Кен Фолет
Крахът на титаните (130)

III

Лев беше бесен заради стачката. Профсъюзът искаше да се възползва от неговата неопитност. Той беше убеден, че Брайън Хол и работниците са преценили, че е слаб. Беше твърдо решен да им докаже, че грешат.

Опита с разумни доводи.

— Господин Ви трябва да си върне част от парите, които загуби в тежките години — каза той на Хол.

— Да, а работниците трябва да си върнат част от парите, които те загубиха при намаляването на заплатите! — отвърна Хол.

— Не е същото.

— Не, не е — съгласи се Хол. — Вие сте богати, а те са бедни. За тях е по-трудно.

Хол беше влудяващо остроумен.

Лев отчаяно искаше да си върне благоразположението на Вялов. Опасно беше човек да допуска някой като Йосиф Вялов да е недоволен от него продължително време. Работата беше, че Лев разполагаше единствено с чара си, а той не действаше на Вялов.

Но тъстът го подкрепяше за фабриката.

— Понякога трябва да ги оставиш да стачкуват — казваше той. — Не върши работа да отстъпваш. Трябва само да се държиш. Като почнат да огладняват, стават по-сговорчиви.

Лев обаче знаеше колко бързо се мени мнението на Вялов.

Той имаше собствен план как да ускори края на стачката. Щеше да използва силата на пресата.

Лев членуваше в градския яхт-клуб, благодарение на тъста си, който накара да го изберат. Повечето от водещите бизнесмени в града членуваха в клуба, включително Питър Хойл, редактор на Бъфало Адвъртайзър. Един следобед Лев отиде при Хойл в клуба, в началото на авеню „Портър“.

Вестникът беше консервативен, винаги призоваваше за стабилност и винеше за всички проблеми чужденците, негрите и социалистите-смутители. Хойл беше внушителен мъж с черни мустаци, приятел на Вялов.

— Здравейте, млади ми Пешков — рече той. Гласът му беше мощен и дрезгав, като че по навик се надвикваше с печатарската преса. — Чувам, че президентът е пратил сина на Кам Дюър тук да уреди вашата стачка.

— Доколкото знам. Но още не сме се срещнали.

— Познавам го. Наивник. Няма какво толкова да се тревожите.

Лев беше съгласен. През четиринадесета година в Петербург измъкна от Гас Дюър един долар, а миналата година му отне годеницата с не по-малка леснина.

— Исках да разговарям с Вас за стачката — рече той и се настани в коженото кресло срещу Хойл.

— Вестникът ми вече заклейми стачниците като неамерикански социалисти и революционери — отвърна Хойл. — Какво още можем да направим?

— Наречете ги вражески агенти. Те бавят производството на машини, от които нашите момчета ще имат нужда, когато стигнат в Европа. А самите работници са освободени от военна служба!

— И това е гледна точка — свъси се Хойл. — Но ние още не знаем дали задължителната военна служба ще действа.

— Със сигурност ще изключва военната промишленост.

— Така е.

— На всичко отгоре искат повече пари. Много хора биха приели по-малко за работа, която ги спасява от войската.

Хойл извади бележник от джоба на сакото си и почна да пише.

— Да вземат по-малко пари за работа, която ги освобождава от военна служба — промърмори той.

— Може би ще искате да запитате: на чия страна са те?

— Звучи ми като заглавие.

Лев беше изненадан и доволен. Оказа се лесно.

Хойл вдигна поглед от бележника си.

— Предполагам, че господин Ви знае за този разговор?

Лев не очакваше такъв въпрос. Той се ухили, за да прикрие объркването си. Ако отречеше, Хойл щеше веднага да изостави цялата работа.

— Да, разбира се — излъга той. — Всъщност, идеята беше негова.