Кен Фолет
Крахът на титаните (105)

I

Фиц работеше в Адмиралтейството в Уайтхол. Не беше работата, която му се щеше. Отчаяно искаше да се върне при Уелските стрелци във Франция. Колкото и да мразеше мръсотията и неудобството на окопите, не му беше комфортно да е в безопасност в Лондон, докато други хора рискуваха живота си. Ужасяваше се, че могат да го помислят за страхливец. Лекарите обаче настояваха, че кракът му още не е достатъчно здрав и от армията не му позволяваха да се върне.

Понеже Фиц говореше немски, Смит-Къминг от Тайните служби — мъжът, който наричаше себе си „Си“ — го препоръча на военноморското разузнаване и временно го разпределиха в отдела „Стая 40“. Най-малко искаше чиновническа служба, но за негова изненада се оказа, че работата е много важна за войната. В първия ден на войната пощенският кораб Алърт излезе в Северно море, извади от дъното тежките немски телеграфни кабели и ги прекъсна всичките. С този хитър ход британците принудиха противника да използва радиото за повечето съобщения. Радиосигналите можеха да бъдат прихванати. Немците обаче не бяха глупави и кодираха всичките си съобщения. Тъкмо в „Стая 40“ британците се опитваха да разбият кодовете.

Фиц работеше с разни хора — някои доста странни, повечето не особено уставни — които се мъчеха да дешифрират прихванатите от подслушвателните станции по брега безсмислици. Фиц не се оправяше с ребусите на декодирането — той даже не се досещаше кой е убиецът в някое приключение на Шерлок Холмс — обаче можеше да превежда дешифрираното. А още по-важно беше, че бойният му опит позволяваше да отсее същественото.

Това не помагаше особено. Към края на 1916 година Западният фронт едва се беше изместил от положението в началото на годината независимо от изключителните усилия и на двете страни — безмилостната немска офанзива при Вердюн и още по-скъпата британска атака на Сома. Ако Съединените щати се включеха, те можеха да променят равновесието, но засега нямаше никакъв признак за нещо такова.

Командирите във всички армии издаваха заповедите си късно през нощта или в най-ранна утрин, тъй че Фиц започваше рано и работеше напрегнато до обяд. В срядата след ловното парти излезе от Адмиралтейството в дванадесет и половина и взе такси до дома. Изкачването по наклона от Уайтхол до Мейфеър, макар и кратко, беше твърде много за него.

Трите жени, с които живееше — Беа, Мод и леля Хърм — тъкмо сядаха да обядват. Подаде бастуна и униформената си фуражка на Граут и се присъедини към дамите. След казионната мебелировка на кабинета домът му доставяше удоволствие — богатото обзавеждане, безшумната прислуга, френският порцелан на снежнобялата покривка.

Попита Мод за политическите новости. Между Аскуит и Лойд Джордж се водеше битка. Вчера Аскуит драматично подаде оставка като премиер-министър. Фиц се притесняваше — не бе поклонник на либерала Аскуит, но ако новият човек бъде подведен от повърхностните приказки за мир?

— Кралят е приел Бонар Лоу — каза Мод. Андрю Бонар Лоу беше лидерът на консерваторите. Последният остатък от кралска власт в британската политика беше правото на монарха да назначава премиер-министъра — въпреки че одобреният кандидат все пак трябваше да спечели подкрепата на парламента.

— Какво се е случило? — попита Фиц.

Бонар Лоу е отказал да бъде министър-председател.

Фиц настръхна:

— Как е могъл да откаже на краля?

Фиц бе убеден, че човек — особено един консерватор — трябва да се подчинява на владетеля си.

— Смята, че трябва да бъде Лойд Джордж. Кралят обаче не иска Лойд Джордж.

Беа се намеси:

— Надявам се да не го иска. Човекът е кажи-речи социалист.

— Така е — съгласи се Фиц. — Но е по-нападателен от всички останали, взети заедно. Поне ще влее малко енергия във воденето на войната.

Мод каза:

— Боя се, че няма да се възползва докрай от всяка възможност за мир — каза Мод.

— Мир? — изрече Фиц. — Не смятам, че се налага да се тревожиш особено по този въпрос.

Опита се да не звучи разгорещено, но пораженските приказки за мир го караха да мисли за всичкия погубен живот — горкият млад лейтенант Карлтън-Смит, толкова много от Приятелите от Абъроуен, дори окаяният Оуен Бевин, разстрелян от наказателния взвод. Нима жертвата им щеше да се окаже безсмислена? Мисълта му се стори кощунствена. Той се застави да говори спокойно и продължи:

— Няма да има мир, докато някоя от страните не победи.

