Елия Казан
Америка, Америка (5)

V. Опустошението

На следващия ден в килимарската търговска компания „Синьозоглу“ имаше важно събитие. Един от най-сериозните клиенти, господин Аратун Кебабян, беше пристигнал от Америка за редовните си сезонни покупки. Фирми, като тази на братята, се крепяха главно върху благоволението на едри купувачи, а такива пристигаха в Константинопол главно от Америка. И всичко се правеше с цел да бъдат задоволени техните изисквания.

Ставрос и няколко общи работници донесоха сгънат килим от Сарук. Момчето бе напрегнато, неспокойно и мълчеше. Дори един от носачите нещо му се сопна.

— Хайде, хайде, идвайте по-бързо, по-бързо — даваше им зор Алеко, а после се обърна към господин Кебабян и започна по същество: — Пазих тези трийсет парчета, донесени от Сарук, два и седемдесе на три и шейсе, специално за вас! Ето, питайте и момчетата! Нали бе, момчета?

— Да, господине — измърмориха носачите.

— Там, отзад ги бях сложил, скътани, както кокошка си варди яйцата!

Той сграбчи ъгъла на един от килимите, които Ставрос и другите тъкмо разгъваха, и го завлече до стола, върху който седеше Аратун Кебабян, подобно на цар, само че със сламена шапка. Отстрани, до него, бе поставена малка масичка със сладкиши и наргиле, от което гостът току подръпваше. Той бе на седемдесет и две години, но сега изглеждаше доста по-млад. Само сутрин му личеше възрастта. В едната си ръка държеше кехлибарена броеница и не спираше да я върти. Беше облечен така, сякаш щеше да присъства на конните състезания в Белмонт.

— Вие познавате килимите по-добре и от мен — рече Алеко. — Обаче такива не сте виждали досега! Ето, пипнете!… Като масло са на пипане!… Пипнете! Почувствайте ги!

Изведнъж той смени курса. Грабна килима за кьошето и с помощта на Ставрос и другите го отнесе при госпожа Кебабян.

— Умолявам ви, госпожо Кебабян, поставете ръка върху този килим от Сарук.

— Тя не знае нищо за бизнеса с килими — рече Аратун. — Освен как да живее добре от него.

— Ама дори само ей така, за удоволствие — настояваше Алеко. — Пипнете го! — После се обърна към Ставрос с остър тон: — За бога, момче, събуди се и донеси килима тук! Какво ти става днес?

— О, моля ви, не си създавайте главоболия — каза София Кебабян. — Аз не обичам килимите.

Щом не я интересуваха килими, Алеко реши да й заведе Ставрос.

— Госпожо Кебабян, позволете ми да ви представя бъдещия престолонаследник. Един ден всичко това ще бъде негово. Ето, моят бъдещ зет — Ставрос Топузоглу. Ела, Ставрос, да целунеш ръка на госпожа Кебабян.

София Кебабян бе жена на четиридесет и четири години — мургава, стройна, елегантна, светска и доста отнесена. Имаше онзи толкова характерен за тайните пияници тен. Тя веднага отбеляза, че момчето е като наелектризирано.

— Няма нужда да ми целуваш ръката, момче — рече София.

— Ама разбира се, разбира се, в Америка не правят така — обърна тактиката Алеко. — Покажете му как правят в Америка, госпожо Кебабян. Вярвайте ми, като ви казвам, на това момче мечтата му е Америка!

— Господин Синьозоглу — продължи тя, — не продавате на мен, а на съпруга ми.

Ставрос веднага я хареса. Държанието й му допадна. Алеко се разсмя неловко. Той не бе свикнал да търпи жени, които „отвръщат“.

— И той наистина ще купува, само че отначало малко ще ви изтормози — довърши София.

В това време донесоха поднос с напитки. Аратун с нетърпение зачака да види дали жена му ще си вземе.

— О, не, не, не — рече тя. — Благодаря.

— Та покажете му как правят в Америка — настоя Алеко. — Хайде!

— Ами… — започна София. После направо протегна ръка към момчето. Ставрос я пое много внимателно.

— Не, не така. Хвани хубаво. А, така е добре! Сега я раздрусай. Ето така! — показа му жената.

— Ама вие така ли правите в Америка? — запита той. — Искам да кажа… мъжете с жените?

— Разбира се — отвърна тя.

— Туй му е мечтата я — да иде в Америка! — обади се Алеко, доволен, че София бе харесала момчето. — Представяте ли си!

— Е, доста хора го направиха — рече тя.

— Ама не и момчета като него. А мъже!

Ставрос насмалко да каже нещо остро, но се овладя. София забеляза това. Тъкмо тогава Алеко видя нещо зад гърба си, обърна се и изтича към господин Кебабян, който се гласеше да тръгне нанякъде.

