Кен Фолет
Крахът на титаните (108)

IV

Етел с дни се измъчваше от предложението на Фиц. Докато мръзнеше в задния двор на дома си и въртеше ръчката на пресата за пране, тя си представяше хубавата къща в Челси и Лойд, който тича из градината под погледа на грижовната бавачка. „Ще ти дам всичко, което поискаш,“ каза Фиц и Етел знаеше, че е вярно. Той би прехвърлил къщата на нейно име. Би я завел в Швейцария и в Южна Франция. Ако тя си наумеше да приеме, би могла да го накара да й отпусне годишна издръжка, за да разполага с доход до края на живота си, дори и ако му омръзне — макар да знаеше също, че може да се постарае никога да не му омръзва.

Строго си каза, че това е срамно и отвратително. Щеше да се превърне в жена, на която се плаща за секс, а какво друго означава думата „проститутка“? Никога нямаше да може да покани родителите си в своето скривалище в Челси — те начаса биха разбрали какво става.

А дали я беше грижа за това? Навярно не, обаче имаше и друго. Етел искаше от живота нещо повече от удобство. Като държанка на милионер тя надали би могла да продължи работата си в полза на жените от работническата класа. Това би сложило край на нейния политически живот. Би загубила връзка с Бърни и Милдред. Би било неловко дори да се среща с Мод.

Ала коя беше тя, та да иска толкова много от живота? Тя беше Етел Уилямс, родена в миньорска къщица! Как можеше да се отвръща високомерно от обещания лек живот? „Би трябвало да имаш голям късмет“, каза си тя, използвайки един от изразите на Бърни.

Но го имаше и Лойд. Детето щеше да получи гувернантка, а после Фиц щеше да плати за образованието му в скъпо училище. Щеше да порасне сред елита и да води привилегирован живот. Имаше ли Етел правото да го лишава от това?

Не се беше доближила ни най-малко до отговора, когато разлисти вестниците в кабинета, който деляха с Мод, и узна за още едно драматично предложение. На дванадесети декември германският канцлер Теобалд фон Бетман-Холвег предложил на Съюзниците преговори за мир.

Етел ликуваше. Мир! Наистина ли беше възможно? И Били можеше да се върне у дома?

Френският премиер веднага обрисува нотата на канцлера като измамен ход, а руският външен министър разобличи немските „лъжливи предложения“, обаче Етел беше убедена, че най-голямо значение ще има британската реакция.

Лойд Джордж не правеше никакви публични изявления с извинението, че страда от болно гърло. През декември половината лондончани имаха кашлица и простуда, та Етел подозираше, че Лойд Джордж просто иска време да помисли. Прие това за добър знак. Незабавният отговор щеше да е отказ; всичко останало даваше надежди. „Поне обмисля възможността за мир“, оптимистично си рече Етел.

Междувременно президентът Уилсън добави и тежестта на Америка на везните, на страната на мира. Той предложи като предварителна стъпка към мирните преговори всички воюващи страни да заявят своите цели — онова, което се опитваха да постигнат чрез войната.

— Това ги постави в неловко положение — каза същата вечер Бърни Лекуит. — Те са забравили защо започнаха войната. Сега воюват, само защото искат да победят.

Етел си спомни думите на госпожа Дай Коняря за стачката — „Мъжете са си такива. Щом започнат борбата, ги е грижа единствено за победата. Не се отказват, каквото и да им струва“. Питаше се как ли би реагирала една жена министър-председател на предложението за мир.

Но през следващите няколко дни разбра, че Бърни е прав. Предложението на президента Уилсън беше посрещнато със странно мълчание. Нито една страна не бързаше да отговори. Това разгневи Етел още повече. Как можеха да продължават, щом дори не знаеха защо воюват?

В края на седмицата Бърни устрои сбирка за обсъждане на германската нота. В деня на сбирката Етел се събуди и видя брат си до леглото. Облечен беше в униформа.

— Били! — извика тя. — Жив си!

— И имам една седмица отпуск. Измъквай се от леглото, мързеланке.

Етел скокна, облече пеньоар върху нощницата и го прегърна.

— О, Били, така се радвам да те видя. — После забеляза нашивките на ръкава му. — Вече си сержант, така ли?

— Аха.

— Как влезе у дома?

— Милдред ми отвори. Всъщност, тук съм от снощи.

— Къде спа?

— Горе — отвърна Били срамежливо.

— Късметлия — рече Етел с усмивка.

— Наистина я харесвам, Ет.

— И аз. Милдред е чисто злато. Ще се ожениш ли за нея?

— Да. Ако преживея войната.

— Не те ли притеснява разликата във възрастта?

— Тя е на двадесет и три. Не е твърде стара, на трийсет или нещо такова.

— А децата?

Били сви рамене.

— Сладки са, но дори да не бяха, щях да ги търпя заради нея.

— Наистина я обичаш.