В очите на Мод проблесна гняв, но и тя се овладя.

— Можем да извлечем най-доброто от двата свята — енергично водене на войната от страна на Лойд Джордж като председател на Военния съвет и държавническо поведение от страна на един премиер като Артър Балфур, който може да договори мира, ако решим, че го искаме.

— Хм. — На Фиц никак не му се нравеше тази идея, но Мод умееше ща формулира нещата така, че да е трудно да не се съгласиш с нея. Фиц смени темата. — Какво ще правиш този следобед?

— Двете с леля Хърм ще ходим в Ийст енд. Домакинстваме на едно събиране на войнишки съпруги. Гощаваме ги с чай и кейк — платени от теб, Фиц, за което благодарим — и опитваме да им помогнем да решат проблемите си.

— Например?

Леля Хърм отговори:

— Обикновено търсят чисто жилище и надеждни грижи за децата си.

Фиц се поразвесели.

— Изненадваш ме, лельо. Едно време не одобряваше забежките на Мод в Ийст енд.

— Война е — отвърна наперено леля Хърм. — Трябва да правим всичко по силите си.

— Може да дойда с вас — импулсивно рече Фиц. — Ще е добре да видят, че графовете ги раняват също толкова лесно, колкото и докерите.

Мод се слиса, обаче отговори:

— Разбира се, разбира се, ако искаш.

Виждаше се, че не е много въодушевена. Несъмнено в нейния клуб се говореха левичарски глупости — избирателни права за жените и тем подобни. Мод обаче нямаше как да му откаже, понеже той плащаше за всичко.

Обядът свърши и всички се заловиха с приготовления. Фиц отиде в будоара на жена си. Сивокосата прислужница Нина помагаше на Беа да свали роклята от обяда. Беа промърмори нещо на руски и Нина й отговори. Това раздразни Фиц — сякаш преднамерено го изключваха от разговора. Той се обади на руски с надеждата двете да помислят, че е разбрал всичко, и нареди на прислужницата:

— Оставете ни насаме, моля.

Нина се поклони и излезе.

— Не съм виждал Бой днес — рече Фиц. Беше излязъл рано сутринта. — Трябва да ида в детската стая, преди да го изведат на разходка.

— Няма да излиза — притеснено отговори Беа. — Малко кашля.

— Трябва му свеж въздух — намръщи се Фиц.

За негова изненада, Беа внезапно се просълзи.

— Страхувам се за него. И ти, и Андрей излагате живота си на опасност във войната. Може би ще ми остане само Бой.

Андрей, братът на Беа, беше женен, но нямаше деца. Ако Андрей и Фиц загинеха, семейството на Беа щеше да се състои само от Бой. Затова тя беше прекалено грижовна.

— Въпреки това не искам той да става мамино синче.

— Не знам този израз — нацупи се Беа.

— Мисля, че разбираш какво имам предвид.

Беа свали фустата си. Тялото и беше станало по-пищно. Фиц я наблюдаваше как развързва чорапите си. Представи си как хапе меката плът от вътрешната страна на бедрата й.

Тя улови погледа му.

— Уморена съм. Трябва да поспя един час.

— Бих могъл да ти правя компания.

— Смятах, че ще ходиш при бедняците със сестра си.

— Не съм длъжен.

— Настина имам нужда от почивка.

Фиц стана и тръгна да излиза. После размисли. Чувстваше се ядосан и отхвърлен.

— Мина доста време, откакто за последен път ме прие в леглото си.

— Не съм броила дните.

— Аз обаче броя. И не са дни, а седмици.

— Съжалявам. Толкова се тревожа за всичко. — Тя като че отново беше готова да заплаче.

Фиц знаеше, че тя се страхува за брат си и съчувстваше на безпомощните й тревоги, обаче милиони жени преживяваха същите терзания. А и благородниците бяха длъжни да понасят всичко стоически.

— Чух, че си започнала да ходиш на службите в руското посолство, докато аз се намирах във Франция.

В Лондон нямаше руска православна църква, обаче в посолството имаше параклис.

— Кой ти каза?

— Няма значение кой ми е казал. — Всъщност го знаеше от леля Хърм. — Преди да се оженим, те помолих да преминеш към Англиканската църква и ти го направи.

Беа не смееше да го погледне в очите.

