Кен Фолет
Крахът на титаните (138)

II

Катерина лежеше в леглото в старата стая на Григорий, облечена само в тънка долна риза. През отворения прозорец влизаше топлият юлски въздух и се чуваше грохотът на минаващите на няколко крачки влакове. Катерина беше бременна в шестия месец.

Григорий прокарваше пръст по очертанията на тялото й — от рамото през налятата гърда, по ребрата, нежната издутина на корема и надолу по бедрото. Преди Катерина не беше преживявал такава спокойна радост. Младежките му връзки с жени бяха припрени и краткотрайни. За него беше ново и вълнуващо преживяване да лежи до жената, след като са се любили, и да докосва тялото й нежно и с любов, без похот. „Това ще да е да си женен“, помисли той.

— Бременна си още по-красива — каза Григорий тихо, за да не събуди Владимир.

Вече две години и половина се държеше като баща на сина на брат си, а сега щеше да има свое дете. Искаше му се да го нарекат на името на Ленин, обаче вече имаха един Владимир. Очакването на детето втвърди политическите позиции на Григорий. Трябваше да мисли за бъдещето на страната, където детето ще порасне, и искаше неговият син да бъде свободен — по някаква причина мислеше, че ще бъде момче. Трябваше да е сигурен, че Русия ще се управлява от народа, а не от царя или от буржоазния парламент или някакъв съюз на индустриалците и генералите, който да върне старите порядки под нова маска.

Григорий всъщност не харесваше Ленин. Човекът живееше в състояние на непрестанен гняв. Все крещеше на другите. Който не се съгласяваше с него, беше свиня, копеле, педераст. Но работеше повече от всички, обмисляше нещата в дългосрочен план и решенията му винаги бяха правилни. В миналото всяка руска „революция“ завършваше с отстъпление. Григорий знаеше, че Ленин няма да допусне това.

Знаеше го и временното правителство. Имаше признаци че правителството е взело Ленин на прицел. Дясната преса го обвиняваше, че е немски шпионин. Обвинението беше нелепо. Истината беше обаче, че Ленин разполага с таен източник на пари. Григорий, болшевик още преди войната, принадлежеше към вътрешния кръг в партията, и знаеше, че парите идват от Германия. Ако тази тайна излезеше наяве, щеше да породи силни подозрения.

Вече дремеше, когато чу стъпки в коридора, последвани от силно и настойчиво чукане на вратата. Григорий намъкна панталоните си и викна:

— Какво има?

Володя се събуди и заплака.

— Григорий Сергеевич? — обади се някакъв мъж.

— Да — отвърна Григорий, отвори и видя Исак. — Какво е станало?

— Издадени са заповеди за ареста на Ленин, Зиновиев и Каменев.

Григорий изстина.

— Трябва да ги предупредим. Отвън ни чака военна кола.

— Само да си обуя ботушите.

Исак тръгна. Катерина взе Владимир и го успокои. Григорий припряно се облече, целуна ги и се завтече по стълбите.

Скочи в колата до Исак и рече:

— Ленин е най-важен. — Правителството имаше основание да се съсредоточи върху него. Зиновиев и Каменев бяха искрени революционери, но Ленин беше моторът на цялото движение. — Трябва първо да предупредим него. Карай към жилището на сестра му. Бързай, колкото можеш.

Исак потегли с максимална скорост.

Григорий се залови здраво, когато гумите изскърцаха на завоя.

Щом тръгнаха пак направо, той попита:

— Откъде разбрахте?

— От един болшевик в министерството на правосъдието.

— Кога са подписани заповедите?

— Тази сутрин.

— Дано стигнем навреме.

Григорий се боеше, че Ленин може вече да е задържан. Никой друг не притежаваше неговата непоколебима решителност. Тормозеше своите, обаче превърна болшевиките във водеща партия. Без него революцията можеше отново да се върне към безредието и компромисите.

Исак стигна да улица „Широкая“ и спря пред една буржоазна жилищна сграда. Григорий изскочи от колата, влетя във входа и почука на вратата на Елизарови. Анна Елизарова, по-възрастната сестра на Ленин, отвори. Тя беше петдесетинагодишна жена с прошарена коса, разделена на път по средата. Григорий я беше срещал и по-рано — тя работеше в Правда.

— Той тук ли е? — попита Григорий.

— Да. Защо? Какво е станало?

Вълна на облекчение заля Григорий. Не беше закъснял. Пристъпи в жилището.

— Ще го арестуват.

Анна затръшна вратата.

— Володя! — провикна се тя. — Ела бързо.

