Кен Фолет
Крахът на титаните (135)

II

Фиц заръча на шивача си шест нови костюма. Старите бяха провиснали на слабото му тяло и в тях изглеждаше остарял. Облече новия официален тоалет: черен фрак, бяла жилетка, висока яка с бяла папийонка. Видя се в голямото огледало в тоалетната си стая и помисли: „така е по-добре“.

Слезе в салона. Вкъщи се справяше без бастун. Мод му наля чаша мадейра. Леля Хърм попита:

— Как се чувстваш?

— Лекарите казват, че кракът оздравява, но бавно. — Фиц се беше върнал в окопите по-рано същата година, обаче студът и влагата се бяха оказали прекалени за него, затова се върна у дома, в списъка на реконвалесцентите. Сега работеше в разузнаването.

— Знам, че би предпочел да си там — рече Мод, — но ние не съжаляваме, че пропусна пролетната офанзива.

Фиц кимна. Офанзивата на Нивел се провали и френският генерал беше уволнен. Френските войници се бунтуваха, отбраняваха окопите си, но отказваха да се подчиняват на заповедите за нападение. Засега това беше поредната лоша година за Антантата.

Мод обаче грешеше в допускането, че Фиц предпочита да се намира на фронта. Работата му в Стая 40 навярно беше по-важна от сраженията във Франция. Мнозина се бояха, че немските подводници ще задушат британското снабдяване. Но хората от Стая 40 установяваха къде са подводниците и предупреждаваха корабите. Тази информация, наред с тактиката корабите да се пращат с конвои, придружавани от разрушители, намали значително ефективността на подводниците. Това беше победа, макар за нея да не се знаеше много.

Сега опасността идеше от Русия. Царят беше свален и всичко беше възможно. За момента умерените се държаха на власт, ала докога можеха да продължат? На опасност бяха изложени не само семейството на Беа и наследството на Бой. Ако крайните овладееха руското правителство, можеха да сключат мир и да освободят стотици хиляди немски войници, които да воюват във Франция.

— Поне не сме загубили Русия — рече Фиц.

— Засега — отвърна Мод. — Немците се надяват болшевиките да победят. Това е известно на всички.

Докато Мод говореше, дойде княгиня Беа. Носеше дълбоко деколтирана рокля от сребриста коприна и диамантени бижута. Двамата с Фиц щяха да отидат на вечеря, после на бал — в Лондон течеше светският сезон. Беа чу забележката на Мод и подхвърли:

— Не подценявай руското царско семейство. Все още е възможно да има контрареволюция. В края на краищата, какво спечели руският народ? Работниците продължават да гладуват, войниците — да умират, а немците — да напредват.

Влезе Граут с бутилка шампанско. Отвори я тихо и наля на Беа. Както обикновено, тя отпи една глътка и остави чашата.

— Княз Лвов обяви, че жените ще имат право на глас на изборите за учредителното събрание — додаде Мод.

— Ако въобще се стигне дотам — отговори Фиц. — Временното правителство заявява много неща, ала чува ли го някой? Доколкото разбирам, всяко село си е избрало съвет и се самоуправлява.

— Представи си! — възкликна Беа. — Как тези суеверни невежи селяци могат да претендират за властта!

— Много е опасно — ядоса се Фиц. — Хората нямат представа колко лесно могат да се подхлъзнат по пътя към анархията и варварството.

Тази тема го гневеше.

— Колко иронично би било Русия да стане по-демократична от Великобритания — каза Мод.

— В парламента предстоят дебати за избирателното право на жените — отговори Фиц.

— Само за онези жени, които са над тридесет години и са собственички на имот или съпруги на собственици на имот.

— Все пак би трябвало да си доволна, че постигнахте напредък. Четох статия по въпроса от твоята приятелка Етел в едно списание. — Докато седеше в салона в своя клуб и прелистваше Стейтсман, Фиц с изумление беше прочел думите на някогашната икономка. Мина му неловката мисъл, че той самият може би не е способен да напише толкова ясна и добре обоснована статия. — Нейната теза е, че жените трябва да приемат това с основанието, че е по-добре от нищо.

