Кен Фолет
Крахът на титаните (128)

I

На дневна светлина нощният клуб Монте Карло изглеждаше ужасно, но Лев Пешков си го обичаше. Дървенията беше изподрана, боята се лющеше, тапицерията беше лекьосана и килимът беше осеян с фасове. За Лев обаче това беше раят. На влизане целуна момичето на гардероба, почерпи портиера с пура и посъветва бармана, който вдигаше някаква каса, да внимава.

Управител на нощен клуб — това беше идеална работа за Лев. Основната му отговорност беше да следи никой да не краде. Лев знаеше как да го направи, тъй като самият той беше крадец. Останалите му задължения се състояха просто в това да се грижи зад бара винаги да има достатъчно пиене и на сцената да свири приличен оркестър. Получаваше заплата, безплатни цигари и всичкото пиене, което можеше да погълне, без да падне. Винаги се обличаше официално и затова се чувстваше като принц. Йосиф Вялов го беше оставил да ръководи заведението както намери за добре. Щом имаше печалба тъстът не проявяваше друг интерес към клуба. Само от време на време се появяваше с приятелчетата си да погледа програмата.

Лев имаше само един проблем — съпругата си.

Олга се беше променила. През лятото на 1915 година в продължение на няколко седмици тя изгаряше за секс и непрестанно жадуваше за тялото на Лев. Но той вече знаеше, че това не е характерно за нея. След като се ожениха, всичко, което той правене не й харесваше. Искаше Лев да се къпе всеки ден, да ползва четка за зъби и да престане да пърди. Не обичаше да танцува, нито да пие. Молеше Лев да не пуши. Никога не посещаваше клуба. Двамата спяха в отделни легла. Казваше му, че е от долен произход.

— Аз наистина съм от долен произход. Нали затова бях шофьор — отговаряше Лев.

Олга продължаваше да е недоволна.

Затова Лев нае Марга.

Сега старата му изгора беше на сцената и репетираше нов номер с оркестъра. Две негърки със забрадки бършеха масите и метяха пода. Марга беше облечена в тясна рокля, а червилото й беше ярко. Лев й беше дал работа като танцьорка, без да знае дали е добра. Оказа се, че Марга е не просто добра — тя беше звезда. В момента пееше дрезгаво някаква неприлична песен — как цяла нощ чака любимият й да дойде: „Чувствам се безпомощна, но заради очакването ми става по-сладко, когато той дойде“.

Лев знаеше отлично какво иска да каже.

Гледа я, докато свърши песента. Марга слезе от сцената и го целуна по бузата. Той взе две бутилки бира и я последва в гримьорната.

— Отлично изпълнение — похвали я на влизане.

— Благодаря. — Марга лапна бутилката и я надигна. Лев гледаше червените й устни. Тя пи дълго. Забеляза, че я наблюдава, преглътна и се усмихна. — Това да ти напомня нещо?

— Можеш да се обзаложиш, че е така.

Лев я прегърна и прокара ръце по тялото й. След няколко минути тя коленичи, разкопча панталоните му и го пое с уста. Много беше добра, най-добрата, която Лев познаваше. Или наистина й доставяше удоволствие, или беше най-добрата актриса в цяла Америка. Той затвори очи и въздъхна от удоволствие.

Вратата се отвори и влезе Йосиф Вялов.

— Значи е вярно! — гневно рече той.

Двама от разбойниците му, Иля и Тео, го последваха в гримьорната.

Лев се уплаши не на шега. Трескаво се мъчеше едновременно да се закопчае и да се извини.

Марга пъргаво се изправи и избърса уста.

— Намирате се в моята гримьорна! — протестира тя.

Вялов отговори:

— А ти се намираш в моя клуб. Но не за дълго. Уволнена си. — После се обърна към Лев. — Щом си женен за дъщеря ми, няма да чукаш прислугата!

— Той не ме чукаше, Вялов, не забеляза ли? — дръзко се обади Марга.

Вялов я удари през устата. Тя извика и падна, а от устните й се процеди кръв.

— Уволних те вече. Изчезвай.

Марга си взе чантата и излезе.

Вялов погледна Лев.

— Задник такъв. Не направих ли достатъчно за тебе?

— Съжалявам, татко.

Лев се ужасяваше от тъста си. Вялов можеше да направи всичко: хората, които не му се нравеха, бяха бити, измъчвани, осакатявани или убивани. Беше безмилостен и не се боеше от закона. Беше могъщ като царя, по своя си начин.