— Аратун! Къде отиваш? — запита уплашено той.

— Време ми е да ям — отвърна клиентът. — Стомахът ми е моят часовник.

— Вие… американка ли сте? — запита плахо София момчето. Никога не беше виждал независима, изискана жена до преди това. Изучаваше я, очарован от маниерите, от стойката, от дрехите и парфюма й. За него тя бе истинската Америка!

— Да — отвърна госпожа Кебабян. — Родена съм тук, но господин Кебабян ме заведе в Америка преди двайсет и пет години, когато се оженихме и аз…

Тя повдигна воалетката си. Погледна момчето в очите. Той отвърна на погледа й.

— София, идваш ли? — рече Аратун.

— Не, няма да дойда.

— О, трябва да дойдете — настоя Алеко. — Вече ни чакат в „При Абдула“. Говорил съм лично с главния готвач. Трябваше да видите лицето му, когато казах, че господин и госпожа Кебабян са тук! — Той се обърна към Аратун: — Всичко, каквото сте ял там и ви е харесало, ще бъде приготвено. Трябва и тя да дойде! — посочи госпожа Кебабян. — Нещо ми се виждате поотслабнала…

— Ами че тя не яде! — рече Аратун. — Ожених се за жена. А виж сега!

— Не ми е приятно да ям, когато не съм гладна — отсече София.

Ставрос й се усмихна — бунтар-съзаклятник!

— Виждате ли я как отвръща! — оплака се Аратун. — Развалиха я там. Щом стана американска гражданка и… се развали! Тая „Декларация за независимостта“ беше чиста политика! Само политика и нищо друго! Не касае жените! — обясни той на София, а сетне рече на Алеко: — Хайде! Изгубена е тя, няма надежда! — И накрая пак се обърна към жена си: — Оставям ти файтона.

Аратун излезе.

София беше пазарувала и имаше множество пакети.

— Нека ви помогна да ги отнесете до хотела — предложи Ставрос.

— Ами да, да, разбира се — отвърна тя. — Благодаря.

Госпожа Кебабян и момчето влязоха в апартамента, нает от Аратун в хотел „Пера Палас“. Тя бе в приповдигнато настроение заради възможността да преживее някакво приключение, в което да играе ролята на весела, освободена от предразсъдъци жена, гражданка на света. Посрещна ги прислужницата германка.

— Берта, донеси на господин…

— Топузоглу — помогна й Ставрос.

— … обяд — довърши София.

— Не, не. Не си правете труда — запротестира той.

— Берта! — повтори настойчиво тя.

— Не, не. Не си струва да се…

— Въобще не е притеснение — рече София.

— Не ми е приятно да ям, когато не съм гладен — обясни Ставрос.

— Е, всички гърци ги учат да отказват до два пъти. Не можех да ти повярвам, докато не отказа за трети път. Ами тогава какво да направя за теб? Беше толкова добър.

— Нищо… ъ-ъ… Не, нищо.

Обаче момчето не показа, че се готви да си тръгва. Колебаеше се. Усмихваше се неловко. Берта ровеше нещо отзад в един огромен пътнически куфар-гардероб.

— Че това е цял скрин! — възкликна Ставрос. — Цял скрин! И пътувате навсякъде с него? Може ли да…?

— Берта, покажи му.

Момчето отиде да изучава куфара-гардероб.

— Америка, Америка! — рече то след малко.

София се усмихна. Ставрос коленичи пред чудото.

— А това тук, най-отдолу — обясни му тя, — е за обувките. Виждаш ли?

— Нямате ли някое списание оттам? Снимки някакви? Или вестници?

— Да, да. Искаш ли да ги разгледаш?

Той се усмихна и кимна:

— Може ли?

* * *

Доста по-късно София лежеше в спалнята си и пиеше. Влезе прислужницата.

— Берта? — изрече шепнешком госпожата.

— Да, госпожо Кебабян.

— Той още ли е тук?

— Да, госпожо Кебабян.

София стана и тръгна към вратата между спалнята и салона за гости. Отвори я много предпазливо. Ставрос седеше на пода и продължаваше да разлиства списанията. По едно време забеляза една от сламените шапки на Аратун. Отиде на пръсти до нея и си я сложи на главата. Сетне застана пред огледалото и си намигна.

Момчето бе влязло под кожата на София. Как ли? И тя не знаеше все още. Обаче Ставрос бе събудил у нея нещо, което отдавна бе смятала за умряло. Някакво чувство. Тя отново отпи, после отиде до огледалото на тоалетката си, седна и започна да се оглежда. Ако очите й можеха да говорят, щеше да се чуе: „Все още съм доста хубава жена за годините си“. Тя пак отпи.

Ставрос отново бе седнал на пода и разглеждаше списанията, когато вратата на апартамента зад него се отвори и влезе Аратун Кебабян.

