Кен Фолет
Крахът на титаните (109)

V

Етел получи писмо, написано с едрия, уверен почерк на Фиц на скъпата му хартия за писма с фамилния герб. Не споменаваше срещата в Олдгейт, но я канеше в Уестминстърския дворец на следния ден, вторник, 19 декември, в галерията на Камарата на общините, за да чуе първата реч на Лойд Джордж като министър-председател. Тя беше въодушевена. Никога не беше смятала, че ще види Уестминстърския дворец отвътре, нито пък че ще чуе своя герой да говори.

— Защо те кани, как мислиш? — попита същата вечер Бърни. Както обикновено, задаваше основния въпрос.

Етел не можеше да даде разумен отговор. Безкористната доброта не беше характерна за Фиц. Можеше да е щедър, когато имаше полза от това. Бърни проницателно се питаше дали не иска нещо в замяна.

Бърни беше по-скоро логичен, а не интуитивен, обаче беше доловил някаква връзка между Етел и Фиц и в отговор почна да се държи леко любвеобилно. Нищо драматично, понеже той не беше драматичен човек, но все пак задържаше ръката на Етел малко по-дълго, отколкото би трябвало, стоеше малко по-близо до нея, отколкото беше удобно, потупваше я по рамото, докато разговаряха, и я придържаше за лакътя, когато тя слизаше по стълби. Почувствал се изведнъж несигурен, Бърни инстинктивно показваше с жестовете си, че Етел му принадлежи. За съжаление, на нея й беше трудно да не се отдръпва при това. Фиц жестоко й беше напомнил какво тя не изпитва към Бърни.

Мод дойде в редакцията в десет и половина във вторник и двете с Етел работиха заедно цяла сутрин. Мод не можеше да напише първата страница на следващия брой, преди Лойд Джордж да произнесе речта си, но във вестника имаше още много — обяви за работа, за бавачки, съвети от доктор Грийнуолд за женското и детското здраве, рецепти и писма.

— Фиц не е на себе си от гняв след сбирката — рече Мод.

— Казах ти, че няма да го пожалят.

— Той няма нищо против. Обаче Били го нарече лъжец.

— Сигурна ли си, че не е просто защото Били беше по-убедителен в спора?

— Може би — усмихна се пакостливо Мод.

— Само се надявам Били да не пострада.

— Фиц няма да направи такова нещо — твърдо отговори Мод. — Ще наруши дадената дума.

— Добре.

Обядваха в едно кафене на „Майл енд роуд“ — „Добра спирка за шофьори“, според табелата. И наистина беше пълно с шофьори на камиони. Хората зад тезгяха бодро поздравиха Мод. Двете хапнаха пай с телешко и стриди, в който евтините стриди трябваше да компенсират оскъдното телешко.

После пътуваха през целия град с автобус, за да стигнат до Уест енд. Етел вдигна поглед към гигантския циферблат на Биг Бен и видя, че е три и половина. Лойд Джордж трябваше да говори в четири. В негова власт беше да сложи край на войната и да спаси живота на милиони хора. Дали щеше да го стори?

Лойд Джордж винаги се бореше за работниците. Преди войната влезе в битка с Камарата на лордовете и с краля, за да се въведат пенсии за старост. Етел знаеше колко важно е това за безпаричните възрастни хора. В първия ден на изплащането на пенсиите Етел видя старите миньори — някога силни мъже, а сега прегърбени и треперещи — да излизат от пощенската станция в Абъроуен и открито да плачат от радост, понеже вече не бяха толкова бедни. Тогава Лойд Джордж стана герой за работническата класа. Камарата на Лордовете искаше да даде тези пари за Кралския военноморски флот.

„Бих могла да напиша речта му за днешния ден“, помисли Етел. Щях да кажа: „Има мигове в живота на всеки човек и на всеки народ, когато е правилно да се каже — направих всичко по силите си и не мога да направя нищо повече, затова ще прекратя мъките си и ще потърся друг път. През последния час дадох заповед за прекратяване на огъня по цялата британска линия във Франция. Господа, оръдията млъкнаха.“

Това можеше да се направи. Французите щяха да побеснеят, но щеше да им се наложи също да прекратят огъня или да приемат риска Великобритания да сключи сепаративен мир и да ги остави на сигурно поражение. Мирният договор би бил тежък за Франция и за Белгия, но не по-тежък от загубата на още милиони хора.

Ето това щеше да е постъпка на велик държавник. То щеше също така да сложи край на политическата кариера на Лойд Джордж — гласоподавателите никога не биха избрали човек, който губи войната. Но това беше изход!

Фиц чакаше в централното фоайе. С него беше Гас Дюър. Несъмнено и той като всички останали нямаше търпение да чуе как Лойд Джордж ще отговори на мирното предложение.