— Не мислех, че ще ми навреди, ако посетя една или две служби — тихо отговори тя. — Толкова съжалявам, че те ядосах.

Фиц се отнасяше с подозрение към чуждестранните духовници.

— Свещеникът там казва ли ти, че е грях да спиш със съпруга си?

— Разбира се, че не! Но когато те няма, се чувствам толкова сама, толкова далеч от всичко, с което съм израсла… утешават звуците на познатите руски химни и молитви.

На Фиц му стана мъчно за нея. Сигурно беше тежко. На него определено и през ум не би му минало да иде да живее завинаги в чужда страна. А и от разговорите с други женени мъже знаеше, че не е необичайно за жените след раждане да отблъскват съпрузите си.

Наложи си обаче да е твърд. Всички трябваше да правят жертви. Беа би трябвало да е благодарна, че не й се налага да тръгва срещу огъня на картечниците.

— Мисля, че съм изпълнил дълга си към теб — каза той. — Когато се оженихме, изплатих дълговете на твоето семейство. Поканих руски и английски специалисти да планират реорганизацията на владенията ви. — Тези специалисти бяха посъветвали Андрей да пресуши блатата, за да разполага с повече обработваема земя, и да направи проучвания за залежи на въглища и други изкопаеми, обаче князът така и нищо не направи. — Не е моя вината, че Андрей пропиля всички възможности.

— Така е, Фиц. Ти направи всичко, което обеща.

— И те моля и ти да изпълниш своя дълг. Ти и аз трябва да създадем наследници. Ако Андрей умре бездетен, нашият син ще наследи две огромни владения. Той ще бъде един от най-големите земевладелци в света. Ако — не дай Боже — нещо се случи с Бой, ние трябва да имаме и други синове.

Беа остана със сведен поглед.

— Знам дълга си.

Фиц се чувстваше като лъжец. Говореше за наследник — и всичко, което каза, беше вярно — но не й признаваше, че жадува да види нежното й тяло да го очаква в леглото, а светлите й коси да се пръснат върху възглавниците. Изгони този образ от ума си.

— Щом знаеш дълга си, моля те, изпълнявай го. Очаквам следващия път, когато дойда в спалнята ти, да ме посрещнеш като любящия съпруг, какъвто съм.

— Да, Фиц.

Той си тръгна. Радваше се, че се е наложил, ала в същото време го измъчваше неловкото усещане, че е постъпил нередно. Нямаше смисъл — посочи на Беа грешките й, тя прие упрека. Така трябваше да стоят нещата между един мъж и съпругата му. Но Фиц не се чувстваше толкова доволен, колкото би трябвало.

Когато се срещна с Мод и леля Хърм във фоайето, пропъди Беа от ума си. Наложи фуражката, погледна се в огледалото и бързо отмести очи. Напоследък се стараеше да не мисли много за вида си. Куршумът беше увредил мускулите от лявата страна на лицето му и клепачът му си остана отпуснат. Дребна работа, обаче суетата му никога нямаше да се възстанови. Повтаряше си, че трябва да е благодарен, задето зрението му не е засегнато. Синият Кадилак още беше във Франция, обаче Фиц беше успял да се сдобие с друг. Шофьорът му знаеше пътя — очевидно и друг път беше возил лейди Мод в Ийст енд. След половин час спряха пред евангелския параклис „Голгота“, мизерна малка сграда с ламаринен покрив. Сякаш беше пренесена тук от Абъроуен. Фиц се зачуди дали пасторът не е уелсец.

Бяха започнали с пиенето на чай и мястото беше пълно с млади жени и децата им. Миришеше по-зле от казарма и на Фиц му се наложи да се бори с изкушението да притисне кърпичка пред носа си.

Мод и леля Хърм незабавно се заловиха за работа. Мод приемаше жените една по една в кабинета в дъното, а леля Хърм ги въвеждаше. Фиц куцукаше от една маса на друга и питаше жените къде служат съпрузите им и как се справят, а дечурлигата се търкаляха по пода. Често младите жени започваха да хихикат и да не намират думи, когато Фиц ги заговаряше, но тези войнишки съпруги не се стъписваха така лесно. Те на свой ред го питаха в кой полк е служил и как е бил ранен.

Когато стигна до средата на помещението, съзря Етел.

Фиц беше забелязал, че в дъното на залата има два кабинета, единият от които на Мод, и разсеяно се беше запитал чий ли е другият. Случайно вдигна поглед, когато вратата се отвори и Етел пристъпи в залата.

