Кен Фолет
Крахът на титаните (121)

VII

В Берлин Ото фон Улрих отвори голяма бутилка шампанско Перие Жуе от 1892 година.

Фон Улрихови бяха поканили семейство фон дер Хелбард на обяд. Конрад, бащата на Моника, беше граф, а майка й — графиня. Графиня Ева фон дер Хелбард беше внушителна жена със сива коса в сложна фризура. Преди обед тя задържа Валтер и му съобщи, че Моника е завършена цигуларка и е била на първо място в училище по всички предмети. С крайчеца на окото си Валтер забеляза как баща му говори с Моника и предположи, че и тя получава доклад за училищното му образование.

Дразнеше се от постоянството, с което родителите му се мъчеха да му натрапят Моника. А обстоятелството, че той самият беше силно привлечен от нея, само влошаваше нещата. Моника беше и умна, и красива. Косите й винаги бяха грижливо фризирани, но Валтер не можеше да се въздържи да си представи как вечер тя ги разпуска и тръсва глава, за да освободи къдриците. Напоследък установяваше, че от време на време му е трудно да си представи Мод.

Сега Ото вдигна чашата си.

— Сбогом на царя! — рече той.

— Изненадан съм от теб, татко — раздразнително отговори Валтер. — Наистина ли празнуваш свалянето на един законен монарх от тълпа фабрични работници и метежни войници?

Лицето на Ото пламна. Грета, сестрата на Валтер, утешително потупа ръката на баща им.

— Не обръщай внимание, тате. Валтер приказва така, за да те дразни.

— Запознах се с цар Николай, докато работех в нашето посолство в Петербург — каза Конрад.

— И какво беше мнението Ви за него, господине? — попита Валтер.

Моника отговори вместо баща си. Усмихна се съзаклятнически на Валтер и рече:

— Тате казваше, че ако е бил роден с друго положение в обществото, царят е можел с известно усърдие да стане компетентен пощальон.

— Това е трагедията на наследствената монархия — обърна се Валтер към баща си. — Но ти сигурно не одобряваш демокрацията в Русия.

— Демокрация ли? — иронично отвърна Ото. — Ще видим. Знаем само, че новият премиер е либерален аристократ.

— Смяташ ли, че княз Лвов ще опита да сключи мир с нас? — попита Моника Валтер.

Това беше най-важният въпрос.

— Надявам се — отговори Валтер, докато се мъчеше да не зяпа гърдите на Моника. — Ако всички наши войски от източния фронт могат да се прехвърлят във Франция, ще победим Съюзниците.

Моника вдигна чашата си и погледна Валтер в очите над ръба й.

— Тогава да пием за това — рече тя.

 

 

В един студен влажен окоп в североизточна Франция взводът на Били пиеше джин.

Бутилката беше предоставена от Робин Мортимър, разжалвания офицер.

— Пазех си го — рече той.

— Е, направо ме нокаутира с перце — отвърна Били, използвайки един от изразите на Милдред. Мортимър беше начумерен тип и никога не се беше чуло и видяло да е черпил някого.

Мортимър наля джин в канчетата им.

— Хайде, за проклетата революция — каза той и всички отпиха. После подадоха канчетата за допълване.

Били беше въодушевен още преди да пийне джина. Русите доказаха, че все още е възможно властта на тираните да бъде отхвърлена.

Войниците пееха „Червено знаме“, когато граф Фицхърбърт докуцука зад насипа, газейки в калта. Вече беше полковник и беше по-надменен от всякога.

— Тишина, войници! — провикна се той.

Пеенето постепенно стихна.

— Празнуваме свалянето на руския цар! — обясни Били.

Фиц ядно отвърна:

— Той беше законен владетел и онези, които го свалиха, са престъпници. Без повече песни.

Презрението на Били към Фиц се засили още малко.

— Царят беше тиранин, който изби хиляди свои поданици и днес всички цивилизовани хора ликуват.

Фиц го огледа по-отблизо. Вече не носеше превръзка, но левият му клепач си остана отпуснат.

