Дейвид Гудинг
Прозорец към Рая (6)

Текст за прочит: Лука 9:26–36

Лука изглежда е бил лекар (Колосяни 4:14) и на места в неговото Евангелие има характерни особености, които показват специалните му интереси на медик. Една от тези особености, често отбелязвана от коментаторите, е разказът за изцелението на жената, която страдала от кръвотечение (Лука 8:43–47). За тази жена Марк казва, че беше много пострадала от мнозина лекари и беше изразходвала целия си имот, без да види някаква полза, а напротив, беше й станало по-зле (Марк 5:26). Явно лечението се оказало колкото скъпо, толкова и болезнено и неефикасно. Лука обаче описва случая по-кратко и не толкова обвинително към лекарското съсловие. За продължителното състояние на жената той като че ли обвинява нея или най-малкото самата болест. Той казва просто, че тя беше похарчила по лекари целия си имот, без да може да бъде излекувана от никого (Лука 8:43).

Човешка смърт

Друга, още по-характерна и по-значителна особеност е интересът на Лука към смъртта. Изпълнявайки служебните си задължения, той често е трябвало да седи край леглото на своите пациенти и да наблюдава как, въпреки всичките му усилия, болестта или преклонната възраст ги побеждават. И макар несъмнено с времето човек да привиква с тази гледка, сигурно е имало случаи, когато се е размислял какво всъщност представлява смъртта. Дали тя е окончателната катастрофа? Или има нещо отвъд? Ако има, какво е то? И може ли човек да бъде сигурен какво ще се случи с него в отвъдния свят?

В Христос Лука намира отговори на всичките си въпроси и е разбираемо, че иска да разкаже на света какви са тези отговори. Вместо тъмнината, скръбта и страха, които съпътстват смъртта в езическия свят, вместо несигурната лична надежда на юдейските си съвременници, сега той познава тържеството и увереността, дадени на всеки, който е разбрал, че Христос унищожи смъртта и извади на светлина живота и нетлението чрез благовестието (2 Тимотей 1:10).

Затова, за разлика от другите евангелисти, Лука на всяка крачка в своето Евангелие ни представя хора, които са на път да напуснат този свят или тъкмо са преминали в отвъдния.

Още в самото начало срещаме стария и благочестив Симеон (Лука 2:25–35). Казва ни се, че на него му е било открито, че няма да види смърт, преди да е видял Христос. А сега той Го вижда и като вдига младенеца Иисус на ръце, казва: Сега, Владетелю, Ти пускаш слугата Си да си отиде в мир (Лука 2:29). В края на Евангелието Лука ни разказва за единия разбойник, разпънат до Христос (Лука 23:39–43). В последните мигове от живота си този човек се покайва, доверява се на Спасителя и преминава в отвъдния свят с чудното обещание на Спасителя, звучащо в ушите и в сърцето му: Днес ще бъдеш с Мен в рая (Лука 23:43).

В седма глава Лука разказва как един ден Христос отива към град Наин и среща погребална процесия — една съкрушена вдовица изпраща тленните останки на единствения си син към гробищата. Христос спира процесията, докосва носилката, съживява младежа и го връща на майка му.

В осма глава пък е описано как друг път в Капернаум Христос влиза в един дом, където е починала единствената дъщеря на семейството, дванадесетгодишно момиче. Отвън наетите професионални оплаквачки вече извиват своите зловещи, но безсърдечни ридания. Христос им заповядва да млъкнат и с прочутата Си забележка момичето не е умряло, а спи (Лука 8:52), го хваща за ръката, съживява го и го връща на родителите му.

Краят на живота

Разбира се, не всички истории на Лука на тази тема имат такъв щастлив край. И в неговите дни, както и в нашите, мнозина отказват да мислят за смъртта и да се подготвят за нея.

Като щрауси те заравят глава в пясъка на работата или семейния живот и опитват да забравят, че смъртта идва. Така до голяма степен лишават живота от неговата значимост. Животът е замислен като пътуване към една цел. Да пренебрегнем целта, да се опитаме да пропъдим от ума си всички мисли за крайната точка, може при повърхностен поглед да изглежда като добра рецепта, за да вземем всичко от живота, докато го имаме. В действителност обаче това свежда житейския път до безцелно и безсмислено лутане и превръща идещата вечност в катастрофа.

