Кен Фолет
Крахът на титаните (115)

I

Тази зима в Петроград беше студена и гладна. Цял месец термометърът пред казармите на Първи картечен полк показваше минус петнадесет градуса. Хлебарите спряха да пекат баници, сладкиши, курабии и каквото и да е друго освен хляб, но брашното пак не достигаше. На вратата на кухните на казармата беше поставен караул, понеже твърде много войници опитваха да си изпросят или откраднат допълнителна храна.

В един ужасно студен ден в началото на март Григорий си взе гарнизонен отпуск и реши да види Владимир, който би трябвало да е с хазяйката, докато Катерина е на работа. Той нахлузи шинела и тръгна през заледените улици. На Невски проспект срещна погледа на едно просекинче, момиче на около девет години, застанало на ъгъла в арктическия вятър. Нещо в нея го смути и той се намръщи, докато я подминаваше. Миг по-късно осъзна какво го е смаяло. Тя го беше погледнала, за да го привлече като мъж. Той толкова се стресна, че спря. Как можеше да проституира на такава възраст? Обърна се с намерението да я попита, но тя си бе отишла.

Продължи нататък с объркан ум. Знаеше, разбира се, че съществуват мъже, които искат да блудстват с деца; научи го преди години, когато той и малкият Лев потърсиха помощ от един свещеник. Но по някакъв начин гледката на деветгодишното момиченце, което жалко изобразяваше подканящата усмивка, му причини голяма мъка. Дощя му се да плаче за страната си. „Ние превръщаме децата си в проститутки“, помисли си той; „може ли да се стигне до нещо по-лошо от това?“

Беше в мрачно настроение, когато стигна старата си квартира. Щом влезе в къщата, чу как Владимир реве. Качи се до стаята на Катерина и намери детето само — личицето му беше зачервено и разкривено от плач. Той го хвана и го залюля.

Стаята беше чиста и спретната и ухаеше на Катерина. Григорий идваше в повечето неделни дни. Имаха си установен ред — излизаха сутринта, връщаха се у дома и приготвяха обяд с храната, която Григорий беше успял да донесе от казармата. След това, докато Владимир спеше следобедния си сън, двамата се любеха. В неделните дни, когато имаше достатъчно за ядене, Григорий изживяваше истинско блаженство в тази стая.

Виковете на Владимир отслабнаха до неспирен недоволен хленч. С детето на ръце Григорий тръгна да търси хазяйката, която трябваше да го наглежда. Намери я да изстисква с пресата мокри чаршафи в перачницата — ниска пристройка на гърба на къщата. Тя беше около петдесетинагодишна жена със сива, вързана със забрадка коса. През 1914 година, когато Григорий отиде в армията, тя беше закръглена; сега вратът й бе измършавял, а гушата провисваше. Напоследък дори и хазяйките гладуваха.

Изглеждаше стресната и виновна, когато го видя. Григорий я попита:

— Не чухте ли, че детето плаче?

— Не мога да го люлея цял ден — заоправдава се тя и продължи да върти ръчката на пресата.

— Може би е гладен.

— Изпи си млякото — бързо отвърна жената. Отговорът й беше подозрително скоростен и Григорий предположи, че тя е изпила млякото. Идеше му да я удуши.

В студения въздух на неотоплената перачница той усети как нежната бебешка кожа на Владимир излъчва топлина.

— Според мен има треска — заяви той. — Не обърнахте ли внимание на температурата му?

— Аз какво, да не би да съм и лекар?

Владимир спря да плаче и отпадна, което още повече обезпокои Григорий. Обикновено той беше живо, дейно дете, любопитно и леко пакостливо, но сега лежеше неподвижен в ръцете на Григорий с пламнало лице и втренчен поглед.

Григорий го върна в креватчето му в ъгъла на стаята. Взе една кана от лавицата на майка му, излезе от къщата и изтича до съседната улица — там имаше смесен магазин. Купи мляко, малко захар в книжна фунийка и една ябълка.

Когато се върна, Владимир си беше все така.

Стопли млякото, подслади го, натроши в него коричка стар хляб и почна да дава залчета на детето. Помнеше, че майка му хранеше с това малкия Лев, когато той боледуваше. Владимир ядеше, като че ли е гладен и жаден.

Когато хлябът и млякото свършиха, Григорий извади ябълката. Наряза я с джобното си ножче и обели един резен. Изяде обелката и подаде останалото на Владимир с думите:

— Това за мен, това за теб.

По-преди момчето се забавляваше от тази закачка, но сега остана безразличен и ябълката изпадна от устата му.

Наблизо нямаше лекар, а и Григорий не можеше да си позволи таксата, но на няколко преки се намираше акушерка — Магда, красивата жена на стария му приятел Константин, секретар на партийната организация в завода на Путилов. Григорий и Константин играеха шах при всяка възможност — обикновено печелеше Григорий.

Той смени пеленката на Владимир и го уви в одеялото от кревата на Катерина, като остави открити само носа и очите му. Излязоха в студа.

