С. Н. Берман
Дързостта на един режисьор

В числото на най-изтънчените страдания следва да бъде включено и опасението, обземащо човек, когато близък приятел, който никога преди не е писал, му изпрати своя работа за критична оценка. А когато пък този приятел вече е добил завидна репутация в поприще, близко до твоето, задачата допълнително се усложнява. И щом господин Казан ме помоли да прочета „Америка, Америка…“, просто нямаше как да не си спомня една историйка, разказана ми от Съмърсет Моъм, за неговия близък приятел Уинстън Чърчил.

Около 1910 г. Моъм изненадващо „пробил“ като драматург. Четири негови пиеси се играели едновременно в Лондон. По време на едно неделно събиране Чърчил му казал, че има страхотна идея за сюжет. Угрижен, Моъм посъветвал Уинстън да я напише и дори му препоръчал продуцент — неговият собствен, Чарлз Фроумън — на когото да я изпрати. Сиреч, предложил му всичко останало, но не и да прочете сам написаното. Обаче Чърчил настоял да обсъди идеята си с Моъм лично, тъй като ставало дума за нещо, преживяно от самия него и понеже бил твърде зает, за да се захване сам с писането, предложил му двамата да сключат своеобразно „творческо споразумение“. Речено — сторено. Уговорили се да вечерят заедно в „Атинеум“.

Нея вечер Моъм тръгнал за срещата, обзет от същите чувства, които изпитвах аз, посягайки към „Америка, Америка…“. Пък и идеята на Чърчил се оказала повече странна, отколкото подходяща за реализиране. Политикът бил наел спално купе в нощния влак за Единбург, когато му се наложило да отиде до тоалетната. Опитвайки се впоследствие да излезе от кабинката обаче, бравата заяла и вратата не искала да се отвори. Той напъвал с всичка сила, започнал да удря с юмруци, но напразно. Шумът от движещия се влак заглушавал всичко. От люлеенето на вагона Чърчил го обзела паника, че влакът може да катастрофира. Не се опасявал толкова за собствения си живот, колкото за това да не бъде загубена току-що осенилата го идея във връзка с разрешаването на някаква политическа криза. Ето защо я записал в малкото си джобно тефтерче, след което го пуснал през отходната дупка върху траверсите, та все някой да го намери един ден. И толкова. Е, всеки, който е получавал „страхотни“ идеи за пиеси от аматьори, би заключил, че тази е по-обещаваща от повечето. На Моъм обаче тя не се сторила такава.

Съществуват далеч по-добри възможности за убиване на времето с литература от тази да четеш нечия работа в ръкопис. Когато получих „Америка, Америка…“, тъкмо бях преполовил писането на „Пушки през август“. Изпитах известно раздразнение. А и това, което правеше създалото се положение още по-деликатно бе, че аз самият — предполагам, подобно на всеки друг драматург — се опитвах да склоня господин Казан да режисира моя творба. Всякакво усукване в него момент бе немислимо. „Защо ли“, помислих си седейки със своята нежелана работа в скута, „защо ли трябва този най-търсен в целия свят режисьор също да хваща перото?“. И докато разсъждавах над неговото „нахалство“, си рекох гневно наум: „Не, аз не искам да режисирам нищо! От къде на къде Казан ще прописва!“. Обаче бях натясно — също като Моъм в „Атинеум“ — и… се зачетох.

Оказа се, че както опасението е сред най-изтънчените страдания, така сред най-всепоглъщащите удоволствия се нарежда изненадата от откритието — когато търсещият човек неочаквано се натъква на нещо уникално. По-късно научих, че Тенеси Уилямс изпитал почти същото усещане, докосвайки се до „Америка, Америка…“. „Захвърлях я настрана“, сподели той, „но щом отново останех без четиво се връщах към нея и, признавам, наистина беше страхотна!“. Моето собствено недоверие към текста продължи известно време. През първите петдесетина страници неизменно си повтарях: „Е, добре върви, наистина добре, но едва ли ще продължава все така. Ей сегичка ще се оплеска!“. Едва след шейсета страница се отдадох на произведението напълно. Пък и сюжетът ми беше съвсем близък в личен план — сякаш виждах собствения си житейски път през годините…

Темата е емиграцията.

