Кен Фолет
Крахът на титаните (137)

I

Валтер фон Улрих излезе от окопа и с риск за живота си тръгна през ничията земя.

В ямите от окопите покарваше свежа трева и никнеха диви цветя. Беше топла лятна вечер в тази област, която някога беше Полша, сетне Русия, а сега беше частично окупирана от немските войски. Валтер беше облечен с шинел без опознавателни знаци и ефрейторска униформа. За да изглежда по-убедително, беше нацапал лицето и ръцете си. Носеше бяло кепе, като знаме за примирие, и беше нарамил кашон.

Каза си, че няма причина да се плаши.

Руските позиции се забелязваха смътно в сумрака. От седмици нямаше сражения и Валтер смяташе, че приближаването му ще се посрещне по-скоро с любопитство, отколкото с подозрителност.

Ако бъркаше, щеше да загине.

Русите подготвяха офанзива. Германската разузнавателна авиация и съгледвачите докладваха, че към фронтовата линия се придвижват нови войски и се разтоварват камиони с боеприпаси. Тези сведения се потвърждаваха и от прегладнелите руски войници, които минаваха линията и се предаваха с надеждата да получат храна от противниците си.

Доказателствата за предстоящата офанзива бяха голямо разочарование за Валтер. Беше се надявал, че новото руско правителство няма да е в състояние да продължи войната. В Петроград Ленин и болшевиките гръмогласно призоваваха за мир и лееха порой от вестници и памфлети — за които се плащаше с немски пари.

Руският народ не искаше война. Изявлението на външния министър Павел Милюков, че Русия продължава да се стреми към „решителна победа“, отново изведе на улиците хиляди гневни работници и войници. Керенски, театралничещият млад министър на войната, който отговаряше за очакваната нова офанзива, въведе отново боя с пръчки в армията и възстанови властта на офицерите. Но дали руските войници щяха да се бият? Това трябваше да узнаят германците и за да го установи, сега Валтер излагаше живота си на опасност.

Признаците бяха разноречиви. В някои участъци на фронта руските войници бяха вдигнали белите знамена и едностранно обявиха примирие. Други участъци бяха видимо покорни и дисциплинирани. Валтер реши да посети тъкмо такова място.

Най-сетне се беше измъкнал от Берлин. Навярно Моника фон дер Хелбард беше заявила на родителите си откровено, че сватба няма да има. Както и да е, Валтер отново беше на фронтовата линия и събираше разузнавателни сведения.

Премести кашона на другото рамо. Вече виждаше как няколко глави се подават над ръба на окопа. Носеха кепета — руските войници нямаха каски. Гледаха го, но още не бяха насочили оръжията си към него.

По отношение на смъртта Валтер беше фаталист. Смяташе, че след прекрасната нощ с Мод в Стокхолм може да умре щастлив. Разбира се, би предпочел да живее. Искаше двамата с Мод да създадат дом и да имат деца. И се надяваше това да стане в богата и демократична Германия. За целта обаче Германия трябваше да спечели войната, следователно той трябваше да рискува живота си. Значи нямаше избор.

Все пак стомахът му се сви, когато влезе в обсега на руските пушки. Толкова лесно беше за всеки войник да насочи оръжието си и да натисне спусъка. В крайна сметка, те бяха тук за това.

Валтер не носеше пушка и се надяваше русите да го забележат. Имаше един деветмилиметров Лугер, затъкнат в колана на гърба му, но него нямаше как да видят. Виждаха само кашона. Надяваше се да им изглежда безобиден.

Беше благодарен за всяка следваща стъпка, при която оставаше невредим, но си даваше сметка и че така навлиза още по-навътре в опасността. Философски си рече, че може да загине във всеки момент. Питаше се дали човек чува изстрела, който го убива. Валтер се боеше най-много от това да го ранят и бавно да умре от кръвозагуба или да го повали инфекция в някоя мръсна полева болница.

Вече виждаше лицата на русите и четеше по тях забава, учудване и живо удивление. Тревожно се взираше за признаци на страх — това беше най-опасно. Уплашеният войник можеше да стреля, само за да се освободи от напрежението.

Накрая му останаха десетина метра, девет, осем… Стигна до края на окопа.