— Сержант Уилямс. Трябваше и сам да се досетя. Познавам те. Познавам и семейството ти.

„И още как“, рече си Били.

— Сестра ти агитира за мир.

— Вашата сестра също — отвърна Били и Робин Мортимър се разсмя неудържимо, после внезапно млъкна.

Фиц се обърна към Били.

— Още една дума на неподчинение и отиваш на съд.

— Виноват, господин полковник — отговори Били.

— Сега всички се успокойте. И никакви песни.

— Да живее революцията — тихо каза Били.

Фиц се престори, че не чува.

 

 

В Лондон княгиня Беа извика:

— Не!

— Помъчи се да запазиш спокойствие — рече Мод, която току-що й бе съобщила новината.

— Не могат! — викаше Беа. — Не могат да накарат обичния ни цар да абдикира! Той е баща на народа!

— Може би така е най-добре…

— Не ти вярвам! Това е злостна лъжа!

Вратата се отвори и Граут надникна с тревожно изражение.

Беа грабна една японска ваза със сухи цветя и я захвърли в другия край на стаята. Тя се удари в стената и се пръсна.

Мод потупваше Беа по рамото и нареждаше:

— Спокойно, спокойно.

Не знаеше какво друго да прави. На нея самата й беше приятно, че царят е свален, но в същото време съчувстваше на Беа, за която цял един начин на живот беше разрушен.

Граут шавна с пръст и една уплашена прислужничка влезе в стаята. Икономът посочи счупената ваза и жената почна да събира парчетата.

Съдовете за чая бяха сервирани — чаши, чинийки, чайници, канички с мляко и сметана, захарници. Беа със замах помете всичко на пода.

— Революционерите ще избият всички!

Икономът коленичи и почна да чисти.

— Не се вълнувай — каза Мод.

Беа заплака.

— Горката царица! И децата! Какво ще стане с тях?

— Може би трябва да полегнеш за малко — рече Мод. — Ела, ще те заведа в стаята ти.

Тя улови Беа за лакътя и княгинята се остави да я отведе.

— Това е краят на всичко — хлипаше Беа.

— Нищо, нищо. Може би е едно ново начало.

 

 

Етел и Бърни бяха в Абъроуен. За тях това беше нещо като меден месец. Етел с удоволствие показваше на Бърни местата от своето детство: входа на мината, параклиса, училището. Дори го разходи из Тай Гуин — Фиц и Беа не бяха тук — макар че не го заведе в апартамента Гардения.

Бяха отседнали у семейство Грифитс, които отново предложиха на Етел стаята на Томи, и така не се наложи да притесняват дядо. Седяха в кухнята на госпожа Грифитс, когато мъжът й Лен, атеист и социалист революционер, нахълта с вестник в ръка.

— Царят е абдикирал! — съобщи той.

Всички завикаха и заръкопляскаха. Цяла седмица научаваха за вълненията в Петроград и Етел се питаше как ще свърши всичко.

— Кой е поел властта? — попита Бърни.

— Временно правителство начело с княз Лвов — отговори Лен.

— Не е голяма победа за социализма значи — рече Бърни.

— Не е.

— Горе главата, момчета, нещата стават едно по едно! — намеси се Етел. — Да идем в Двете корони да го отпразнуваме. Ще оставя Лойд у госпожа Понти за малко.

Жените си сложиха шапките и всички отидоха в кръчмата. Само за час заведението се препълни. Етел с изумление видя, че идват и родителите й. Госпожа Грифитс също ги забеляза и попита:

— Какво правят те тук, по дяволите?

След няколко минути таткото на Етел стъпи на един стол и призова за тишина.

— Знам, че някои от вас са изненадани да ме видят тук, обаче специалните случаи изискват специални действия. — Той показа една халба. — Не съм изменил на навиците си, но стопанинът беше така добър да ми предложи чаша чешмяна вода. — Всички се разсмяха. — Тук съм, за да споделя с моите съседи победата в Русия. — Вдигна чашата. — Наздраве за революцията!

Всички поздравиха и отпиха.

— Добре! Тате в Двете корони! Не допусках, че ще го доживея заключи Етел.