Затова Лука ни предупреждава. В дванадесета глава той разказва притчата на Иисус за богатия земевладелец, който живял, без да се замисли за Бога, за смъртта или за идния живот. Той бил твърде зает да планира своето ранно и твърде приятно пенсиониране, когато внезапно чул глас: Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата (12:20). И се пренесъл във вечността напълно неподготвен.

Подобно в шестнадесета глава Христос разказва — само че този път не се казва, че става дума за притча — историята на един богаташ и един просяк. Последните няколко години от живота на просяка били истински кошмар от мъчителен глад и тежки болести. Смъртта дошла като освобождение от страданията и нов живот на радост и утеха: ангелите го занесоха в Авраамовото лоно (16:22).

За богаташа положението било точно обратното. Той живял в лукс и разкош, но това не предизвикало у него благодарност и вяра. Дори напротив — той тънел в самодоволство и неверие. Така и никога не повярвал, че това, което пише в Библията за съдбата на непокаяните и невярващите, е сериозно. Твърде късно осъзнал тази реалност (16:19–31).

Подготовка за небето

Но не само на невярващите трябва да се напомня за реалността на идещия свят. Дори повярвалите в Христос — за които да си отидат от този свят означава да бъдат с Господа (Филипяни 1:23) — дори те имат нужда от помощ, за да осъзнаят реалността на идещия живот и да живеят тук и сега така, че да отнесат колкото може повече със себе си във вечността. Павел казва, че трябва да се научим да събираме за себе си добра основа за в бъдеще, за да сграбчим истинския живот (1 Тимотей 6:17–19). Затова в шестнадесета глава Лука вмъква още една притча на Христос — тази за неверния настойник (16:1–13). Тя призовава вярващия да използва временните си придобивки, парите, времето, дарбите и всичко останало за бъдещето. Не може, разбира се, да ги използва, за да придобие спасение — понеже това е дар, който не може да се купи с нищо. Трябва обаче да ги използва така, че когато животът му тук приключи, да види от другата страна много хора, на които е помогнал в духовния им път, като мъдро е използвал онова, което е имал. Така ще има тяхната благодарност за цялата вечност.

Всички тези истории, с изключение на случката с дъщерята на Яир, се срещат единствено в Евангелието на Лука. Те подсказват много силен интерес към темата за смъртта и отвъдния живот. В този раздел ще разгледаме повечето от тях по-подробно. Преди това обаче трябва да изследваме в дълбочина централната история в Евангелието, понеже в основата и в кулминацията си тя също разглежда тази тема.

Структурата на Евангелието на Лука е такава, че то е разделено на две основни части, като втората започва от 9:51. В този момент Лука ни казва, че е наближило времето нашият Господ да се завърне на небето и затова Той се насочва към Ерусалим. До този момент можем да кажем, че Христос идва на този свят и все повече и повече се приближава към нас. Оттук нататък обаче Той започва да напуска този свят и да се връща там, откъдето е дошъл. Ако водоразделът на Евангелието е 9:51, то тогава последната история преди този момент представлява центърът на книгата. А това е историята за Планината на преображението — какво се случва там и какво се случва след слизането от планината (9:28–50). Марк и Матей също описват този случай, но единствено Лука го превръща в център на своя разказ.

И какъв величествен център е това! Докато Христос се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и блестящо. И ето, двама мъже се разговаряха с Него; те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава (Лука 9:29–31). Но това не е всичко — от евангелистите единствено Лука ни казва за какво разговарят Христос, Мойсей и Илия: говореха за Неговата смърт, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим (Лука 9:31). Представете си само — всред цялата тази слава и величие те си говорят за смъртта.

Смъртта на Христос

Но те не говорят просто за нечия смърт — това е смъртта на Христос. И е много подходящо тъкмо Мойсей и Илия да говорят за нея, понеже и двамата напускат този свят по забележителен начин. Когато Мойсей умира, самият Бог го погребва и никой човек не знае къде е гробът му и до днес (Второзаконие 34:6). Илия пък не преминава през смъртта, а бива отнесен на небето с огнена колесница (4 Царе 2:11).