Не я беше виждал от две години, ала тя не се беше променила много. Тъмните й къдрици се полюшваха, когато вървеше, а усмивката й беше като слънчев лъч. Роклята й беше стара и износена като дрехите на всички жени с изключение на Мод и леля Хърм, но Етел беше запазила стройната си фигура. Фиц не можеше да не си помисли за съблазнителното й тяло, което познаваше толкова добре. Тя го омагьосваше дори без да го поглежда. Като че не беше минало време, откакто се бяха търкаляли, смели и целували на леглото в апартамента Гардения.

Етел заговори единствения друг мъж в помещението — прегърбен, с тъмносив костюм от някаква груба материя. Човекът седеше на една маса и пишеше в сметководна книга. Въпреки дебелите му очила, Фиц забеляза с какво обожание гледа Етел. Тя му говореше спокойно и приветливо и Фиц се зачуди дали са женени.

Етел се обърна и срещна погледа на Фиц. Вдигна вежди и зяпна от изненада. Отстъпи малко и се удари в някакъв стол. Жената на стола я изгледа раздразнено. Етел беззвучно изрече „Извинете“, без да я погледне.

Фиц стана от мястото си — трудна работа със счупения му крак — и през цялото време я гледаше втренчено. Тя видимо се поколеба, несигурна дали да го доближи, или да избяга в безопасността на кабинета си. Той произнесе:

— Здравей, Етел.

Думите му не достигнаха до нея през шумната стая, но вероятно тя можеше да различи движението на устните му и да предположи какво й казва.

Взе решение и тръгна към него.

— Добър ден, лорд Фицхърбърт — каза тя и напевният й уелски акцент придаде мелодично звучене на изтърканата фраза. Тя протегна ръка и те се здрависаха. Кожата й беше загрубяла.

И той като нея се държеше официално.

— Как сте, госпожице Уилямс?

Тя си взе стол и седна. Докато се настаняваше на мястото си, Фиц забеляза колко умело Етел е поставила двама им наравно и без намек за близост.

— Видях Ви на възпоменателната служба в Отдиха, в Абъроуен. Много се натъжих — тя се задави. Сведе очи и пак подхвана. — Много се натъжих да Ви видя ранен. Надявам се, че се възстановявате.

— Бавно. — Фиц разбираше, че загрижеността й е искрена. Очевидно не го мразеше въпреки всичко, което се случи. Той се трогна.

— Как Ви раниха?

Фиц беше разказвал историята толкова често, че вече му беше додеяла.

— Беше първият ден на битката при Сома. Почти не участвах в сраженията. Прехвърлихме насипа, минахме нашите телени заграждения и тръгнахме през ничията земя. Следващото, което си спомням, е носилката и адските болки.

— Брат ми Ви е видял да падате.

Фиц си спомни своенравния ефрейтор Уилям Уилямс.

— Така ли? А с него какво е станало?

— С неговото отделение превзели един немски окоп, но когато им свършили мунициите, трябвало да се оттеглят.

По онова време Фиц се намираше в болница и пропусна всички рапорти.

— Получил ли е медал?

— Не. Полковникът му казал, че е трябвало да защитава позицията си до смърт. Били му отвърнал „Както вас ли?“ и го наказали.

Фиц не беше изненадан. Уилямс беше голяма беля.

— И какво правите тук? — попита той Етел.

— Работя със сестра Ви.

— Не ми е казала.

Етел спокойно отговори:

— Надали е допускала, че бихте проявили интерес към новините за бившите Ви слуги.

Фиц пренебрегна сарказма.

— С какво се занимавате?

— Аз съм управител и редактор на Войнишка съпруга. Уреждам печата и разпространението и редактирам страницата с писмата. И имам грижата за парите.

Той се впечатли. Голяма стъпка нагоре от работата й като икономка. Но тя открай време беше изключително способна организаторка.

— За моите пари, предполагам.

— Не мисля. Мод е внимателна. Тя знае, че нямате нищо против да плащате за чай и сладкиши и за лечението на децата на войниците. Но не би ползвала Вашите пари за антивоенна пропаганда.

Фиц продължи разговора само заради удоволствието да наблюдава лицето й.

— Това ли пишете във вестника? Антивоенна пропаганда?

— Ние обсъждаме публично онова, което вие споменавате само тайно — възможността за мир.

Права беше. Фиц знаеше, че високопоставени политици и от двете големи партии говорят за мир, и това го ядосваше. Но не искаше да се кара с Етел.