— Опасявам се, че не съм съгласна — ледено заяви Мод. — Няма да чакам да навърша тридесет години, за да ме приемат за човек.

— Да не би вие двете да сте се скарали?

— Съгласихме се всяка да поеме по свой път.

Фиц виждаше, че Мод е гневна. За да поуспокои атмосферата, той се обърна към лейди Хърмия.

— Ако британският парламент даде на жените право на глас, за кого ще гласуваш ти?

— Не съм убедена, че изобщо ще гласувам — отговори леля Хърм. — Не е ли малко вулгарно?

Мод видимо се подразни, докато Фиц се подсмихна.

— Ако дамите от добрите семейства разсъждават така, единствените гласоподаватели ще са от работническата класа и те ще вкарат в парламента социалисти — рече той.

— Божичко. Може би тогава ще е по-добре да гласувам.

— Би ли подкрепила Лойд Джордж?

— Един уелски адвокат? Определено не.

— Може би Бонар Лоу, водача на консерваторите.

— Предполагам.

— Обаче той е канадец.

— Мили Боже.

— Това е проблемът с империята. Отрепки от целия свят си въобразяват, че са част от нея.

Бавачката доведе Бой. Той вече беше на две годинки и половина, бузесто детенце с гъстите светли коси на майка си. Изтича При Беа и тя го взе в скута си.

— Ядох овесена каша и бавачката изпусна захарта! — съобщи той и се засмя. Това беше събитието на деня в детската стая „Беа е прекрасна с детето“, рече си Фиц. Чертите й омекваха и тя ставаше любвеобилна, галеше го и го целуваше. След минутка Бой се изсули от скута й и изтича при баща си.

— Как е моят малък войник? — попита Фиц. — Ще порасне и стреля по германците?

— Бум! Бум! — отговори Бой.

Фиц забеляза, че нослето му тече.

— Простудил ли се е, Джоунс? — остро запита той.

Бавачката се изплаши. Беше младо момиче от Абъроуен, но професионално подготвено.

— Не, милорд. Сигурна съм. Та сега е юни!

— Има и летни простуди.

— Цял ден е съвсем добре. Просто нослето му е протекло.

— Сигурно е така. — Фиц извади ленена кърпичка от вътрешния си джоб и избърса носа на детето. — Играл ли е с децата на простолюдието?

— Не, господине, ни най-малко.

— Ами в парка?

— Там, където ние ходим, играят само деца от добри семейства. Много внимавам.

— Надявам се да е така. Това дете е наследник на титлата на рода Фицхърбърт, а може да стане и руски княз.

Фиц спусна детето на пода и то изтича при бавачката.

Граут се върна в салона с писмо на сребърен поднос.

— Телеграма, милорд. До княгинята.

Фиц махна на иконома да даде телеграмата на Беа. Тя се свъси притеснено — по време на война телеграмите тревожеха всички — и разкъса плика. Погледна листа и извика ужасено.

Фиц подскокна.

— Какво има?

— Брат ми!

— Жив ли е?

— Да. Ранен е. — Тя заплака. — Ампутирали са ръката му, но се възстановява. О, горкичкият Андрей.

Фиц взе телеграмата и я прочете. Единствената допълнителна информация беше, че князът е откаран в Буловнир, имението а Тамбовска губерния, югоизточно от Москва. Надяваше се Андрей наистина да се възстановява. Мнозина умираха от инфектирани рани, а ампутацията невинаги успяваше да спре разпространението на гангрената.

— Скъпа моя, наистина ужасно съжалявам — рече Фиц. Мод и леля Хърм стояха от двете страни на Беа и се мъчеха да я утешат.

Съобщава, че ще последва и писмо, но само Бог знае за колко време ще пристигне.

— Трябва да знам как е той! — хлипаше Беа.

— Ще помоля британския посланик да направи внимателна проверка — отговори Фиц. Дори и в епохата на демокрацията един граф имаше своите привилегии.

