Кен Фолет
Крахът на титаните (111)

II

Фиц беше доволен от презрителното отхвърляне на германското предложение за мир и горд от своята роля в този процес, ала когато всичко свърши, той почна да се съмнява.

Обмисляше го, докато крачеше — или по-скоро, куцаше — през „Пикадили“ сутринта в сряда, седемнадесети януари, на път за кабинета си в сградата на Адмиралтейството. Мирните преговори биха предоставили на германците коварен начин да заздравят своите придобивки и да узаконят властта си над Белгия, североизточна Франция и части от Русия. Ако Великобритания вземе участие в тези преговори, това ще е равнозначно на признаване на разгрома. А Великобритания още не беше победила.

Думите на Лойд Джордж за борба до пълна победа изглеждаха добре във вестниците, но на всички разумни хора беше ясно, че това е само мечта. Войната щеше да продължи — може би още година, може би повече. И ако американците продължават да пазят неутралитет, в крайна сметка тя щеше да завърши с мирни преговори. А ако никой не може да спечели тази война? Още един милион войници ще загинат напразно. Мисълта, че в крайна сметка Етел може и да е права, преследваше Фиц.

А ако Великобритания загуби? Ще последва финансова криза, безработица и нищета. Работниците ще подемат призива на бащата на Етел и ще кажат, че не им е било позволено да гласуват за войната. Гневът на хората срещу техните управници ще е неудържим. Протестите и шествията ще преминат в бунтове. Само преди малко повече от век парижаните убиха своя крал и по-голямата част от аристокрацията. Могат ли лондончаните да направят същото? Фиц си представи как е с вързани ръце и крака и каруцата го кара към мястото на екзекуцията, а тълпата го плюе и освирква. По-лошото беше, че си представи как това се случва с Мод и леля Хърм, и Беа, и Бой. Пропъди кошмарното видение от ума си.

„Етел е огън“, помисли Фиц със смесица от възхищение и съжаление. Беше смазан от неудобство, когато изхвърлиха гостенката му от галерията при речта на Лойд Джордж, ала в същото време се почувства още по-привлечен от нея.

За нещастие, тя се обърна против него. Фиц я последва и я настигна в централното фоайе, а тя упрекна него и подобните му за продължаването на войната. От думите й човек можеше да остане с впечатлението, че всеки загинал във Франция войник е убит лично от Фиц.

Това сложи край на плана му за къщата в Челси. Прати на Етел няколко бележки, обаче тя не му отговори. Фиц тежко понесе разочарованието. Когато помислеше за приятните следобеди, които двамата можеха да прекарват в това любовно гнездо, усещането за загуба пронизваше болезнено гърдите му.

Все пак получи някаква утеха. Беа взе присърце упреците му. Сега го приемаше в спалнята си, облечена в нощница, и му предлагаше уханното си тяло както когато бяха младоженци. В крайна сметка, тя беше добре възпитана благородничка и знаеше какво е предназначението на една съпруга.

Докато размишляваше за покорната княгиня и неустоимата активистка, Фиц влезе в старата сграда на Адмиралтейството и намери на писалището си частично дешифрирана немска телеграма.

Началото гласеше:

Берлин до Вашингтон. В.158.

16 януари 1917 г.

Фиц механично погледна края, за да разбере от кого е телеграмата. Името беше:

Цимерман.

Това възбуди интереса му. Съобщението беше от германския външен министър до посланика на страната в Съединените щати. Фиц написа с молив превод на текста, като оставяше хиксове и питанки на мястото на неразчетените кодови групи.

Строго секретно, за лично сведение на Ваше превъзходителство и за препращане на посланика на Империята в (?Мексико?) с хххх по безопасен път.

Въпросителните означаваха кодова група с несигурно значение. Декодиращите правеха предположения. Ако бяха прави, то тази телеграма беше за посланика на Германия в Мексико. Само се изпращаше през посолството във Вашингтон.

„Мексико“, рече си Фиц. „Колко странно.“

Следващото изречение беше напълно декодирано:

Предлагаме на 1 февруари започването на неограничена подводна война.

— Боже мой! — продума Фиц. Очакваха решението със страх, а тази телеграма го потвърждаваше със сигурност, при това с дата! Новината беше истински удар за Стая 40.

