Кен Фолет
Крахът на титаните (114)

V

Гас Дюър забеляза, че дамските поли са се променили. Сега разкриваха глезените. Преди десет години беше възбуждащо да зърнеш глезен, а сега беше скучно. Може би жените прикриваха голотата си, за да станат по-съблазнителни, а не обратното.

Роза Хелман носеше тъмночервено палто, което падаше на плисета от колана надолу, доста модерно. Беше поръбено с черна кожа и Гас предположи, че това е добре дошло във Вашингтон през февруари. Сивата й шапка беше малка, кръгла, с червена панделка и перо. Не особено практично, но пък кога за последен път шапките на американките са били изработени с практична цел?

— Поканата е чест за мен — каза тя. Гас не знаеше дали не му се подиграва. — Ти току-що се върна от Европа, нали?

Обядваха в трапезарията на хотел Уилърд, на две пресечки източно от Белия дом. Гас я беше поканил с определена цел.

— Имам една история за теб — каза той, веднага щом поръчаха.

— О, добре! Нека отгатна. Президентът ще се разведе с Едит и ще се ожени за Мери Пек?

Гас се намръщи. Уилсън имаше флирт с Мери Пек, докато беше женен за първата си съпруга. Гас се съмняваше, че са извършили прелюбодеяние, обаче Уилсън беше проявил глупостта да й пише писма, които показваха повече привързаност, отколкото беше прилично. Вашингтонските клюкари знаеха всичко за историята, но нямаше нищо отпечатано.

— Говоря за нещо сериозно — сухо рече Гас.

— О, съжалявам — отвърна Роза. Придаде си сериозно изражение, от което Гас едва не прихна.

— Единственото условие ще е, че не можеш да посочиш Белия дом като източник на тази информация.

— Съгласна съм.

— Ще ти покажа телеграма от германския външен министър Артур Цимерман до германския посланик в Мексико.

Роза беше изумена.

— Откъде получи телеграмата?

— От Уестърн юниън — излъга Гас.

— Не е ли кодирана?

— Кодовете могат да се разбият.

Той й подаде напечатан на машина екземпляр на английския превод на пълния текст.

— Това неофициално ли е?

— Не. Искам само да не споделяш откъде я имаш.

— Добре. — Роза зачете. След миг зяпна. Вдигна поглед. — Гас, това истина ли е?

— Кога си ме чувала да си правя груби шеги?

— Никога. — Тя продължи да чете. — Германците ще платят на Мексико да нахлуе в Тексас?

— Така казва господин Цимерман.

— Това не е история, Гас. Това е ударът на века!

Той си позволи лека усмивка и опита да не дава израз на триумфа си.

— Помислих си, че това ще кажеш.

— Самостоятелно ли действаш, или от името на президента?

— Роза, мислиш ли си, че бих сторил такова нещо без одобрение от най-високо място?

— Не, предполагам. Охоо. Значи получавам това от президента Уилсън.

— Неофициално.

— Откъде да знам, че е вярно? Не съм на мнение, че мога да напиша статията само на основата на лист хартия и твоите думи.

Гас очакваше тази изненада.

— Държавният секретар Дансинг лично ще потвърди достоверността на телеграмата пред шефа ти, стига разговорът да е поверителен.

— Така може.

Тя отново погледна листа.

— Това променя всичко. Можеш ли да си представиш реакцията на американския народ при прочитането му?

— Смятам, че ще ги направи по-склонни да се включат във войната и да се сражават с Германия.

— По-склонни? — попита тя. — Направо ще побеснеят! Уилсън ще трябва да обяви война.

Гас не каза нищо.

Миг по-късно Роза изтълкува мълчанието му.

— А, разбирам. Ето защо съобщаваш за телеграмата. Президентът иска да обяви война.

Беше съвършено права. Той се усмихна; наслаждаваше се на интелектуалното надиграване с умна жена.

— Не казвам такова нещо.

— Но тази телеграма така ще разяри американския народ, че той ще иска война. А Уилсън ще може да заяви, че не е отстъпил от предизборните си обещания — общественото мнение го е заставило да промени политиката си.

Даже беше прекалено умна за целите му. Той притеснено я попита:

— Няма да напишеш това в статията си, нали?

Тя се усмихна.

— О, не. Просто отказвам да приема каквото и да е за чиста монета. Знаеш, че някога бях анархист.

— А сега?

— Сега съм репортер. И има само един начин тази статия да бъде написана.

Той изпита облекчение.

Сервитьорът им донесе обяда — бланширана сьомга за нея, пържола и картофено пюре за него. Роза стана.

— Трябва да се връщам в редакцията.

Гас се сепна.

— Ами обядът ти?

— Ти сериозно ли говориш? — попита тя. — Не мога да ям. Не осъзнаваш ли какво направи?

Той смяташе, че разбира, но се обърна към нея:

— Кажи ми.

— Ти току-що вкара Америка във войната.

Гас кимна.

— Така е — каза той. — Отивай и го напиши.

— Хей — отвърна му тя. — Благодаря ти, че се спря на мен.

След миг излезе.