— Нека те качим в стаята ти, Беа — предложи Мод.

Беа кимна и се изправи.

— По-добре да тръгвам за вечерята у Силвърман. Бонар Лоу ще присъства — рече Фиц. Той се надяваше един ден да стане министър в правителство на Консервативната партия и приветстваше всяка възможност да си поприказва с нейния водач. — Но бала ще пропусна и ще се прибера право у дома.

Беа кимна и се остави да я отведат.

Граут влезе и съобщи:

— Колата е готова, милорд.

През краткото пътуване до площад „Белгрейв“ Фиц обмисляше новините. Княз Андрей никога не се беше справял добре с управлението на семейните владения. Навярно щеше да използва недъга си като оправдание за още по-голяма немарливост. Имението щеше да западне още повече. Но Фиц нямаше какво да направи от Лондон, на хиляда и петстотин мили от Русия. Чувстваше се безсилен и се тревожеше. Анархията винаги дебнеше зад ъгъла, а некадърността на благородници като Андрей всъщност даваше шанс на революционерите.

Когато Фиц пристигна в дома на Силвърман, Бонар Лоу вече беше там. Беше дошъл и Пърсивал Джоунс, депутат от Абъроуен и председател на Селтик Минералс. И в най-добрата си форма Джоунс беше надут пуяк, а тази вечер просто се пръскаше от гордост, че се намира в такова изтъкнато общество. Говореше с лорд Силвърман, тикнал ръце в джобовете си, а през възширочката му жилетка висеше масивна златна верижка на часовник.

Фиц не би трябвало да се изненадва толкова. Това беше политическа вечеря, а Джоунс се издигаше бързо в средите на Консервативната партия — несъмнено и той се надяваше на министерство, ако и когато Бонар Лоу стане премиер. Все пак, усещането беше малко като да се натъкнеш на главния си лакей на Ловния бал. Фиц имаше дразнещото чувство, че болшевизмът може би иде в Лондон — не чрез революция, а крадешком.

На масата Джоунс стъписа Фиц със заявлението, че подкрепя правото на глас на жените.

— Защо, за Бога? — попита Фиц.

— Проведохме проучване сред председателите и агентите на местните клонове на партията — отговори Джоунс и Бонар кимна. — Резултатът е две към едно в полза на предложението.

— Консерваторите? — недоумяваше Фиц.

— Да, милорд.

— Защо?

— Законът ще даде право на глас само на жените над тридесет години, които притежават имот или са съпруги на притежатели на имот. Изключват се повечето работнички, защото общо взето са по-млади. А всички онези ужасни интелектуалки са неомъжени жени, които живеят в чужди домове.

Фиц беше удивен. Винаги беше смятал това за принципен въпрос. Но принципите не важаха за издигнали се бизнесмени като Джоунс. Фиц не се беше замислял за последиците от избирателния закон.

— Все още не разбирам…

— Повечето от новите гласоподаватели ще бъдат зрели жени от средната класа, майки. — Джоунс просташки почука носа си отстрани. — Лорд Фицхърбърт, това е най-консервативната група хора в страната. Законът ще донесе на нашата партия шест милиона нови гласа.

— Значи ще подкрепите правото на глас на жените?

— Длъжни сме да го подкрепим! Имаме нужда от тези жени с консервативни убеждения. На следващите избори ще има три милиона нови гласоподаватели, мъже от работническата класа. Повечето от тях ще са излезли току-що от армията и няма да са на наша страна. Обаче новите ни жени ще са повече от тях.

— А принципът, човече? — възнегодува Фиц, макар да усещаше, че това е загубена битка.

— Какъв принцип? Това е практическа политика — Джоунс снизходително се усмихна на разгневения Фиц. — От друга страна, ако позволите да го кажа, милорд, Вие винаги сте били идеалист.

— Всички сме идеалисти — намеси се помирително като добър домакин лорд Силвърман. — Затова сме в политиката. Хората без идеали не ги е грижа. Но трябва да се изправим пред реалностите на изборите и на общественото мнение.