— Не си прави труда да ми казваш, че ти е за пръв път — продължи Вялов. — Чувам слухове за това, откакто те назначих тук.

Лев не каза нищо. Слуховете бяха верни. Имаше и други момичета, но не и след като нае Марга.

— Местя те — рече Вялов.

— Какво искаш да кажеш?

— Махам те от клуба. Тук има прекалено много момичета.

Сърцето на Лев се сви. Обичаше Монте Карло.

— А какво ще правя?

— Долу на пристанището имам една леярна. Там жени не работят. Директорът се разболя, та е в болница. Можеш да наглеждаш предприятието от мое име.

— В леярната? — Лев направо не можеше да повярва. — Аз?

— Работил си в завода на Путилов.

— В конюшните!

— И във въгледобивна мина.

— Пак с конете.

— Е, обстановката ти е позната.

— Да. И я ненавиждам!

— Да съм те питал какво ти харесва? За Бога, току-що те спипах със смъкнати панталони. Имаш късмет, че не стана по-лошо.

Лев млъкна.

— Излизай и се качвай в проклетата кола — нареди Вялов.

Лев излезе от гримьорната и мина през клуба, а Вялов вървете по петите му. Направо не му се вярваше, че си отива завинаги, барманът и гардеробиерката зяпаха, усетили, че нещо не е наред.

— Отговаряш за клуба тази вечер, Иване — обърна се Вялов към бармана.

— Добре, шефе.

Вяловият Пакард Туин Сикс беше паркиран до бордюра. До него гордо стоеше новият шофьор, някакво хлапе от Киев. Завтече се да отвори задната врата. Поне се возя отзад, помисли си Лев.

За утеха си напомни, че живее като руски благородник, ако не и по-добре. Двамата с Олга разполагаха с отделно крило в огромната къща. Богатите американци не държаха толкова слуги, колкото русите, обаче къщите им бяха по-чисти и по-светли от петербургските дворци. Имаха модерни бани, хладилни сандъци, прахосмукачки, парно отопление. Храната беше добра. Вялов не споделяше любовта на руската аристокрация към шампанското, но на малката масичка винаги имаше уиски. А Лев притежаваше шест костюма.

Колчем се почувстваше потиснат от тираничния си тъст, Лев си припомняше старите времена в Петербург — стаята, която делеше с Григорий, евтината водка, тежкият черен хляб и яхнията от ряпа. Припомняше си какъв лукс му се е струвало човек да се вози на трамвай, вместо да ходи пеш навсякъде. Протегна крака в лимузината, погледна копринените си чорапи и лъснатите черни чепици и си рече, че трябва да е благодарен.

Вялов се качи в колата след него и потеглиха към брега. Леярната на Вялов беше като умален модел на Путиловия завод — същите порутени сгради със счупени прозорци, същите високи комини и черен дим, същите опърпани работници с мръсни лица. Лев посърна.

— Нарича се Металопреработващо предприятие на Бъфало, обаче произвежда само едно нещо — обясни Вялов. — Перки. — Колата мина през тесния вход. — Преди войната беше на загуба. Купих го и отрязах заплатите на работниците, за да продължи да върви. Напоследък работата потръгна. Имаме дълъг списък поръчки за витла за самолети и кораби и за вентилатори за двигателите на бронираните коли. Сега хората искат повишение на заплатите, но на мен ми е нужно да си върна част от вложенията, преди да почна да раздавам пари.

Лев се ужасяваше от мисълта да работи тук, обаче страхът му от Вялов беше по-силен, затова не искаше да се проваля. Реши, че няма той да е човекът, повишил заплатите на работниците.

Вялов го разведе из фабриката. На Лев му се щеше да не е облечен в смокинг. Но отвътре предприятието не беше като Путиловия завод. Беше много по-чисто. Наоколо не търчаха деца. Всичко с изключение на пещите работеше с електричество. В Русия дванадесет човека вдигаха с въже локомотивните котли, а тук електрически хаспел вдигаше грамадното корабно витло.

Вялов посочи един плешив мъж с якичка и вратовръзка под работния гащеризон.

— Това е твоят враг. Брайън Хол, секретар на тукашния клон на профсъюза.

Лев огледа Хол. Човекът фиксираше тежка преса, въртейки болт с дълъг гаечен ключ. Изглеждаше сприхав. Когато забеляза Лев и Вялов, ги огледа предизвикателно, сякаш се канеше да ги пита дали не замислят някакви неприятности.

