Кен Фолет
Крахът на титаните (139)

III

Валтер отиде в едно село в завладяната от русите територия и купи срещу цяла златна монета всички дрехи на някакъв удивен и доволен селянин: мръсен овчи кожух, ленена рубашка, торбести груби гащи и цървули от брезова кора. За щастие селянинът не носеше долни дрехи, та на Валтер не му се наложи да се сдобива и с тях.

Подряза косата си с домакинска ножица и престана да се бръсне.

В някакъв пазарен градец купи чувал лук. Скри кожена чанта с десет хиляди рубли в монети и банкноти на дъното на чувала.

Една нощ позацапа ръцете и лицето си с пръст и, облечен в дрехите на селянина и нарамил чувала, прекоси ничията земя, прокрадна се през руските позиции и отиде до най-близката железопътна гара, където си купи билет за трета класа.

Почна да се държи нападателно и ръмжеше на всички, сякаш се боеше, че искат да му задигнат лука, което може и да беше истина. Имаше грамаден нож, ръждив, но остър, който се показваше от колана му, и откраднат от руски офицер пистолет Мосин-Наган, който пък се криеше под смрадливия кожух. В двата случая, когато го заговаряха полицаи, той се ухилваше глуповато и предлагаше лук — толкова жалък подкуп, че полицаите изсумтяваха отвратено и си тръгваха. Ако някой от тях беше настоял да надзърне в чувала, Валтер беше готов да го убие, но това не стана нужно. Купуваше си билети за кратки отрязъци от пътя — по три-четири гари — понеже не изглеждаше разумно някакъв селянин да пропътува стотици мили, за да продаде стоката си.

Беше напрегнат и внимателен. Прикритието му беше слабо. Ако някой поговореше с него повече от няколко секунди, щеше да разбере, че не е руски селянин. А наказанието за онова, което Валтер правеше, беше смърт.

В началото се страхуваше, но с времето страхът избледня и на втория ден вече му беше скучно. Нямаше с какво да занимава ума си. Не можеше да чете, естествено — наистина трябваше да внимава да не чете разписанията на влаковете, а на разните обявления трябваше само да хвърля по един поглед, понеже повечето селяни бяха неграмотни. Докато бавните влакове тракаха и се поклащаха през безкрайните руски гори, Валтер почна да мечтае за жилището, където двамата с Мод да живеят след края на войната. Обзавеждането щеше да е модерно — със светло дърво и неутрални цветове, като у фон дер Хелбардови, а не в тежките и тъмни краски на къщата на неговите родители. Всичко щеше да е лесно за чистене и поддръжка, особено кухнята и пералнята, за да могат да наемат по-малко слуги. Щяха да вземат истински хубаво пиано, роял Стейнуей, защото и двамата обичаха да свирят. Освен това щяха да купят и една-две привлекателни за окото съвременни картини, навярно от австрийските експресионисти, за да шокират старото поколение и да се утвърдят като напредничаво семейство. Спалнята им щеше да е светла и проветрива, а те — да лежат голи на мекото легло, да се целуват, да разговарят и да се любят.

И така Валтер стигна до Петроград.

Уговорката, направена с посредничеството на един революционер социалист в шведското посолство, беше някой от болшевиките да чака Валтер на Варшавската гара всеки ден по един час от шест вечерта нататък, и да прибере парите. Валтер пристигна по пладне и използва случая да разгледа града, за да прецени какви са възможностите на русите да продължат да воюват.

Видяното го потресе.

Още щом излезе от гарата, го нападнаха проститутки, мъже и жени, големи и малки. Прекоси моста над един канал, повървя няколко мили на север и влезе в центъра на града. Повечето магазини бяха затворени, много бяха със заковани витрини, а няколко — просто изоставени и потрошените им стъкла проблясваха на улицата. Видя много пияни и две сбивания. От време на време минаваше автомобил или карета, разпръсваше пешеходците, а пътниците се криеха зад спуснатите завески. Повечето хора бяха мършави, опърпани и боси. Беше много по-зле от Берлин.

Срещна много войници, сами или на групи. Повечето показваха лоша дисциплина — не вървяха в крак, стояха небрежно на постовете си, униформите им бяха разкопчани, бъбреха си с цивилните и въобще правеха каквото им скимне. Впечатлението на Валтер от посещението на руските позиции на фронта се потвърди — тези хора не бяха склонни да воюват.