„Америка, Америка…“ разказва за гръцкия младеж Ставрос, страдащ от жестоката тирания в родината си, и неговото напористо стремление да избяга, за да дойде тук, в тази страна. Какво изпепеляващо желание, силен характер и желязна воля трябва да се съчетаят, за да се превърне в реалност едно такова бягство! Ето това е двигателната сила, това е окрилението, съпътствало хората от 1620 година до днес, когато вече документните формалности са по-солидна пречка от когато и да било. Една истинска загадка, върху която разсъждавам откак се помня! Макар самият аз да съм роден в тази страна, родителите и по-големите ми братя са емигрирали от Мемел^[1], изживявайки кошмара от преследването на царския режим.

Като дете в Уорчестър, щата Масачузетс, съм разпитвал родителите си за тяхното преселване, но така и не научих кой знае колко. Ровил съм упорито, опитвайки се да надникна в тъмната страна на живота им, преди да дойдат тук.

И когато прочетох, още в началото на ръкописа на господин Казан, за турските войници, запалили черквата, в която уплашени до смърт гърци и арменци се били сгушили, молейки се за спасение срещу пламъците, поглъщащи безкомпромисно тяхното светилище, тогава разбрах какво са изпитвали моите родители.

По-късно, през време на пътуванията ми из Европа — и в Англия, и в Италия, и в следвоенна Германия — също съм се натъквал на копнежа на различни хора да живеят в Америка, обаче тяхното желание бе продиктувано от надеждата за подобряване на благосъстоянието. Докато за семейството на Ставрос — както и за моето собствено — нещата са стояли на живот и смърт. За тях Америка е изглеждала като свято убежище, което никой властелин не може да подпали. Именно липсата на избор е била основен мотив при многото емигрантски вълни от Европа насам. И тъкмо тази липса на избор е позволила преплитането на нишки от различна расова и етническа памет, изграждайки живата тъкан на днешна Америка. Наистина, не бях попадал на подобна драматизация досега. Странно е, че никой не бе я направил. Казан беше първият. От следващи просто няма нужда.

Когато четох „Америка, Америка…“ за първи път, заглавието й още бе „Анадолската усмивка“. Става дума за усмивката, с която героят Ставрос посреща заобикалящият го враждебен свят. Усмивка — оказваща почит, усмивка — умилостивяваща, усмивка — отблъскваща удара. „Началство! Бели хора! Нищо не съм сторил!“, казва негърът Майлс от творбата на Фокнър на своите мъчители, които дори не си правят труда да му обяснят в какво е обвинен. Едва след разтърсващия момент в духовното развитие на Ставрос, в самия край на произведението, младежът се смее на глас. Преди това той просто се усмихва, сякаш казвайки: „Нищо не съм сторил!“, за да умилостиви врага.

И тук, също като у Кафка, имаме недоказано престъпление. Всъщност става дума за „престъплението“ на кое да е малцинство, попаднало под нечия тирания, състоящо се в обстоятелството, че живее тъкмо там, вместо някъде другаде. Че изобщо съществува… И неизбежната усмивка на Ставрос е едно извинение, че е жив.

Казан създава — а може би ги помни! — уникална галерия от живи образи. Независимо дали са измислени, или не, героите му са толкова реални. За разлика от Кандид, който по рождение е глупак, младежът Ставрос е умен. Той представлява едно наивно същество, учещо се от живота, включително и на това, че трябва пръв да убиеш някого, преди онзи да те е убил. По пътя за Константинопол, Ставрос попада сред калните потоци на моралното разложение и така среща един великолепно обрисуван престъпник, който му казва:

„Само ми се хилиш и преглъщаш. Торба с лайна, това си ти! Убивал съм такива като теб и, да ти кажа, същото е, като да заколиш овца. Едно клъцване тук или там и животът изтича навън… Потръпване, подритване и — край!… Я пийни!… Не? Ти не пиеш, разбира се. И не се биеш. И към женските нямаш влечение… Че що за човек си тогаз?“

И Ставрос му показва що за човек е, като го убива. Това е едно от най-удовлетворяващите за читателя убийства в литературата.