Ленин се показа. Както винаги беше облечен в износен тъмен костюм, с яка и вратовръзка. Григорий отсечено му обясни какво е положението.

— Тръгвам веднага! — отговори Ленин.

— Не искаш ли да нахвърляш няколко неща в куфара… — обади се Анна.

— Прекалено рисковано. Прати всичко по-късно. Ще те известя къде се намирам. — После погледна Григорий. — Благодаря за предупреждението, Григорий Сергеевич. Имате ли кола?

— Да.

Без да каже друго, Ленин излезе в коридора.

Григорий тръгна с него към улицата и избърза да отвори вратата на колата.

— Издали са заповеди и за Зиновиев и Каменев — рече той, докато Ленин влизаше в колата.

— Върнете се в апартамента и им се обадете. Марк има телефон и знае къде се намират те. — Ленин захлопна вратата, приведе се напред и каза на Исак нещо, което Григорий не чу. Исак подкара.

Така се държеше през цялото време. Лаеше заповеди на всички и те винаги се подчиняваха, защото заповедите имаха смисъл.

Григорий със задоволство усети как от плещите му пада тежко бреме. Огледа улицата в двете посоки. От сградата отсреща излезе група мъже. Някои бяха облечени в костюми, а други — в армейски офицерски униформи. Григорий с изумление позна Михаил Пински. На теория тайната полиция беше разформирована, но явно хора като Пински продължаваха да работят като част от войската.

Трябва да бяха дошли за Ленин. Изпуснаха го, само защото влязоха в грешна сграда.

Григорий хукна обратно вътре. Вратата на Елизарови беше отворена. В антрето стояха Анна, съпругът й Марк, доведеният й син Гора и слугинчето Анюшка. Всички изглеждаха потресени. Григорий затвори вратата.

— Той потегли. Но полицията е отвън. Трябва бързо да телефонирам на Зиновиев и Каменев.

— Телефонът е на масичката — посочи Марк.

Григорий се поколеба.

— Как работи? — Той никога не беше ползвал телефон.

— О, извинявайте. — Марк доближи слушалката до ухото си и другата част — пред устата си. — И за нас е ново, но толкова го ползваме, че вече го приемаме за даденост. — Нетърпеливо завъртя шайбата. — Да. Моля, централа.

После продиктува номер.

Някой заблъска по вратата.

Григорий даде знак на другите да мълчат.

Анна отведе Анюшка и детето в задната част на апартамента.

Марк говореше бързо по телефона. Григорий стоеше зад вратата на жилището.

— Отворете или ще разбием вратата! Имаме заповед!

— Минутка, да се обуя! — провикна се Григорий в отговор. Полицията често навестяваше сградите, където той беше живял, та затова знаеше всички начини да ги накара да почакат.

Марк пак врътна шайбата и поиска друг номер.

— Кой е? Кой е на вратата?

— Полиция! Отворете веднага!

— Ей сега идвам. Само да затворя кучето в кухнята.

— Бързай!

Григорий чу как Марк казва „Предайте му да се укрие. Полицията сега чука на вратата ми“. Окачи слушалката и кимна на Григорий.

Той отвори вратата и отстъпи.

Пински влезе.

— Къде е Ленин?

Няколко офицери влязоха подире му.

— Тук няма човек с такова име — отговори Григорий.

Пински го изгледа.

— Какво правиш тук? Открай време си знам, че си размирник. Марк пристъпи напред и спокойно каза:

— Покажете ми заповедта, моля.

Пински неохотно му подаде лист хартия.

Марк огледа заповедта и възкликна:

— Държавна измяна ли? Това е нелепо!

— Ленин е германски агент — отговори Пински. Присви очи и погледна Марк. — Вие сте зет му, нали?

Марк върна заповедта.

— Човекът, когото търсите, не е тук.

Пински разбра, че Марк казва истината, и се ядоса.

— Защо го няма, по дяволите? Той живее тук!

— Ленин не е тук — повтори Марк.

Лицето на Пински пламна.

— Предупреден ли беше? — той сграбчи Григорий за реверите на куртката. — Ти какво правиш тук?

— Аз съм депутат от Петроградския съвет, представител на Първи картечен батальон, и ако не искаш моят полк да посети кабинета ти, свали ръце от униформата ми.

Пински го пусна.

— Обаче ще поогледаме.

До масичката с телефона имаше етажерка с книги. Пински взе няколко от един рафт и ги събори на пода. Посочи на хората си към вътрешността на жилището.

— Да разпердушиним това място.