Фиц не искаше да го вземат за непрактичен мечтател, затова бързо отговори:

— Трябва, разбира се. Въпреки това въпросът за мястото на жената докосва сърцевината на семейния живот, нещо, което смятах за скъпо на консерваторите.

Бонар Лоу рече:

— Въпросът още е открит. Депутатите имат правото на свободен избор. Ще следват собствената си съвест.

Фиц кимна отстъпчиво и Силвърман подхвана разговор за метежната френска армия.

През остатъка от вечерята Фиц не говори. Стори му се злокобно, че законопроектът се радва на подкрепата и на Етел Лекуит, и на Пърсивал Джоунс. Съществуваше опасната вероятност да се приеме. Фиц беше на мнение, че консерваторите трябва да бранят традиционните ценности, а не да се влияят от краткосрочни доводи като печелене на гласове. Ала видя ясно, че Бонар Лоу не мисли така, а нямаше желание да се показва като човек, който не върви в крачка. В резултат се засрами от чувството, че не е бил напълно откровен — нещо, което ненавиждаше.

Тръгна си от дома на Силвърман веднага след Бонар Лоу. Върна се вкъщи и се качи горе. Съблече официалните дрехи, сложи копринен халат и отиде в стаята на Беа.

Завари я седнала в леглото с чаша чай. Видя, че е плакала, но беше понапудрила лицето си и се беше облякла в нощница на цветя и плетен жакет с буфан ръкави. Попита я как се чувства.

— Съсипана съм. Само Андрей остана от семейството ми.

— Знам. — И двамата родители на Беа бяха починали, а тя нямаше други близки роднини. — Притеснително е, но той вероятно ще оцелее.

Беа остави чашата и чинийката и рече:

— Много мислих, Фиц.

Не й беше присъщо да се изразява така.

— Моля те, дай ми ръка.

Фиц взе лявата й длан с две ръце. Беа беше хубава и въпреки печалната тема на разговора им, той изпита желание. Усети пръстените й — диамантен годежен пръстен и златна венчална халка. Искаше да захапе месестата част в основата на палеца й.

— Искам да ме заведеш в Русия — каза Беа.

Фиц така се изуми, че пусна ръката й.

— Моля?

— Не бързай да ми отказваш. Помисли. Знам, ще кажеш, че е опасно. Въпреки това сега в Русия има стотици британци: дипломати в посолството, бизнесмени, офицери и войници от нашите военни мисии, журналисти и какви ли още не.

— А Бой?

— Неприятно ми е да го оставя. Но бавачката Джоунс е отлична, Хърмия обожава детето, а на Мод може да се разчита да вземе разумно решение в случай на криза.

— Ще ни трябват визи…

— Можеш да кажеш някоя и друга дума където трябва. За Бога ти току-що вечеря с поне един член на кабинета.

Права беше.

— От външното министерство вероятно ще поискат да напиша доклад за пътуването, тъй като ще бъдем в провинцията, където нашите дипломати рядко ходят.

Беа отново взе ръката му.

— Единственият ми жив роднина е тежко ранен и може да умре. Трябва да го видя. Моля те, Фиц. Умолявам те.

Истината беше, че Фиц не е толкова против пътуването, колкото Беа допускаше. Разбирането му за опасностите се беше променило в окопите. Все пак повечето хора оцеляваха под артилерийски обстрел. Едно пътуване до Русия, макар и рисковано, не можеше да се мери с това. Но той се колебаеше.

— Разбирам желанието ти. Нека да направя някои проверки.

Беа прие това за съгласие.

— О, благодаря ти!

— Недей още да ми благодариш. Трябва да установя доколко е осъществимо.

— Добре — отговори тя, но личеше, че вече знае какъв ще е изходът.

Фиц се изправи.

— Трябва да се приготвя да си лягам — каза той и тръгна да излиза.

— Когато се преоблечеш за сън… моля те, върни се. Искам да ме прегърнеш.

— Разбира се — отговори с усмивка Фиц.