— Не е трудно.

— Тя започна малък бизнес, сигурно си видял всички шапки в стаята й.

— Да. И вървял добре, според нея.

— Много добре. Тя работи здраво. Томи с теб ли е?

Дойде с кораба заедно с мен, но вече се качи на влака за Абъроуен.

Лойд се събуди, видя непознатия в стаята и се разплака. Етел го взе на ръце и го успокои.

— Ела в кухнята — каза тя на Били. — Ще направя закуска.

Били седна и се зачете във вестника, докато тя правеше каша. След миг промърмори:

— Мътните да го вземат.

— Какво?

— Гледам, че проклетият Фицхърбърт си отваря голямата уста. — Той хвърли поглед към Лойд, сякаш детето можеше да се обиди от презрителните приказки на Били за баща му.

Етел надзърна над рамото му. Прочете:

МИР: ПРИЗИВЪТ НА ЕДИН ВОЙНИК

„Не ни изоставяйте сега!“

Ранен граф говори

Трогателна реч бе произнесена вчера в Камарата на лордовете срещу настоящото предложение на немския канцлер за мирни преговори. Говори граф Фицхърбърт, майор от Уелските стрелци, който е в Лондон и се възстановява от раните, получени в битката при Сома.

Лорд Фицхърбърт каза, че мирните преговори с германците ще са предателство спрямо всички, дали живота си във войната. „Вярваме, че печелим и можем да постигнем пълна победа, при положение че сега не ни предадете,“ каза той.

С униформа, превръзка на едното око и патерица, графът бе запомняща се фигура в залата. Бе изслушан в пълна тишина, речта му бе приета с бурни овации.

Следваше още от същото. Етел беше потресена. Речта беше сантиментално празнословна, но щеше да свърши работа. Фиц обикновено не носеше превръзка на окото — явно я беше сложил за по-голямо въздействие. Речта му щеше да настрои мнозина срещу мирните планове.

Закуси с Били, после облече Лойд, приготви се и излезе с детето. Били щеше да прекара деня с Милдред, но обеща да присъства на сбирката вечерта.

Когато влезе в редакцията на Войнишка съпруга, Етел видя, че всички вестници са отразили речта на Фиц. В няколко даже беше водещата новина. Вестниците застъпваха различни мнения, но бяха единодушни, че речта е нанесла силен удар.

— Как може човек да е против самото обсъждане на мира? — обърна се тя към Мод.

— Можеш сама да го попиташ — отвърна Мод. — Поканих го на сбирката довечера и той прие.

Етел беше изумена.

— Ще го посрещнат топло!

— Определено се надявам.

Двете прекараха деня в работа по специалното издание на вестника. Водещото заглавие на първа страница щеше да е „Опасността от мир е малка“. Мод харесваше иронията, докато Етел я намираше прекалено тънка. По-късно следобед тя взе Лойд от бавачката, отведе го у дома, нахрани го и го сложи да спи. Остави го на грижите на Милдред, която не ходеше по политически събрания.

Когато Етел пристигна в параклиса „Голгота“, залата вече се пълнеше и скоро остана място само за правостоящи. Сред публиката имаше множество униформени войници и моряци. Бърни председателстваше сбирката. Той започна с реч, която макар и кратка, се оказа доволно скучна — не беше добър оратор. После покани първия лектор, философ от Оксфордския университет.

Етел знаеше доводите в полза на мира по-добре от философа и затова докато той говореше, тя разглеждаше двамата си ухажори на подиума. Фиц беше продукт на вековно богатство и култура. Както винаги, беше добре облечен, косата му беше хубаво подстригана, ръцете — бели, а ноктите чисти. Бърни произхождаше от едно преследвано номадско племе, което беше оцеляло, понеже беше по-умно от гонителите си. Носеше единствения си костюм, тежкия тъмносив шевиот. Етел никога не го беше виждала облечен другоядче — когато беше топло, Бърни просто събличаше сакото.

Публиката слушаше мълчаливо. Лейбъристкото движение не беше единно относно мира. Рамзи МакДоналд, който се изказа против войната в Парламента на трети август 1914 година, беше подал оставка от поста председател на Лейбъристката партия два дни по-късно, когато Великобритания се намеси. Оттогава депутатите лейбъристи подкрепяха участието на страната във войната, както правеха и повечето им гласоподаватели. Но по правило лейбъристите бяха сред най-скептичните представители на работническата класа и съществуваше едно силно малцинство в подкрепа на мира.

Фиц започна речта си с думи за гордите традиции на Великобритания. „От стотици години“, каза той, „Великобритания подкрепя равновесието на силите в Европа и по принцип заема страната на по-слабите държави, за да не се стигне до господстващо положение на една сила.“

— Германският канцлер не каза нищо за условията на мира, но всяко обсъждане ще трябва да започне от статуквото — продължи Фиц — Ако се сключи мир сега, това означава, че Франция ще бъде унижена и част от територията й ще бъда заграбена, а Белгия ще се превърне в сателит. Германия ще господства над континента само заради военната си мощ. Не можем да допуснем това да се случи. Трябва да се борим за победа.