Константин и Магда живееха в двустайно апартаментче заедно с леля й, която наглеждаше трите им малки деца. Григорий се притесняваше, че Магда ще е излязла, за да изражда някое бебе, но имаше късмет — тя си бе вкъщи.

Магда беше опитна и добросърдечна, макар и малко рязка. Тя докосна челото на Владимир и заключи:

— Има възпаление.

— Колко сериозно?

— Кашля ли?

— Не.

— Как са изпражненията му?

— Редки.

Тя свали дрешките на Владимир и каза:

— Предполагам, че гърдите на Катерина нямат достатъчно мляко.

— Как го разбра? — изненадано я попита Григорий.

— Често се среща. Една жена не може да кърми бебето си, ако самата тя е недохранена. От нищото излиза нищо. Затова и детето е толкова слабо.

Григорий не знаеше, че Владимир е слаб.

Магда бодна коремчето на Владимир и той заплака.

— Възпаление на червата — каза тя.

— Ще се оправи ли?

— Вероятно. Децата постоянно пипват някоя инфекция. Обикновено оцеляват.

— Какво можем да направим?

— Намокри челцето му с хладка вода, за да свалиш температурата. Давай му да пие много, каквото поиска. Не се притеснявай дали ще яде. Храни Катерина, за да може тя да го кърми. На него му трябва майчино мляко.

Григорий отведе Владимир вкъщи. По пътя купи още мляко и го претопли на огъня. Даваше го на Владимир с чаена лъжичка и момченцето изпи всичко. После стопли съд с вода и обърса лицето му с кърпа. Явно вършеше работа — нездравата руменина и втренченият поглед на детето изчезнаха и то задиша нормално.

Григорий бе по-малко притеснен, когато Катерина се върна в седем и половина. Изглеждаше уморена и премръзнала. Беше донесла зелка и малко свинска мас; Григорий ги сложи в тенджерата, за да приготви задушено, докато тя си почиваше. Каза й за треската на Владимир, за безотговорната хазяйка и за рецептата на Магда.

— Какво мога да сторя? — примирено изрече Катерина. — Трябва да ходя във фабриката. Няма кой друг да наглежда Володя.

Григорий нахрани детето с бульон от яхнията и го сложи да спи. След като яде заедно с Катерина и двамата легнаха на кревата.

— Не ме оставяй да спя дълго — каза му тя. — Трябва да се наредя на опашката за хляб.

— Ще отида вместо теб — отвърна Григорий. — Ти си почивай.

Щеше да се яви по-късно в поделението, но вероятно щеше да му се размине — напоследък офицерите твърде много се бояха от метеж, за да се заяждат за дребно провинение.

Катерина му повярва и заспа дълбоко.

Щом часовникът на църквата удари два часа, той обу ботушите и облече шинела. Владимир спеше спокойно. Григорий излезе от къщата и тръгна към фурната. За негова изненада там вече се беше образувала дълга опашка и той разбра, че е излязъл късничко. Стотина души, омотани в шалове, потропваха в снега. Някой си бяха донесли столове или табуретки. Предприемчив младеж с мангал продаваше овесена каша и миеше купичките в снега след обслужването на клиентите. Още десетина души се наредиха на опашката зад Григорий.

Докато чакаха, недоволстваха и разменяха клюки. Две жени пред Григорий спореха кой е отговорен за недостига на хляб — едната обвиняваше немците в двора, а другата — евреите, които укривали брашното.

— Кой управлява? — запита ги Григорий. — Ако трамваят се преобърне, обвиняваме ватмана, понеже той е бил отговорен. Не ни управляват евреите. Не ни управляват и немците. Управляват ни царят и знатните.

Това беше болшевишката партийна линия.

— Кой ще управлява, ако царя го няма? — скептично запита по-младата жена. Тя носеше жълта на цвят мека шапка.

— Смятам, че трябва да се управляваме сами — обясни Григорий. — Както във Франция и Америка.

— Не зная — обади се по-възрастната. — Но това не може да продължава така.

Магазинът отвори в пет. Минута по-късно по опашката достигнаха новините, че на човек е разрешено да взема един самун.

— Цялата нощ само за един хляб! — каза жената с жълтата шапка. Отне им един час да стигнат до челото на опашката. Жената на хлебаря пропускаше само по един човек. По-старата от жените пред Григорий влезе, и тогава стопанката обяви:

— Това е. Няма повече хляб.

Жената с жълтата шапка пророни:

— Моля ви! Само още един!

Жената на пекаря гледаше безучастно. Може би това се беше случвало и по-рано.

— Ако имаше още брашно, щеше да пече повече хляб — изрече тя. — То свърши, чувате ли ме? Не мога да ви продавам хляб, ако нямам никакъв.

По-възрастната от двойката жени излезе от магазина със самуна под палтото и забързано си тръгна.

Жената с жълтата шапка заплака. Съпругата на хлебаря затръшна вратата. Григорий се обърна и си тръгна.