Изкачиха дългото стълбище към галерията и заеха местата си над заседателната зала. От дясната страна на Етел беше Фиц, от лявата — Гас. Под тях, редиците зелени кожени столове и от двете страни вече бяха заети от депутатите с изключение на неколцината кресла на предния ред, по традиция запазени за кабинета.

— Всички депутати са мъже — високо произнесе Мод.

Един церемониалмайстор в пълно официално придворно облекло с кадифени бричове и бели чорапи досадно изсъска:

— Тишина, моля!

Говореше някакъв редови депутат, но едва ли някой го слушаше. Всички чакаха новия министър-председател. Фиц тихо заговори на Етел:

— Брат ти ме обиди.

— Горкичкият ти — саркастично отговори тя. — Да не би чувствата ти да са наранени?

— Хората са се дуелирали и за по-малко.

— Ето ти една разумна идея като за двадесети век.

Той не се засегна от подигравката й.

— Той знае ли кой е бащата на Лойд?

Етел се поколеба. Не искаше да му каже, но нямаше желание да лъже.

Това му даде искания отговор.

— Разбирам. Това обяснява нападките, които ми отправи.

— Не смятам, че трябва да търсиш скрити мотиви. Не намираш ли, че случилото се в битката при Сома е достатъчно да разгневи войниците?

— Би трябвало да се изправи пред военния съд за неподчинение.

— Но ти обеща да не…

— Да — сърдито отвърна Фиц. — За съжаление, обещах.

Лойд Джордж влезе в залата.

Беше дребен и слаб в официален редингот. Въздългата му коса беше малко разрошена, а бухналите му мустаци вече бяха съвсем побелели. Беше на петдесет и три, но още крачеше напето. Когато седна и каза нещо на един редови депутат, Етел зърна познатата от вестникарските снимки усмивка.

Започна да говори в четири и десет. Гласът му беше попресипнал и той се оправда с възпалено гърло. Замълча за малко и после рече:

— Днес се изправям пред Камарата на общините с най-страшната отговорност, която може да легне на плещите на човек.

„Добро начало“, помисли Етел. Поне нямаше да отхвърли немската нота като маловажна хитрост или отклоняване на вниманието, както бяха постъпили французите и русите.

— Всеки човек или човеци, които ненужно или без достатъчно причини продължават ужасна война като сегашната, вземат върху душата си грях, който и океани не могат да очистят.

„Ето и библейска нотка“, забеляза Етел — подходящото за баптистки параклис споменаване за отмиването на греха.

Но тогава, като проповедник, той направи и обратното твърдение.

— Всеки човек или човеци, които от изтощение или отчаяние изоставят борбата, без да са близо до постигането на целта, с която са се захванали, ще бъдат виновни за най-голямата страхливост, показвана някога от държавен мъж.

Етел се размърда тревожно. По кой път щеше да тръгне той? Замисли се за деня на телеграмите в Абъроуен и отново видя лицата на опечалените. Нали нямаше тъкмо Лойд Джордж сред всички политици да допусне това страдание да продължава, след като можеше да го прекрати? А ако го допусне, то какъв тогава е смисълът изобщо да се занимава с политика?

После той цитира Ейбрахам Линкълн.

— Приехме тази война с цел, при това с достойна цел, и войната ще свърши, когато целта бъде постигната.

Това беше злокобно. Етел искаше да го попита каква е била целта. Удроу Уилсън зададе този въпрос и още нямаше отговор. Не се получи и сега. Лойд Джордж каза:

— Възможно ли е да постигнем тази цел, като приемем поканата на германския канцлер? Това е единственият въпрос, който трябва да си зададем.

Етел беше сразена. Как може да се обсъжда този въпрос, ако никой не знае целта на войната?

Лойд Джордж повиши глас, като проповедник, който се кани да заговори за ада.

— Да влезем в преговори по покана на Германия, самообявила се за победителка, без да сме наясно с предложенията, които тя смята да направи… — тук той поспря, за да огледа Камарата, първо либералите зад него, после вдясно и накрая към консерваторите на пейките на опозицията. — … означава да сложим главите си в примка, а краят на въжето да е в ръцете на Германия!

Сред депутатите се надигна одобрителен рев.

Отказваше мирното предложение.

До Етел Гас Дюър зарови лице в ръцете си.

Етел надигна глас:

— Ами Алън Причард, убит при Сома?

Церемониалмайсторът каза:

— Тишина!

Етел се изправи.

— Сержант Пророка Джоунс, мъртъв!

— Тихо, сядай си, за Бога! — рече Фиц.

Долу Лойд Джордж продължаваше да говори, макар един-двама депутати да бяха вдигнали глави към галерията.

— Клайв Пю! — извика Етел с цяло гърло.

Двама церемониалмайстори се доближиха до нея.

— Петното Луелин!

Хванаха я за ръцете и я отведоха.

— Джоуи Понти! — изкрещя тя и те я извлякоха през вратата.