— Ти още ли си тук? — запита търговецът, докато вървеше към спалнята.

Момчето не знаеше какво да отговори. Пък и Аратун вече бе влязъл в спалнята, без да изчака отговора му.

По някаква причина Ставрос се почувства виновен. А и малко уплашен. Заслуша се внимателно.

— Той е още тук — чу се гласът на Аратун.

— О, да — отвърна София. — Ще вечеря с нас. И ще ни заведе да погледаме малко танци.

Ставрос вдигна очи. Тя бе застанала на вратата на спалнята.

— Нали знаеш някое заведение, където можем да погледаме танци? — запита го госпожата. — Знаеш, нали?

— Ама разбира се — отвърна той с готовност.

И се усмихна. Вече знаеше, че и тя го харесва.

* * *

Късно същата вечер, няколко от редовните клиенти на един нощен клуб се изреждаха да танцуват пред оркестъра, строен в редица. София, Аратун и Ставрос седяха около маса, поставена близо до дансинга. Тя пиеше. Аратун ядеше така, сякаш изобщо не беше обядвал. По едно време музиката спря.

— Искам ти да потанцуваш — обърна се София към Ставрос.

Той се усмихна. После, без да каже и дума, стана и тръгна към дансинга. Пътьом хвърли няколко монети върху дървената платформа на музикантите. Щом засвириха отново, момчето подхвана своя танц.

София го наблюдаваше. Аратун довърши яденето, огледа ръцете си, които бяха целите омазани със зехтин и мазнина от месото, и реши да отиде до умивалнята.

С танцови стъпки Ставрос приближи масата, зад която седеше София, вече сама. Докато танцуваше пред нея, с характерните прекъсвания, съгласно насечения ритъм на музиката, той издаваше тихи съскащи звуци, които бяха отправени към жената — настойчиви, прелъстителни. Бузите й пламнаха. Тя ги прикри с ръце. В очите й избиха сълзи. Пак отпи.

Малко по-късно, сам музикант подхвана импровизирано соло на бузуки. Аратун вече бе заспал дълбоко на масата. Седейки от двете му страни, София и Ставрос трябваше да си говорят през него. Тя вече бе пияна, но по един кротък, сърдечен начин. В това, което казваше, се долавяха частици горчив хумор.

— Бях на осемнайсет, когато баща ми рече: „Омъжи се за него!“. — Тя посочи спящия Аратун. — Никога преди това не ми беше позволявано да оставам насаме с най-голямото чудо на природата — мъжът! Не и преди него. — И пак кимна към спящия си съпруг с насмешка. — На другия ден, след сватбата — хоп! Заведе ме в Америка. И още преди да съм разбрала как, вече имах двама сина. А после… какво? Ето, той получи каквото искаше. Пък аз се превърнах в старица… е, почти, с двама сина и съпруг, който има добър бизнес и играе карти всяка нощ. Никога не съм познавала някой млад мъж. Така и не изживях двайсетата си година. Че и двайсет и първата. А двайсет и втората още си стои вътре, в мен, очаквайки също като живо бебе да се роди. Още чака вътре в мен, разбираш ли?… Как ли би могъл да разбереш!

Не успя да продължи, заради сълзите. Ставрос я гледаше със състрадание. Тя също го погледна — копнеещо, настойчиво. Той се наведе над масата, улови ръката й и я разтвори. Сетне залепи уста върху дланта й. Стана, направи няколко крачки, за да я достигне и постави свободната си ръка върху рамото й, близо до шията.

За първи път в живота си София гореше цялата. Очите й се затвориха. Тялото й потръпваше на пресекулки. Опита се да измъкне ръка от неговата. Не можа. Тогава реши да се отдаде на унеса за момент. Достигайки от другата страна, тя се почувства слаба, отнесена. После леко измъкна ръката си.

Сега София гледаше Ставрос различно. Кое беше новото? Неприязън? Тя никога преди не бе попадала под ничия власт. А и не очакваше това да се случи. Обърна се и хвърли едно око на Аратун. Няколко от дългите кичури коса, които той използваше да прикрива съвсем голото си теме, се бяха свлекли. Тя ги оправи нежно, грижовно. Ха, пустото му бузуки! София погледна своя съпруг с топлота, каквато не бе изпитвала друг път. Усмихна се, после се обърна към момчето — този път съвсем уверено, даже малко троснато:

— Да го закараме вкъщи.

* * *

В представителството на Северногерманската пътническа морска линия на „Лойд“ служителят подпечата един билет с бързо, отработено движение и го подаде на дребния чиновник, който му подаде пари. После чиновникът се върна при гишето и подаде билета на Ставрос.