Сега обаче те говорят за един изход от този свят, който е толкова по-значим от техния, че е в съвсем отделна, уникална категория. Смъртта на Христос трябва да бъде смърт, която ще победи силата на самата смърт. Както се казва в Посланието до евреите 2:14–15: И така, понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той подобно взе участие в същите неща, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта на смъртта, тоест дявола, и да избави всички онези, които чрез страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство.

И нещо повече, смъртта на Христос отнема за вярващия не само страха от смъртта, но и нейното жило. Жилото на смъртта е грехът, казва апостол Павел (1 Коринтяни 15:56). Умирането може да е много болезнен процес, а раздялата с близки и приятели — неизказано тъжна. Но истинското жило на смъртта не е това. То е грехът. Нашата съвест и Божието Слово ни казват, че след смъртта идва съд. Затова смъртта ни изправя пред неизбежния въпрос: „Какво ще каже Бог за моя грях и какво ще направи Бог с мен след това?“

Безполезно е да се самозалъгваме по този въпрос и да се надяваме, че след смъртта греховете ни някак си ще бъдат забравени, че няма да имат значение и по някакъв магически начин всичко ще се нареди добре. Това се случва само в приказките. Истинският живот не е такъв. Грехът има значение. Той е престъпване на Божия закон. В този смисъл силата на греха е законът, както казва апостол Павел (1 Коринтяни 15:56), т.е., грехът няма да изгуби значението си, освен ако Бог не отмени Своя закон. А Той няма да го отмени. Господ заявява съвсем категорично: Докато премине небето и земята, нито една йота, нито една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне (Матей 5:18).

Затова, колкото и болезнени да са атаките, с които смъртта унищожава физическото ни тяло, най-болезненото жило е в опашката й, понеже ни изправя пред Божия престол. Как може да се премахне това жило? Отговорът е: чрез изкупителната смърт и възкресението на Христос. Благата вест е, че Христос умря за греховете ни според Писанията; че беше погребан, че беше възкресен на третия ден, според Писанията (1 Коринтяни 15:3–4). Тя е, че Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас. Затова много повече сега, като сме оправдани чрез Неговата кръв, ще се спасим от гняв чрез Него (Римляни 5:8–9).

Затова е интересно да отбележим, че на Планината на преображението Христос, Мойсей и Илия говорят за смъртта на Христос като нещо, което Той трябва да „изпълни“ в Ерусалим. Смъртта Му не е случайна. В този смисъл тя не е и нещастие или трагедия. Тя е целенасочено планирана и също така целенасочено изпълнена. Никой не Ми го отнема — казва Иисус при друг случай за живота Си. — Аз от Себе Си го давам. Имам право да го дам и имам право пак да го взема (Йоан 10:18).

И от тази гледна точка също има голямо значение, че точно Мойсей и Илия говорят за Неговата смърт. Мойсей е дал закона, а Илия е един от най-великите старозаветни пророци. Но както старозаветният закон, така и старозаветните пророци всъщност сочат към идещия Христос и Неговата изкупителна смърт. Лука ни разказва за двамата ученици, които три дни след смъртта на Иисус си отиват у дома, към Емаус, разочаровани от смъртта на Иисус и се чудят дали все пак Той е бил Христос. Той се приближава до тях и им казва: О, неразбрани и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в Своята слава? И като започна от Мойсей и от всичките пророци, им тълкуваше писаното за Него във всичките Писания. (Лука 24:25–27).

Христовата смърт е великата повратна точка на свещената история, дори на цялата човешка история. В старозаветните времена Божият замисъл движи всичко към нея. На основата на тази смърт впоследствие ще се изпълнят всички Божии намерения.

Въпроси за изучаване и дискусия

1. Защо християните казват, че смъртта на Христос е „повратната точка“ на времето?

2. Защо, от гледна точка на Бога, е била необходима смъртта на Христос?

3. Как смъртта на Христос е победила силата на смъртта? (Евреи 2:14–15)

4. Как може отделният човек днес да е уверен за мястото си в небето?

5. Какво означава Христовата смърт за личната ни вина и за прошката?