Метаданни
Данни
- Серия
- XX век (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fall of Giants, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Борис Шопов, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Октомврийската революция
- Първа световна война
- Фашизъм — комунизъм — тоталитаризъм
- Човек и бунт
- Оценка
- 6 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- VaCo(2020)
Издание:
Автор: Кен Фолет
Заглавие: Крахът на титаните
Година на превод: Борис Шопов
Издание: второ
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Инвестпрес
Редактор: Мартина Попова
Художник: Моника Писарова
ISBN: 978-954-2908-52-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9634
История
- —Добавяне
Трета глава
Февруари 1914 година
I
В десет и половина сутринта огледалото в антрето на мейфеърската къща на граф Фицхърбърт отрази висок мъж, безупречно облечен в дрехите на англичанин от висшата класа. Носеше колосана яка, понеже не му се нравеше модата на меките якички, а вратовръзката му с цвят на сребро беше закрепена с перла. Някои негови приятели мислеха, че е недостолепно да се обличаш добре.
— Казвам ти, Фиц, приличаш на някакъв шивач, който е тръгнал да отваря ателието рано сутрин — рече му веднъж младият маркиз на Лаутър. Но Лаути беше опърпан, с трохи по жилетката и пепел от пури по ръкавелите, и искаше всички други да изглеждат зле като него. Фиц мразеше немарливостта; отиваше му да е спретнат.
Сложи си сив цилиндър. С бастунче в едната ръка и нов чифт сиви велурени ръкавици в другата, той излезе от къщата и сви в южна посока. На площад „Бъркли“ едно русо девойче на около четиринайсет му смигна и каза:
— Свирка за шилинг?
Прекоси „Пикадили“ и влезе в Грийн парк. Самотни кокичета се гушеха до корените на дърветата. Мина покрай Бъкингамския дворец и навлезе в някакъв непривлекателен квартал до гара „Виктория“. Трябваше да пита полицая за пътя към улица „Ашли Гардънс“. Тя се оказа зад римокатолическата катедрала. Фиц си помисли, че ако ще каниш на посещение аристократи, кантората ти трябва да е в някой приличен квартал.
Повикал го беше стар приятел на баща му — Мансфийлд Смит-Къминг. Пенсиониран флотски офицер, Смит-Къминг вършеше нещо неясно във военното министерство. Той бе изпратил на Фиц доста кратка бележка: „Ще съм благодарен да поговорим по въпрос от национално значение. Може ли да ме посетите утре в единадесет?“ Думите бяха напечатани на машина и подписани с буквата „Си“ със зелено мастило.
Всъщност Фиц се зарадва, че някой от правителството иска да говори с него. Страхуваше се, че може би го смятат просто за орнамент, за богат аристократ с единствената функция да служи за украса на обществени прояви. Надяваше се, че ще го молят за съвет — може би за стария му полк, Уелските стрелци. Или пък ставаше дума за нещо във връзка с териториалната армия на Южен Уелс, където беше почетен полковник. Така или иначе, самата покана във Военното министерство го караше да не се чувства съвсем излишен.
Ако наистина ставаше дума за Военното министерство. Адресът се оказа съвременна постройка с апартаменти. Портиерът упъти Фиц към асансьора. Апартаментът на Смит-Къминг приличаше отчасти на дом, отчасти на работно място, но един оправен младеж с вид на военен му каза, че „Си“ ще го види веднага.
„Си“ пък нямаше военен вид. Оплешивяваше, имаше шкембе и нос като на господин Пънч и носеше монокъл. Кабинетът му беше задръстен от разнообразни предмети: макети на самолети, телескоп, компас, картина на селяни пред отряд за екзекуции. Бащата на Фиц наричаше Смит-Къминг „страдащ от морска болест морски капитан“, а и кариерата му не блестеше с нищо. Какво ли вършеше тук?
— Кой точно отдел е това? — попита Фиц, докато се разполагаше.
— Това е чуждестранният отдел на Тайните служби — отвърна му Си.
— Не знаех, че имаме такива.
— Ако хората знаеха, нямаше да са тайни.
— Разбирам. — Фиц изпита вълнение. Ласкаеше го, че му предоставяха поверителна информация.