Най-сетне държеше в ръце билет за Америка! Изведнъж няколко хартийки, свити на топка, го тупнаха по главата. Чу смях зад гърба си.

До стената отзад, край бохчи с багаж, клечаха осем младежи на почти еднаква възраст и в почти еднакви състояния на бедност и обнадежденост. Хилеха му се като маймуни.

Последните дни дълго сдържаният гняв на Ставрос бе на път да избие на повърхността. Той се обърна рязко. Тогава обаче забеляза сред младежите Хохан, който му махна с ръка. Ставрос отиде при него.

— И ти ли? Заминаваш, а? — Хохан кимна. — Нали ти казах аз, да не се предаваш! Хайде, разказвай! Какво се случи? Как стана?

— Онзи човек — посочи Хохан. — Ще ни вземе всичките.

Един едър, солиден мъж — господин Демос Агностис — бе застанал пред гишето и тъкмо плащаше билети трета класа за осемте момчета.

Ставрос се оживи неочаквано:

— Значи заминавате всичките?

— Човекът има ваксаджийски бизнес в Ню Йорк, та… — Кашлица задави Хохан и той не успя да продължи.

— Та ще ни плати пътя — довърши едно от момчетата. — С „Кайзер Вилхелм“.

— А после? Как ще му…?

— Ще работим за него — отвърна същото момче. — Две години без заплащане.

— О!? — По лицето на Ставрос се изписа болезнено изражение. Завист ли се криеше зад него? Или съжаление? Защо ли нещо вътре в него сякаш се преобърна?

— Я кажи… — почна той, — онзи човек… би ли взел още някого?

— Не. Трябват му само осем души — отвърна Хохан. — Веднъж бях дошъл до магазина да ти кажа за тая работа. Обаче те видях да се качваш на файтон с някакви богаташи… — Той направи недвусмислен жест, потупвайки се по корема: — Папкане! Папканееее!… Затова си помислех, че…

Изведнъж Ставрос отново надяна маската на самомнителността.

— Е, ама разбира се! Две години без никакво заплащане, това си е живо робство! Ти за какво ме имаш? Аллах!

— За мен пък си е добре — отвърна Хохан. — Е, така или иначе, виждам, че и ти заминаваш.

— Да. Не бери грижа за мен — рече Ставрос. — И аз съм със същия параход! Със същия параход!

— Откъде намери парите? — запита Хохан. — Ох, да бе — ти имаш богати приятели.

— Да — отвърна твърдо Ставрос. — Имам богати приятели.

* * *

Стаята, в която живееше Ставрос, бе съвсем гола. Само едно платнище, проснато на пода, му служеше за легло. Нямаше никаква мебелировка. Момчето седеше, с гръб опрян о стената, без да променя тази отбранителна позиция. Пред него лежаха два предмета: малко дрехи, увити във вехто килимче и завързани с въже, а до тях — хамалската му одежда.

— А душата ти? — запита Домна. — Вечната ти душа?

— Майната й на душата ми! — отвърна той.

— Не бива така, Ставрос. Грехота е!

— Това за праведността и греховете си е богаташка работа. Ти можеш да си го позволиш. Аз не!

— Ама и ти си от добро семейство, Ставрос!

— Да! И сега всичките чакат добрата новина. Най-сетне поне една добра новина.

— Ами баща ти? Той какво ще…?

— Хич не ща да стана като баща си. Не ща да бъда и като твоя баща. С хубавия им семеен живот! — Момчето вече беснееше: — Всички те са добри хорица! Стоят си тука и си живеят в такъв срам! Добрите християни, дето ходят редовно на черква и дават милостиня на бедните, а пък живеят в такива унижение! Уважавани били, културни били, с добро възпитание и обноски!… Е, аз обаче заминавам! Без значение как! Без никакво, никакво, ама никакво значение как!!!

Най-после се укроти, събра сили и заговори кротко, но уверено:

— Писах ти да дойдеш тук, понеже исках да ти кажа истината, преди да замина. Истината за това какъв съм, така че да не продължаваш да мислиш за мен.

Тя не отговори. Гледаше нещата му на пода.

— Какво е това? — запита след малко, сочейки хамалската му одежда. — О, и нея ли ще вземеш със себе си?

— Разбира се. Не може да се разчита на нищо и на никого. А с нея поне в Америка, винаги ще мога да си осигуря храната. — И започна да я сгъва грижливо.

— Нека всемилостивия Христос те пази! — рече кротко момичето. Вече се беше предало.

— Зная, че никога няма да намеря друга като теб — призна й той.

Домна заплака:

— Ставрос, сърце мое, душа моя, единствен мой, какво ще стане с теб?

И сега, за първи път от много месеци насам, момчето се размекна и заговори чувствено и нежно:

— Надявам се… Вярвам… че в Америка ще мога… да се пречистя.