„Дотук — само добри новини“, рече си той.

Никой не го спря, а полицията не му обърна внимание. Той беше само още един смачкан човек, тръгнал по свои си работи в града, който се разпадаше.

Ободрен, Валтер се върна на гарата в шест и скоро забеляза свръзката си — старшина с червен шал, привързан на дулото на пушката. Преди да се покаже, Валтер огледа човека. Беше внушителен, не много висок, но широкоплещест и як. Дясното му ухо беше отрязано, нямаше един преден зъб, нямаше и безименен пръст на лявата ръка. Чакаше търпеливо, като стар войник, обаче нищо не можеше да убегне от проницателните му сини очи. Валтер искаше да го погледа тайно, ала войникът го забеляза, кимна, обърна се и тръгна нанякъде. Валтер го последва, какъвто беше явно замисълът. Влязоха в просторно помещение с много маси и столове и седнаха.

— Старшина Григорий Пешков? — попита Валтер.

Григорий кимна.

— Знам кой сте Вие. Заповядайте.

Валтер се огледа. В ъгъла съскаше самовар, а една старица с шал продаваше пушена и осолена риба. По масите имаше петнадесет-двадесет човека. Никой не погледна повторно войника и селянина, който очевидно се надяваше да продаде чувала с лук. Влезе и един младеж в синя работническа рубашка. Валтер за миг срещна погледа му и после видя как онзи сяда, пали цигара и отгръща вестник Правда.

— Мога ли да получа нещо за хапване? Умирам от глад, обаче цените тук видимо не са по джоба на един селянин.

Григорий взе чиния с черен хляб, сельодка и две чаши чай със захар. Валтер почна да се тъпче. Григорий го погледа малко и се разсмя.

— Удивен съм, че въобще сте минали за селянин. Аз веднага щях да позная, че сте буржоа.

— Как така?

— Ръцете Ви са мръсни, обаче ядете на малки хапки и току попивате устни с някакъв парцал, все едно е ленена салфетка. Един истински селянин мята храната в устата си и сърба чая, преди да я преглътне.

Валтер се подразни от снизходителното отношение. „Все пак, оцелях три дни в проклетите влакове“, помисли той. „Много ми се ще да те видя да опиташ същото в Германия.“ Време беше да напомни на Пешков, че трябва да си заслужи парите.

— Кажете ми как се справят болшевиките.

— Опасно добре — отвърна Григорий. — През последните няколко месеца хиляди руси постъпиха в партията. Лев Троцки най-сетне обяви подкрепата си за нас. Трябва да го чуете как говори. Почти всяка вечер Цирк Модерн е претъпкан със слушатели. — Валтер виждаше, че човекът боготвори своя герой Троцки. Дори и в Германия знаеха, че той е запленяващ оратор. Беше добър улов за болшевиките. — Миналия февруари имахме десет хиляди членове, а днес са двеста хиляди — гордо довърши Григорий.

— Хубаво, обаче можете ли да промените нещата?

— Имаме голям шанс да спечелим изборите за учредителното събрание.

— А кога са изборите?

— Много ги отлагат…

— Защо?

Григорий въздъхна.

— Първо временното правителство свика една депутатска комисия, която след два месеца се споразумя за съставянето на друга комисия от шестдесет човека, която да изработи избирателния закон…

— Защо? Защо е тази сложна процедура?

Григорий се ядоса.

— Казват, че искат изборите да са напълно неоспорими, обаче същинската причина е, че консервативните партии са се запънали, знаят, че ще загубят.

„Този е само старшина“, рече си Валтер, „обаче прави сложни анализи.“

— И кога ще се проведат изборите?

— През септември.

— А защо мислите, че болшевиките ще победят?

— Засега ние сме единствената група, която твърдо е за мир. И това е известно на всички, благодарение на всички вестници и брошури, които издаваме.

— Защо казахте, че се справяте „опасно“ добре?

— Защото това ни превръща в основна мишена за правителството. Има заповед за ареста на Ленин. Той трябваше да мине в нелегалност. Но все още ръководи партията.

Валтер повярва и на това. Щом Ленин можеше да държи партията си под контрол от Цюрих, то със сигурност можеше да го прави и от убежището си в Русия.

Валтер вече беше направил доставката и беше получил необходимите му сведения. Мисията му беше изпълнена. Почувства се облекчен. Сега му оставаше само да се върне у дома.