— Вероятно ще бъдете така добър да не споменавате това никому.
Това беше заповед, макар и учтиво формулирана.
— Разбира се.
Харесваше му да се чувства член на някакъв таен вътрешен кръг. Означаваше ли това, че Си щеше да поиска от него да работи за Военното министерство?
— Поздравления за успеха на кралското гостуване при Вас. Мисля, че събрахте впечатляваща група важни млади господа, с които Негово Величество да побеседва.
— Благодаря. Беше скромно събитие, но се страхувам, че такива неща бързо се разчуват.
— А сега ще водите съпругата си в Русия.
— Княгинята е рускиня. Иска да посети брат си. Дълго отлагахме пътуването.
— И Гас Дюър ще ви придружи.
Си явно познаваше всички.
— Той е на околосветско пътешествие — отвърна Фиц. — Плановете ни съвпаднаха.
Си се облегна назад в стола си и подхвърли:
— Знаете ли защо адмирал Алексеев е получил командването на руската армия във войната срещу Япония, въпреки че си няма понятие от пехотни битки?
Понеже беше прекарал време в Русия като момче, Фиц имаше представа от войната между Русия и Япония през 1904–1905 година, но не знаеше тази история.
— Кажете ми.
— Ами, изглежда, че великият княз Алексей се замесил в юмручно сбиване в един бордей в Марсилия и бил арестуван от полицията. Алексеев му се притекъл на помощ и убедил жандармите, че той е съгрешил, а не великият княз. Подобно звучащите им имена също помогнали и скоро освободили княза. Наградата на Алексеев било командването на армията.
— Нищо чудно, че загубиха.
— Въпреки това руснаците имат най-голямата армия в историята на света — според някои изчисления шест милиона души, при положение че мобилизират и запасняците. Няма значение колко са некомпетентни водачите им, това е огромна армия. Колко ефективни обаче биха били например в европейска война?
— Не съм се връщал там откак се ожених — каза Фиц. — Не съм сигурен.
— Ние също. Тук започва Вашата роля. Бих искал да направите някои запитвания, докато сте там.
— Но… не може ли посолството ни да го стори?
— Може, разбира се — Си сви рамене. — Но дипломатите по принцип се вълнуват повече от политика, отколкото от военно дело.
— И все пак, трябва да има военен аташе.
— Външен човек като Вас може да предложи свеж поглед — както групичката Ви в Тай Гуин даде на краля храна за размисъл, която не би получил от Външното министерство. Но ако смятате, че не можете…
— Не съм отказал — побърза да го увери Фиц. Напротив, беше доволен, че получава задача в служба на страната. — Просто ми е чудно, че нещата трябва да станат така.
— Ние сме нов отдел и нямаме много ресурси. Най-добрите ми информатори са интелигентни, пътуват много и имат достатъчно военен опит, за да разберат това, което виждат.
— Добре тогава.
— Би ми било любопитно да узная дали руското офицерство се е развило от 1905 година насам. Дали са осъвременили мисленето си, или още робуват на стари идеи. В Санкт Петербург ще се срещнете с всички хора по върховете на управлението — половината от тях навярно са роднини на съпругата Ви.
Фиц мислеше за последната война на Русия.
— Основната причина за загубата от Япония беше, че руските железници не вършеха добра работа със снабдяването на армията.
— Оттогава обаче се опитват да подобрят железопътната си мрежа — с пари от техните съюзници — французите.
— Питам се дали са напреднали?
— Това е основният въпрос. Ще пътувате с влак. Навреме ли ще пристигне? Дръжте си очите отворени. Еднолинейни ли са още маршрутите или не? Немските генерали са съставили план за война, базиран на изчисления колко време ще е нужно на руската армия да се мобилизира. Ако се стигне до война, много ще зависи от точността на сметките им.
Фиц се вълнуваше като ученик, но се постара да звучи сериозно.
— Ще открия каквото мога.
— Благодаря Ви — Си хвърли поглед към часовника си. Фиц се изправи и си стиснаха ръцете.
— Кога точно заминавате? — попита Си.
— Утре — отговори графът. — Довиждане.