Вялов се постара да надвика шума от разположения наблизо шмиргел.

— Хол, ела тук.

Хол не бързаше. Остави ключа в сандъчето с инструменти, избърса ръцете си с парцал и едва тогава приближи.

— Това е новият ти шеф, Лев Пешков.

— Здрасти — рече Хол и после отново се обърна към Вялов. — Тази сутрин излетя едно парче стомана и поряза лошо Питър Фишър по лицето. Трябваше да го закараме в болница.

— Съжалявам да го чуя — отговори Вялов. — Металообработването е опасно, но никой не е принуден да работи тук.

— Едва не попадна в окото му — тросна се Хол. — Трябва да носим очила.

— Откак съм тук, никой не си е загубил окото.

Хол бързо се ядоса.

— Трябва ли да чакаме някой да ослепее, преди да получим очила?

— Как иначе ще знам, че ви трябват?

— И никога да не е бил ограбван, човек си заключва къщата.

— Обаче сам плаща за това.

Хол кимна, като че не беше очаквал друг отговор и се върна при машината си с израз на изнурена мъдрост.

— Все искат нещо — обясни Вялов на Лев.

Лев разбираше, че тъстът му иска от него да е твърд. Е, той знаеше как се прави. Така се управляваха всички фабрики в Петроград.

Излязоха от фабриката и тръгнаха по авеню „Делауеър.“ Лев предполагаше, че се прибират у дома за вечеря. На Вялов не би му минало през ум да попита дали това устройва Лев. Той решаваше за всички.

Вкъщи Лев събу изцапаните във фабриката обуща и нахлузи бродираните чехли, подарени му от Олга за Коледа. После отиде в детската стая. Майката на Олга беше тук с Дейзи.

— Виж, Дейзи, татко ти е тук! — рече Лена.

Дъщеричката на Лев беше на година и два месеца и тъкмо прохождаше. Тръгна към него с олюляване и му се усмихна. После падна и заплака. Лев я вдигна и я целуна. Никога не беше проявявал и най-слаб интерес към бебета и деца, ала Дейзи плени сърцето му. Когато капризничеше, не искаше да спи и никой не можеше да я успокои, Лев я люлееше, говореше й сладки думи и пееше народни песни, докато очите й се затвореха, телцето й се отпуснеше и тя заспиваше в ръцете му.

— Прилича досущ на хубавия си татко! — каза Лена.

Лев си рече, че Дейзи прилича на бебе, но не искаше да противоречи на тъща си. Лена го обожаваше. Флиртуваше с него, все гледаше да го докосне и го целуваше при всеки сгоден случай. Беше влюбена в него, макар несъмнено да мислеше, че не проявява нещо повече от обичайна семейна привързаност.

В другия край на стаята седеше Полина, младо рускинче. Тя беше бавачка, но никак не се претоварваше — повечето време на Олга и Лена минаваше в грижи за Дейзи. Сега Лев й подаде детето. Полина го изгледа открито. Беше класическа руска красавица, светлокоса и с високи скули. Лев за миг се запита дали не може да завърже връзка с нея и да му се размине. Момичето имаше своя спалня. Можеше ли той да се промъкне, без никой да забележи? Може би си струваше риска — погледът й издаваше желание.

Влезе Олга и Лев се почувства виновен.

— Каква изненада! — възкликна тя, щом го видя. — Не те очаквах преди три сутринта.

— Баща ти ме премести — кисело отговори Лев. — Сега управлявам леярната.

— Защо? Мислех, че се справяш добре в клуба.

— Не знам защо — излъга той.

— Сигурно е заради набора — разсъди Олга. Президентът Уилсън беше обявил война на Германия и предстоеше да въведе военна повинност. — Леярната ще бъде класифицирана като важно военновременно производство. Тате иска да те държи вън от армията.

Лев знаеше от вестниците, че набирането на войници ще се ръководи от местни комисии. Вялов се беше погрижил да има поне един свой човек в службата, който да уреди всичко, което му поискат. Така работеше този град. Но Лев не пожела да извади Олга от заблудата й. Трябваше му някаква история, в която не участва Марга, и самата Олга му беше предоставила такава.

— Точно така. Това трябва да е.

— Тата — каза Дейзи.

— Умно момиче! — възкликна Полина.

— Сигурна съм, че ще се справиш добре с управлението на фабриката — обади се Лена.

— Ще се постарая — отвърна Лев и я награди с най-добрата си безхитростна американска усмивка.