При това обаче ще се стараем да запазим Америка неутрална хххх. Ако не можем, то предлагаме на (?Мексико?) съюз на следната основа: водене на война, сключване на мир.

„Съюз е Мексико?“, говореше си Фиц. „Това си го бива. Американците ще полудеят!“

Понастоящем Ваше превъзходителство трябва тайно да осведоми президента за започването на война със САЩ хххх и в същото време да започне преговори между нас и Япония хххх нашите подводници ще принудят Англия да търси мир след няколко месеца. Потвърдете получаване.

Фиц вдигна очи и срещна погледа на младия Карвър, който — както сега забеляза — щеше да се пръсне от вълнение.

— Навярно четете прихванатата телеграма на Цимерман — каза младши лейтенантът.

— Доколкото е възможно — хладно отвърна Фиц. Той беше не по-малко превъзбуден от Карвър, но умееше да се прикрива по-добре. — Защо дешифровката е толкова разпокъсана?

— Кодът е нов. Още не сме го разбили напълно. Въпреки това съобщението е много сериозно, нали?

Фиц отново прочете превода си. Карвър не преувеличаваше. Това тук много приличаше на опит да се накара Мексико да влезе в съюз с Германия срещу Съединените щати. Беше сензационно.

Можеше дори да разгневи американския президент достатъчно, та да обяви война на Германия.

Сърцето на Фиц забърза.

— Съгласен съм. И ще го отнеса право на Намигващия Хол. — Капитан Уилям Реджиналд Хол, началникът на военноморското разузнаване, има хроничен тик на лицето, който му донесе този прякор; но с главата му всичко си беше наред. — Ще ми задава въпроси и трябва да имам някои готови отговори. Какви са изгледите за пълно дешифриране?

— Новият код ще ни отнеме няколко седмици.

Фиц изпъшка раздразнено. Пресъздаването на новите кодове от основните им положения беше трудна работа, с която не биваше да се прибързва.

— Забелязвам обаче, че телеграмата трябва да се препрати от Вашингтон в Мексико — продължи Карвър. — По този път те все още ползват стария дипломатически код, който ние разбихме преди повече от година. Може би ще се сдобием с копие на препратената телеграма?

— Навярно можем! — разпалено отвърна Фиц. — Имаме агент в телеграфната служба в Мексико сити. — Замисли се за бъдещите ходове. — Когато разкрием това пред света…

— Не можем да го направим — тревожно рече Карвър.

— И защо не?

— Германците ще разберат, че ние четем техния обмен.

Фиц разбираше, че Карвър има право. Това беше вечният проблем на разузнаването: как да се използват данните, без да се разкрива източникът.

— Но това съобщение е толкова важно, че може да пожелаем и да поемем риска.

— Съмнявам се. Този отдел е донесъл много достоверни сведения. Няма да го застрашат.

— По дяволите! Нима можем да попаднем на нещо такова и после да не ни е по силите да го използваме?

— В тази работа се случва — сви рамене Карвър.

Фиц не беше готов да приеме. Включването на Америка щеше да сложи край на войната. То определено заслужаваше всякакви жертви. Ала той познаваше армията достатъчно добре и беше наясно, че в нея има хора, които ще покажат повече смелост и ум в защитата на един отдел, отколкото на някой редут. Възражението на Карвър трябваше да се приеме сериозно.

— Трябва ни някаква история за прикритие.

— Да кажем, че американците са прихванали телеграмата — предложи Карвър.

Фиц кимна.

— Тя трябва да се препрати от Вашингтон до Мексико, значи можем да кажем, че американското правителство я е получило от телеграфната компания Уестърн юниън.

— На тях може и да не им хареса…

— Да вървят по дяволите щом не им харесва. Сега, как точно ще използваме тази информация, за да извлечем възможно най-голям ефект? Дали нашето правителство прави изявление? Дали даваме съобщението на американците? Дали включваме трета страна, която да предизвика реакция от немците?

Карвър вдигна ръце, все едно се предава.

— Тук не съм в свои води.

— Аз обаче съм — рече Фиц, споходен от вдъхновение. — И познавам точно човека, който ще ни помогне.