— Здравейте, другари — рече той на руски и остави кашона на земята.

Подаде ръка на най-близко застаналия войник. Човекът, без да се замисля, се пресегна и му помогна да скочи в окопа. Наоколо се събра малка групичка.

— Дойдох да ви задам един въпрос.

Повечето образовани руси поназнайваха немски, но тези войници бяха селяни и повечето разбираха само родния си език. Като момче Валтер учеше руски като част от строго наложената от баща му подготовка за кариера в армията и във външното министерство. Не беше ползвал езика кой знае колко, но смяташе, че може да си припомни достатъчно за тази мисия.

— Първо да пийнем — каза той. Смъкна кашона в окопа, отвори го и извади бутилка шнапс. Дръпна тапата, пийна, обърса уста и подаде шишето на съседа си, висок ефрейтор на осемнадесет-деветнадесет години. Момъкът се усмихна, отпи и предаде на следващия.

Валтер тайно се оглеждаше. Окопът беше зле направен. Стените не бяха прави и не бяха укрепени с дърво. Подът беше неравен и също не беше покрит с дъски, така че дори през лятото беше кален. Окопът даже не вървеше по права линия — макар че това може и да не беше лошо, след като липсваха насипи, които да поемат удара на противниковата артилерия. Миришеше противно — явно войниците невинаги си правеха труда да ходят до нужника. Какво им имаше на русите? Всичко, което правеха, беше небрежно, неорганизирано и недовършено.

Докато бутилката минаваше от ръка в ръка, дойде един старшина.

— Какво става, Фьодор Игорович? — попита той високия ефрейтор. — Защо говорите с тоя шваба скотоложец?

Фьодор беше млад, ала имаше лъскав и дълъг засукан мустак. По някаква причина носеше моряшко кепе, дръзко килнато на главата му. Самоувереността му граничеше с наглост.

— Пийнете, старшина Гаврик.

Старшината пийна като всички, но не беше така безгрижен. Огледа недоверчиво Валтер.

— Какво търсиш тук, мътните да те вземат?

Валтер беше подготвил отговора си.

— От името на германските войници, работници и селяни дойдох да ви питам защо воювате с нас.

Фьодор помълча удивен, после попита:

— А защо вие воювате е нас!

Валтер беше подготвен и за това.

— Ние нямаме избор. Нашата страна още се управлява от кайзера, още не сме направили нашата революция. А вие я направихте. Царят го няма и в Русия управлява народът. Затова аз дойдох да попитам този народ — защо воювате с нас?

Фьодор погледна Гаврик и рече:

— И ние все това се питаме!

Гаврик сви рамене. Валтер предположи, че човекът е традиционалист, който внимава да не изразява мнението си.

Още няколко войници дойдоха и се присъединиха към групата, Валтер отвори нова бутилка. Огледа мършавите, дрипави и мръсни войници, които бързо се напиваха.

— Какво искат русите?

Неколцина му отговориха.

— Земя.

— Мир.

— Свобода.

— Още пиячка.

Валтер извади още една бутилка от кашона. „Всъщност имат нужда от сапун, добра храна и нови ботуши“, помисли той.

— Искам да се прибера на село — додаде Фьодор. — Делят земите на княза и трябва да се погрижа моето семейство да получи справедлив дял.

— Подкрепяте ли някоя политическа партия? — попита Валтер.

— Болшевиките! — отговори някой и останалите завикаха одобрително.

Валтер беше доволен.

— А членувате ли в партията?

Войниците поклатиха глави.

— Преди бях за есерите, обаче те ни предадоха — каза Фьодор и останалите закимаха в знак на съгласие. — Керенски върна боя с пръчки в армията — допълни ефрейторът.

— И заповяда да се проведе лятна офанзива — каза Валтер. Пред очите му имаше камара сандъци с боеприпаси, но той не ги посочи, за да не привлече вниманието към явната възможност да е шпионин. — Виждаме това от нашите самолети.

Фьодор се обърна към Гаврик.

— Защо ни е притрябвало да нападаме? Можем да сключим мир и от сегашната ни позиция!

Последва одобрително мърморене.