Подритна чувала е десетте хиляди рубли към Григорий.

Допи чая и стана.

— Да ви е сладък лукът — рече той и тръгна към изхода.

Забеляза, че младежът със синята рубашка сгъва вестника и става.

Валтер си купи билет до Луга и се качи на влака. Влезе във вагон трета класа. Провря се между някакви войници, които пушеха и пиеха водка, семейство евреи, понесли във вързопи всичко, което притежават, и селяни с празни щайги — сигурно бяха продавали пилета. Като стигна до другия край на вагона, се обърна и огледа.

Младежът със синята рубашка влезе във вагона.

Валтер го погледа за миг как си пробива път между хората и небрежно ги разблъсква с лакти. Само полицай би постъпил така.

Валтер скочи от влака и бързо излезе от гарата. Спомни си изследователската разходка този следобед и бързо закрачи към канала. Беше лято, сезонът на белите нощи, и затова беше светло. Надяваше се да се е отървал от опашката, но когато надзърна през рамо, видя, че синята рубашка го следва. Сигурно беше преследвал Пешков и беше решил да проучи и неговия приятел от село с лука.

Човекът затича.

Заловяха ли го, Валтер щеше да бъде разстрелян като шпионин. Нямаше избор за следващата си стъпка.

Намираше се в някакъв бедняшки квартал. Цял Петроград изглеждаше беден, обаче тук бяха струпани евтини страноприемници и съмнителни кръчми, както е край всички гари по света. Валтер хукна, а синята рубашка забърза, за да не изостане.

Валтер стигна до една тухларна край канала. Тя беше оградена от високи стени и портата й беше от железни пръти, обаче в съседство се намираше порутен и разграден склад. Валтер свърна от улицата, хукна през склада по посока на канала и се прехвърли през зида в тухларната.

Някъде трябваше да има пазач, но Валтер не го забеляза. Затърси къде да се скрие. Жалко, че още беше толкова светло. Тухларната разполагаше със свой дървен пристан. Наоколо беше пълно с купчини тухли, по-високи от човешки ръст. Валтер трябваше да намери място, откъдето да вижда, без да го видят. Придвижи се до една понамаляла купчина — сигурно част от тухлите бяха продадени — и пъргаво пререди няколко, за да се скрие отзад и да гледа през пролуката. Извади револвера и го запъна.

След малко видя как преследвачът му се прехвърля през стената.

Човекът беше среден на ръст, слаб и с мустачки. Изглеждаше уплашен — разбираше, че вече не просто преследва заподозрян. Това беше лов и младежът не знаеше той ловец ли е, или плячка.

Извади пистолет.

Валтер се прицели в синята рубашка през пролуката в тухлите, обаче не беше достатъчно близо, та да е сигурен, че ще улучи.

Полицаят постоя за миг и се озърна. Явно не беше уверен какво следва да направи. После се обърна и тръгна колебливо по посока на канала.

Валтер го последва. Позициите им бяха сменени.

Мъжът надзърташе иззад купчините тухли и проучваше мястото. Валтер правеше същото, прикриваше се, когато противникът му спираше, и непрестанно се приближаваше към него. Не искаше продължителна стрелба, която да привлече вниманието на други полицаи. Трябваше да свали противника с един или два изстрела и бързо да се измъкне.

Когато полицаят стигна до канала, между него и Валтер вече имаше по-малко от десетина метра. Младият човек погледна нагоре и надолу по водата, все едно очакваше да види как Валтер се отдалечава в някоя лодка.

Валтер излезе от прикритието си и се прицели в средата на гърба на полицая.

Той се обърна и погледна право към него.

После изкрещя.

Писъкът беше висок, момичешки, и издаваше потрес и страх. В същия миг Валтер разбра, че ще го помни до края на дните си.

Натисна спусъка, револверът гръмна и писъкът внезапно престана.

Нужен беше само един изстрел. Младежът от тайната полиция падна на земята безжизнен.

Валтер се приведе над тялото му. Очите се взираха нагоре невиждащо. Нямаше пулс, нито дишане.

Валтер довлече трупа до канала. Пъхна тухли в джобовете на панталоните и рубашката му, за да натежи повече. После го плъзна през ниския парапет и го остави да падне във водата.

Тялото потъна под повърхността, Валтер се обърна и си тръгна.