 

 

В свръхмодерната къща на Йосиф Вялов в Бъфало Лев Пешков си наля питие от барчето. Вече не пиеше водка. Като поживя с богатия си тъст, той разви вкус към шотландското уиски. Харесваше му да го пие по американски, с бучки лед.

На Лев не му беше приятно да живее с тъстовете. Би предпочел двамата с Олга да имат собствено жилище. Но Олга искаше да останат, а баща й плащаше за всичко. Докато не разполагаше със свои пари, Лев беше затворен тук.

Йосиф четеше вестник, а Лена шиеше. Лев вдигна чашата.

— Да живее революцията! — бодро рече той.

— Мери си приказките — отвърна Йосиф. — Революцията ще се отрази зле на бизнеса.

Влезе Олга.

— Скъпи, налей ми чаша шери, моля те — каза тя.

Лев потисна въздишката си. Олга обичаше да го кара да върши такива дреболии, а той не можеше да й откаже пред родителите й. Наля сладкото шери в малка чашка и й я поднесе, покланяйки се като келнер. Тя се усмихна сладко и не разбра иронията.

Лев отпи глътка уиски и се наслади на изгарящия му вкус.

— Мъчно ми е за горката царица и децата й. Какво ще правят? — каза госпожа Вялова.

— Няма да се учудя, ако тълпата избие всички — отговори Йосиф.

— Бедничките. Какво толкова е направил царят на революционерите, та да заслужи всичко това?

— Аз мога да отговоря — намеси се Лев. Знаеше, че трябва да премълчи, но не можа, особено след като уискито сгря вътрешностите му. — Когато бях на единадесет години, фабриката, където работеше майка ми, излезе на стачка.

Госпожа Вялова зацъка с език. Тя не вярваше в стачките.

— Полицията залови всички деца на стачниците. Никога няма да го забравя. Бях ужасен.

— Защо им е трябвало да правят подобно нещо? — попита госпожа Вялова.

— Полицаите набиха всички ни — отговори Лев. — С пръчки, по дупетата. За да дадат урок на родителите ни.

Госпожа Вялова пребледня. Тя не можеше да понася жестокости към деца или животни.

— Ето това направиха царят и неговият режим на мен, майко — довърши Лев и тракна бучките лед в чашата си. — Затова пия за революцията.

 

 

— Какво мислиш, Гас? — попита президентът Уилсън. — Ти си единственият човек тук, който наистина е бил в Петроград. Какво ще стане?

— Не ми е приятно да звуча като чиновник от Държавния департамент, но нещата могат да се развият в различни посоки — отговори Гас.

Президентът се разсмя. Намираха се в Овалния кабинет, Уилсън седеше зад писалището, а Гас стоеше пред него.

— Хайде — подкани го Уилсън. — Предположи. Ще излязат ли русите от войната или не? Това е най-важният въпрос тази година.

— Добре. Всички министри в новото правителство са от партии, в чиито имена се съдържат страховити думи като социалистическа или революционна, но всъщност са предприемачи и професионалисти от средната класа. Това, което те наистина искат, е буржоазна революция, която да им даде свободата да развият индустрията и търговията. Но народът иска хляб, мир и земя. Хляб за работниците, мир за войниците и земя за селяните. Нито едно от тези неща не е истински привлекателно за Лвов и Керенски. Следователно, за да отговоря на въпроса, мисля, че правителството на Лвов ще опита да постигне постепенна промяна. По-точно, ще продължи участието във войната. Но работниците няма да са доволни.

— И кой ще победи в крайна сметка?

Гас си спомни пътуването до Петербург и мъжа, който показа как се отлива локомотивно колело в мръсната и порутена леярна на Путиловия завод. По-късно Гас се беше натъкнал на същия човек в схватка с полицай заради едно момиче. Не можеше да си спомни името му, но и сега си го представяше — широките му рамене, силните му ръце с един отрязан пръст, и най-вече сините му очи, които гледаха пламенно и решително.

— Руският народ — отговори Гас. — Те ще победят накрая.