— И какво ще направите, когато дойде заповедта за настъпление? — попита Валтер.

— Ще трябва съветът на войниците да се събере, за да я обсъди — отговори Фьодор.

— Не дрънкай глупости — намеси се Гаврик. — Войнишките съвети вече нямат право да обсъждат заповедите.

Войниците се разшумяха недоволно и някой към края на кръга промърмори:

— Ще видим, другарю старшина.

Войниците продължаваха да се тълпят. Може би русите имаха способността да надушват алкохола отдалеч. Валтер извади още две бутилки. За да обясни на новодошлите, той каза:

— Германският народ иска мир също като вас. Ако вие не ни нападнете, няма да ви нападаме и ние.

— Пия за това! — рече един от новодошлите и оттук-оттам го поздравиха.

Валтер се боеше, че шумът ще привлече вниманието на някой офицер и се чудеше как да накара русите да поутихнат въпреки изпития шнапс. Но вече беше прекалено късно. Чу се гръмък властен глас.

— Какво става тук? С какво се занимавате, войници?

Множеството даде път на един едър мъж в униформата на майор. Той видя Валтер и попита:

— Какво търсиш тук, по дяволите?

Сърцето на Валтер се сви. Несъмнено офицерът беше длъжен да го задържи. Немското разузнаване знаеше как русите се отнасят със своите военнопленници. Да попаднеш в руски плен беше равносилно на бавна смърт от глад и студ.

Валтер се усмихна насила и предложи последната неотворена бутилка.

— Почерпете се, господин майор.

Офицерът не му обърна внимание и попита Гаврик:

— Какво си въобразявате, че правите?

Гаврик не се плашеше лесно.

— Войниците не са вечеряли днес, майоре, та не можех да ги накарам да откажат да пийнат.

— Трябваше да го арестувате!

— Не можем да го пленим, щом сме пили от ракията му — отговори Фьодор, който вече заваляше. — Няма да е честно! — довърши той и останалите шумно одобриха думите му.

— Ти си шпионин — каза майорът на Валтер — и трябва да ти пръсна главата.

Докосна пистолета в кобура на кръста си.

Войниците възнегодуваха. Майорът продължаваше да се гневи, но не каза нищо. Явно искаше да избегне сблъсъка с хората си.

— По-добре да ви оставя — рече Валтер на войниците. — Вашият майор е малко нещо неприветлив. Пък и точно зад нашата линия имаме един бордей, където едно хубаво русо момиче с големи цици се чувства самотно…

Всички се разсмяха и го поздравиха. Думите му не бяха лъжа — бордей имаше, обаче Валтер никога не ходеше там.

— Помнете — додаде той. — Ние няма да се бием, ако и вие не се биете!

Валтер излезе от окопа. Това беше най-опасният момент. Изправи се на крака, измина няколко крачки, обърна се, помаха и продължи напред. Русите бяха задоволили любопитството си и бяха изпили шнапса. Сега можеше просто да им хрумне да изпълнят дълга си и да застрелят врага. Валтер имаше чувството, че на гърба на шинела му е закачена мишена.

Вече се стъмваше. Скоро нямаше да могат да го виждат. Оставаха му само няколко метра до безопасността. Наложи се да впрегне цялата си воля, за да не побегне. Предполагаше, че това би ги накарало да стрелят. Стисна зъби и продължи да крачи отмерено сред неизбухналите снаряди.

Хвърли поглед назад. Вече не виждаше окопа. Значи и русите не виждаха него. Беше в безопасност.

Валтер задиша по-леко и продължи напред. Струваше си риска. Научи много. Въпреки че този участък от фронта не вееше бели знамена, русите бяха в лоша форма за сражение. Войниците видимо бяха недоволни и готови за бунт, а офицерите слабо владееха дисциплината. Старшината внимаваше да не ядосва хората. Майорът не се осмели да задържи Валтер. При такива настроения не беше възможно войниците да се сражават храбро.

Валтер видя немската позиция. Извика името си и предварително уговорената парола. Спусна се в окопа. Един лейтенант му отдаде чест.

— Успешно ли мина излизането Ви, господине?

— Да, благодаря. Наистина много успешно — отговори Валтер.