— Вашият герой Лойд Джордж настоява да се воюва по-упорито.

— Как мислите, ще стане ли министър-председател?

— Кралят не го иска, но той може и да е единственият кандидат, който да е в състояние да обедини парламента.

— Боя се, че може да проточи войната.

Мод излезе от кабинета си. Чаят приключваше — жените събираха чашите и чинийките и строяваха децата си. Фиц смаяно проследи леля Хърм, която носеше куп мръсни чинии. Как промени хората войната!

Още веднъж погледна Етел. Тя си оставаше най-привлекателната жена, която бе познавал. Поддаде се на един порив. Заговори й шепнешком:

— Искаш ли да се видим утре?

Тя изглеждаше смаяна.

— За какво? — попита го тихо тя.

— Да или не?

— Къде?

— Гара „Виктория“. Един часа. Входът към трети перон.

Преди да успее да отговори, дойде мъжът с дебелите очила и Етел го представи.

— Граф Фицхърбърт, позволете да Ви представя господин Бърни Лекуит, председател на организацията на Независимата работническа партия за Олдгейт.

Двамата се ръкуваха. Лекуит беше над двадесетгодишен. Фиц предположи, че слабото зрение не му е позволило да постъпи в армията.

— Съжалявам, че Ви виждам ранен, лорд Фицхърбърт — каза Лекуит с лондонски акцент.

— Бях един от хилядите и имам късмета да съм жив.

— От днешна гледна точка има ли нещо, което сме можели да направим иначе на Сома и което би изменило значително резултата?

Фиц се замисли. Дяволски добър въпрос.

Докато той подбираше думите си, Лекуит додаде:

— Нужни ли ни бяха повече хора и боеприпаси, както твърдят генералите? Или по-гъвкава тактика и по-добри съобщения, както казват политиците?

Фиц умислено отговори:

— Всичко това можеше да помогне, но честно казано, не смятам, че би ни донесло победа. Офанзивата беше обречена от самото начало. Обаче нямаше как да го знаем предварително. Трябваше да опитаме.

Лекуит кимна, като че този отговор потвърждаваше собственото му мнение.

— Оценявам Вашата откровеност — рече той, сякаш Фиц беше направил самопризнание.

Тръгнаха си от параклиса. Фиц помогна на леля Хърм и Мод да се настанят в колата, която ги очакваше, и влезе след тях. Шофьорът потегли.

Фиц установи, че му е трудно да диша. Беше преживял малък шок. Преди три години Етел броеше калъфките за възглавници в Тай Гуин. Сега управляваше и редактираше вестник, който макар и малък, беше смятан от министрите за трън в очите на правителството.

Каква беше връзката на Етел с изненадващо интелигентния Бърни Лекуит?

— Кой е този приятел Лекуит? — попита той Мод.

— Важен местен политик.

— Съпруг ли е на Уилямс?

Мод се разсмя.

— Не. Макар че според всички би трябвало да бъде. Той е умен човек, споделя нейните идеали и обича сина й. Не знам защо Етел не се омъжи за него още преди години.

— Може би той не кара сърцето й да бие по-бързо.

Мод вдигна вежди и Фиц разбра, че е бил опасно прям.

— Момичетата от този тип искат романтика, нали? — припряно рече той. — Тя ще се омъжи за герой от войната, а не за библиотекар.

— Етел не е момиче от този тип или от какъвто и да е тип — доста хладно отговори Мод. — Тя е просто изключителна. За цял живот човек не може да срещне друга като нея.

Фиц извърна поглед. Знаеше, че това е вярно.

Питаше се какво ли е детето. Сигурно беше един от мърлявите малчугани, които играеха на пода в параклиса. Може би беше видял сина си днес следобед. Тази мисъл особено го развълнува. По някаква причина му се прииска да заплаче.

Колата минаваше през площад „Трафалгар“. Фиц каза на шофьора да спре.

— По-добре да се отбия в кабинета.

С куцукане влезе в старата сграда на Адмиралтейството и се качи по стълбите. Бюрото му се намираше в дипломатическия отдел, който се помещаваше в Стая 45. Младши лейтенант от флота Карвър, завършил Кеймбридж, дошъл да помага с дешифрирането на немските сигнали, му съобщи, че както обикновено следобед не са дошли много прихванати съобщения и няма нищо за него. Имаше обаче политически новини.

— Чухте ли? — попита Карвър. — Кралят е повикал Лойд Джордж.