Когато обсъждането започна, Бърни каза:

— Граф Фицхърбърт е тук изцяло в лично качество, не като офицер от армията, и ми даде честната си дума, че военнослужещите сред публиката няма да бъдат наказани за изявленията си. Всъщност, ние не бихме поканили графа на събранието при никакво друго положение.

После зададе първия въпрос. Както обикновено, въпросът беше добър.

— Ако Франция бъде унижена и загуби територии, то според Вашия анализ, лорд Фицхърбърт, това ще дестабилизира Европа.

Фиц кимна.

— Но ако Германия бъде унижена и загуби Елзас и Лотарингия — което несъмнено ще стане — то това ще стабилизира Европа.

Етел видя, че Фиц за малко се стъписа. Не очакваше тук, в Ийст енд, да се натъкне на такива умни опоненти. Като интелект той не можеше да се мери с Бърни. На Етел малко й дожаля за него.

— Защо има такава разлика? — завърши Бърни и от мирната фракция сред публиката се разнесе одобрителен шепот.

Фиц бързо се окопити.

— Разликата е в това, че Германия е агресорът. Тя е брутална, милитаристична и жестока и ако сключим мир сега, това означава да наградим подобно поведение и да го насърчим в бъдеще!

Тези думи му спечелиха аплодисментите на останалата част от кликата и запазиха достойнството му. „Но доводът му е слаб“, помисли Етел. Мод се изправи и потвърди това.

— Войната не избухна по вина на една отделна държава! — каза тя. — Стана банално да обвиняваме Германия, а нашите милитаристични вестници насърчават тези небивалици. Ние помним нахлуването на Германия в Белгия и говорим за него, сякаш не е било провокирано от нищо. Забравихме мобилизацията на шест милиона руски войници на германската източна граница. Забравихме, че Франция отказа да обяви неутралитет. — Неколцина мъже я освиркаха. „Хората никога няма да ти ръкопляскат щом им казваш, че нещата не са толкова прости, колкото те мислят“, горчиво си рече Етел. — Не казвам, че Германия е невинна! — възрази Мод. — Аз казвам, че нито една страна не е невинна. Аз казвам, че ние не воюваме за стабилността в Европа или за справедливост за белгийците, или за да накажем немския милитаризъм. Ние воюваме, защото сме прекалено горди да признаем че сме сгрешили!

Един униформен войник стана да говори и Етел с гордост установи, че това е Били.

— Бих се при Сома — започна той и публиката стихна. — Искам да ви кажа защо загубихме толкова хора там. — Етел долови силния глас на баща им и спокойната му убедителност и разбра, че от Били би излязъл отличен проповедник. — Нашите офицери ни казаха, че щурмът ще е като разходка в парка. — Тук той обвинително посочи Фиц.

Етел видя как Фиц неловко се размърда в стола си.

Били продължи.

— Казаха ни, че нашата артилерия е разрушила противниковите позиции, унищожила е окопите и е смазала укритията, и когато ние стигнем другата страна, ще видим единствено убити немци.

Етел забеляза, че той не се обръща към хората на трибуната, а се оглежда, обхваща с настоятелния си поглед цялата публика и се старае ничии очи да не се откъсват от него.

— Защо ни казаха тези неща? — попита Били и сега погледна право към Фиц и заговори отсечено. — Защо ни казаха неща, които не са истина?

Публиката почна да мърмори в знак на съгласие.

Етел видя как лицето на Фиц потъмнява. Знаеше, че за мъжете от неговата класа обвинението в лъжа е най-тежката обида, Били го знаеше.

— Германските позиции не бяха унищожени, както установихме ние, когато попаднахме под обстрела на картечниците — каза той.

Реакцията на слушателите стана по-шумна.

— Позор! — провикна се някой.

Фиц стана да отговори, обаче Бърни му каза:

— Един момент, моля, лорд Фицхърбърт, нека ораторът се доизкаже.

Фиц седна и енергично заклати глава.

Гласът на Били се извиси.

— Провериха ли нашите офицери с помощта на въздушното разузнаване и чрез пращането на патрули какви са действителните щети, които нашата артилерия нанесе на германските позиции? И ако не, то защо?

Фиц пак стана. Беше разгневен. Някои от слушателите го аплодираха, други го освиркваха.

— Вие не разбирате! — каза той.

Но гласът на Били надделя.

— Ако знаеха истината, защо ни казаха друго? — викна той. Фиц също се развика, половината от публиката вече крещеше, обаче гласът на Били се чуваше над всички.

— Имам един прост въпрос! — ревна той. — Нашите офицери глупци ли са, или лъжци?