уби брат ми! — провикна се в отговор Фьодор.

Валерия тихо каза:

— Моето място е до съпруга ми.

И преди Фиц да успее да я спре, тя също излезе.

— Не исках Иван да умре — обясняваше Андрей, — обаче той щеше да е жив сега, ако не беше нарушил закона и не беше оспорил правото на своя княз.

С едно светкавично движение Фьодор обърна пушката си и удари Андрей през лицето с приклада.

Андрей залитна и притисна с ръка страната си.

Селяните се развикаха одобрително.

— Ти направи същото на Иван! — кресна Фьодор.

Фиц посегна да вземе револвера си.

Фьодор вдигна пушката над главата си. В един дълъг миг оръжието остана във въздуха като брадвата на екзекутор. После момъкът я стовари мощно върху темето на Андрей. Чу се противно пукане и князът рухна.

Валерия изпищя.

Фиц застана на прага, зад открехнатата врата и запъна револвера. Прицели се във Фьодор. Селяните обаче се тълпяха около него. Почнаха да ритат и да удрят Андрей, който лежеше в несвяст на пода. Валерия безуспешно се мъчеше да се добере до него и да му помогне.

Един селянин замахна с косата си и съдра портрета на сърдития дядо на Беа и княза. Друг стреля по полилея, който се пръсна на бляскави парченца. Драпериите внезапно лумнаха, явно подпалени от нечия факла.

Фиц имаше опит от бойното поле и се беше научил, че храбростта трябва да се уравновесява от разумните преценки. Разбираше, че сам не може да спаси Андрей от тълпата. Но можеше и да успее да избави жена му.

Прибра пистолета.

Пристъпи във фоайето. Вниманието на всички беше приковано върху падналия княз. Валерия стоеше в края на множеството и безплодно налагаше гърбовете на селяните пред нея. Фиц я сграбчи през кръста, вдигна я и я отнесе обратно в салона. От тежестта й раненият му крак гореше от болка, но той стискаше зъби.

— Пусни ме! — извика Валерия. — Трябва да помогна на Андрей!

— Не можем да му помогнем!

Фиц прехвърли Валерия през рамо, за да облекчи крака си. В същия миг някакъв куршум прелетя толкова близо, че Фиц усети как раздвижва въздуха. Погледна назад и видя как един ухилен войник в униформа се цели в тях с пистолет.

Чу втори изстрел и усети удар. За миг реши, че е ранен, ала нямаше болка. Той хукна към вратата за трапезарията.

— Тя се измъква! — крещеше войникът.

Фиц връхлетя в трапезарията, когато следващият куршум попадна в рамката на вратата. Войниците не бяха обучени да стрелят с пистолет и рядко си даваха сметка колко по-неточен е той от пушката. Фиц притича неумело край прекрасно сервираните кристал и сребро — масата беше подредена за вечерята на четирима богати благородници. Дочу подире си няколко преследвачи. В другия край на трапезарията имаше врата. Излезе в тясното коридорче и оттам се озова в кухнята. Готвачът и няколко слугини бяха спрели да работят и просто стояха ужасени.

Гонителите им вече бяха твърде близо. Отвореше ли им се място за точна стрелба, Фиц щеше да умре. Трябваше да направи нещо, за да ги забави.

Остави Валерия. Тя се олюля и Фиц видя кръв по роклята й. Беше ранена, но жива и в съзнание. Фиц я настани на един стол, после се обърна към коридорчето. Ухиленият войник търчеше към него и стреляше лудешки. Следваха го още неколцина селяни, един подир друг в тясното пространство. Зад гърбовете им Фиц видя пламъците в салона и трапезарията.

Извади пистолета. Този модел нямаше нужда от запъване. Фиц прехвърли цялата си тежест на здравия крак и внимателно се прицели в корема на войника. Натисна спусъка, отекна изстрел и онзи падна на настлания с каменни плочи под. Фиц чу как жените в кухнята пищят от уплаха.

Той незабавно стреля по следващия преследвач и също го повали. Стреля и трети път и отново улучи. Четвъртият се скри обратно в трапезарията.

Фиц затръшна кухненската врата. Сега преследвачите му щяха да се забавят, щяха да се питат дали той не ги причаква и това може би щеше да му даде нужното време.

Вдигна Валерия, която явно губеше съзнание. Досега не беше влизал в кухните на този дом, но все пак тръгна към задната част. Поредният коридор го поведе край килерите и пералните. Най-сетне отвори врата, която го изведе навън.

Запъхтян пристъпи прага. Раненият крак адски го болеше. Видя, че каретата чака. Дженкинс седеше на капрата, а вътре бяха Беа и неудържимо ридаещата Нина. Едно уплашено конярче държеше животните.

Фиц преметна Валерия в каретата, качи се след нея и викна на Дженкинс:

— Тръгвай! Тръгвай!

Дженкинс шибна конете, момчето скокна встрани и каретата се понесе.

Фиц попита Беа:

— Добре ли си?

— Не, не съм добре. Но съм жива и не съм ранена. Ти?

— Невредим съм. Обаче се боя за живота на брат ти.

Всъщност Фиц беше съвсем сигурен, че Андрей вече е мъртъв, но не искаше да казва на Беа.

Тя погледна княгинята.

— А с нея какво се случи?

— Явно я простреляха. — Фиц погледна Валерия по-отблизо. Лицето й беше бяло и неподвижно. — Мили Боже — промълви той.

Мъртва е, нали? — попита Беа.

— Трябва да бъдеш смела.

— Ще бъда. — Беа хвана безжизнената ръка на снаха си — Горката Валерия.

Каретата прелетя по алеята и край вдовишката къща, където майката на Беа и Андрей живя след смъртта на баща им. Фиц погледна към господарската къща. Пред кухненската врата стоеше група разочаровани преследвачи. Единият се целеше в каретата с пушка и Фиц натисна Беа надолу и сам се скри.

Когато погледна повторно, вече се намираха извън обсега на пушката. Селяните и слугите се изсипваха от всички врати. Прозорците бяха особено ярко осветени, та Фиц разбра, че сградата е подпалена. Още гледаше, когато от предната врата почна да излиза дим, а от един отворен прозорец блъвна пламък и подхвана пълзящите растения по стената.

После каретата стигна до върха на едно възвишение, затрополи надолу и старата къща се изгуби от поглед.