Когато младият убиец най-сетне пристига в Константинопол без пукната пара, запознаването му с не дотам приятните страни на живота едва започва. Той се потапя във въртоп от мръсотия. Но дори и социалното дъно си има своя колорит, състоящ се както от мерзост, така и от човечност. Гарабет, например — страхотен образ! — харесва Ставрос и решава да го посвети в сексуалното удоволствие, та поне така да облекчи момчето от терзанията му. Обаче милосърдието лишава за пореден път наивния младеж от жалките му спестявания, представляващи макар и незначителен шанс за бягство към Америка. Въпреки пълното си разочарование, Гарабет се опитва да възпитава Ставрос.

„Я ми кажи“, пита той, „откак напусна дома, срещал ли си сред християните друг някой последовател на Христос? Срещал ли си истински човек сред всичките човеци, макар и един?“

„Теб“, отвръща момчето.

„Мен ли? Че ти погледна ли ме веднъж в очите?… Хич не ме познаваш ти. Не знаеш какъв съм…“

„Аз имам своя представа за този свят“, казва по-нататък героят. „Да бъде унищожен и построен отново. Много, твърде много мръсотия за чистене има, че чак плаче за огън! За потоп!!!“

Едва изплувал от мръсотията, Ставрос попада в един дребнобуржоазен, еснафски свят, в който от жизненоважно значение е личната изгода. И тук Казан успява да създаде — по толкова очарователен начин! — атмосферата в семейството на търговеца и трогателния образ на тъжната, затворена в себе си, грозничка дъщеря, Домна. Щом като не може с тежък труд да изкара парите, нужни му да замине за Америка, Ставрос решава да ги добие чрез женитба. Домна е мило момиче, но за съжаление има твърде дълъг нос. Когато младежът изпраща нейна снимка у дома, леля му отбелязва: „Казват, че дългия нос бил знак за целомъдрие“. „Че то с нос като тоя, целомъдрието ти е в кърпа вързано!“, отвръща чичо му.

Започвайки своя „долче вита“ в Константинопол, Ставрос се среща с американския милионер, търговец на килими, и съпругата му София, които внасят нов момент в духовното израстване на младежа и спомагат за измъкването му. Всички образи са пълни с живот, дори и този на Хохан, чиято смърт отгръща нова страница от живота на Ставрос.

И накрая — няколко думи за стила на писане, който силно ме впечатли, заради почти библейската си простота и чувственост. Семейството на Ставрос е силно религиозно, отдадено изцяло на християнските добродетели. Хората говорят пестеливо, но всичко което казват, е пропито с чувство. Едва ли има и една дума в този текст, незаредена с вълнение. Отначало чувствата са съвсем първични, обаче с навлизането на главния герой в живота, стават все по-обхватни. Така и думите, изричани от различните действащи лица, сякаш се процеждат отначало като подпочвена вода, за да образуват, с развитието на сюжета, особен дестилат с висока концентрация от суров жизнен опит и тайни копнежи.

Това се отнася както за подобния на Тартюф престъпник Абдул, така и за волтериански разсъждаващия хамалин Гарабет, който говори с присъщото на „Еклесиаста“^[2] чувство на обреченост. Както за унилата продадена невеста Домна, така и за съвсем земната, тайна алкохоличка София.

Ставрос е обладан от две противостоящи терзания — от една страна, носталгията по напуснатия дом и семейната топлина сред голите анадолски хълмове, от друга: копнежът по „златния бряг“ на една все още неоткрита от него, далечна и недостъпна Америка. Мъката по един изгубен дом се слива с мечтата за един нов дом, които младежът търси, и това силно напомня на плачещия за Авесалом^[3] Давид. Същата болка носи в сърцето си всеки, предприел преселването. Но в това произведение има също и много възторг. Героят Ставрос успява!

Както и Казан!

Бележки

[1] Мемел — град в Прибалтийската област на Русия, важно пристанище. Авторът на предговора има предвид репресиите срещу еврейското малцинство в началото на века. — Б.пр. ↑

[2] Еклесиаст — книга от Стария завет, представляваща есе с твърде цинично изложение, разглеждащо темата за мъдростта, но от позицията „всичко е суета“. — Б.пр. ↑

[3] Авесалом — любим син на цар Давид, избягал след като убива брата си. Баща му го помилва, но той вдига бунт и на царя му се налага да го осъди на смърт. — Б.пр. ↑

[4] Самуел Берман (1893–1973) — американски драматург, нашумял през 30-те и 40-те години с цветистите диалози в комедиите си. — Б.пр. ↑