Майкъл Скот
Вещерът (8)

Глава 7

— Запази гнева си за онези, които го заслужават — тросна се Пернел Фламел. — Съпругът ми не е виновен.

— Той е катализаторът — рече Прометей.

— Неговата роля винаги е била такава. — Пернел седеше на задната седалка на колата, а Никола бе проснат до нея. Тя галеше челото на съпруга си. Алхимика се намираше в несвяст, кожата му бе пепелява, а бузите му бяха нашарени със спукани вени и пурпурни петна. Торбичките под очите му имаха цвят на синина и всеки път, когато ръката й поглаждаше темето му, под пръстите й се отделяха къси косъмчета. Никола лежеше неподвижно, дишането му бе толкова леко, че едвам се долавяше. Единственият начин Вълшебницата да разбере, че е още жив, бе да допре пръсти до шията му и да усети слабия пулс.

Никола умираше и тя чувстваше…

Тя чувстваше…

Пернел поклати глава; не бе сигурна какво изпитва. Беше срещнала този мъж и се бе влюбила в него в средата на четиринайсети век в Париж. Бяха се оженили на осемнайсети август 1350-а и тя вероятно можеше да преброи на пръстите на едната си ръка месеците, през които са били разделени в последвалите столетия. Пернел беше десет години по-възрастна от Никола и той не бе първият й съпруг, макар че едва след сто години брак му каза, че е вдовица.

Беше го обикнала в мига, в който го срещна, и все още го обичаше, така че със сигурност би трябвало да се чувства по… със сигурност би трябвало да се чувства по-разстроена… ядосана… натъжена, че той умира.

Но не чувстваше това.

Чувстваше… облекчение.

Кимна несъзнателно. Изпитваше облекчение, че всичко свършва.

Книжарят, който бе станал алхимик — почти случайно — я бе научил на изумителни неща и й бе показал чудеса. Бяха пътували из този свят и съседните Сенкоцарства. Заедно се бяха сражавали с чудовища и твари, които не би трябвало да съществуват извън кошмарите. И макар че си бяха създали много приятели — човеци и безсмъртни, някои Древни и дори неколцина Потомци — горчивият опит ги бе научил, че могат да разчитат само един на друг. Можеха да имат пълно доверие само един на друг. Пръстите на Пернел нежно проследиха очертанията на скулите и челюстта на съпруга й. Ако той умреше сега, щеше да умре в обятията й и фактът, че тя нямаше да живее много след него, я утешаваше донякъде, защото след повече от шестстотин години заедно тя не мислеше, че би понесла живота без Никола. Но той все още не можеше да умре — тя не би го позволила, би направила всичко по силите си, за да го опази жив.

— Извинявай — каза внезапно Прометей.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна Пернел. — Скатах бе права: смъртта и разрухата са ни следвали през вековете. Хора са умирали заради нас — умирали са, за да ни спасят, да ни предпазят; умирали са, защото ни познават. — Лицето й изведнъж се сгърчи от болка. През годините тя бе изградила черупка около себе си, която да й пречи да усеща смъртта и страданията, но понякога — като сега — черупката се пропукваше и тя изпитваше вина за всяка една загуба.

— Обаче вие сте спасили много хора, Пернел, толкова много.

— Знам това — съгласи се Вълшебницата, вперила очи в лицето на Никола. — Ние възпирахме Тъмните древни, пречехме на Дий и Макиавели и останалите като тях в продължение на векове. — Тя се извърна в седалката да погледне към кълбящото се нищо, което се приближаваше все повече към колата. — И работата ни още не е довършена. Прометей, не можеш да позволиш да умрем тук.

— Не мога да карам по-бързо. — Лъскава пот с цвят на кръв покриваше лицето на Древния. — Ако можех да задържа света само още няколко мига… — Отвън облаците с мирис на сол се сгъстиха, обгръщайки колата във влажен пашкул, и Прометей пусна чистачките, за да избършат предното стъкло. — Почти стигнахме — каза той и в този миг излязоха от Сенкоцарството и се озоваха в Пойнт Рейес. Мъглата се вдигна и светът избухна в болезнено ярки цветове. Древния удари спирачки и тежкият джип спря с приплъзване на черния път. Прометей изключи двигателя и излезе от колата. Подпря се с една ръка на покрива и се обърна да погледне към мъгливите талази, които се кълбяха и стелеха, избледнявайки до ефирни струйки.

Бе прекарал цяла вечност в създаването на този свят, в оформянето му. Той бе част от него. Но сега Сенкоцарството му потъваше в нищото, а аурата му бе толкова изтощена, а спомените му оголени и разпокъсани от кристалния череп, че той знаеше, че никога няма да успее да го създаде наново. За миг мъглата се разтвори, позволявайки му да зърне за последен път своето прекрасно и ведро Сенкоцарство…

А после то изчезна.

Прометей се качи отново в колата и се обърна да погледне към Пернел и Никола.

— Значи краят е близо? Авраам говореше за това време.

— Близо е — каза Пернел, — но още не е дошъл. Има още едно нещо, което трябва да сторим.

— Ти винаги си знаела, че ще свърши така — рече Прометей.

— Винаги — каза тя уверено.

Древния въздъхна.

— Притежаваш Прозрението.

— Да — съгласи се Пернел, — но има и още нещо. За част от това ми разказаха. — Тя погледна към Прометей и зелените й очи блестяха в сенките. — Бедният ми Никола. Той никога не е имал истински шанс: съдбата му бе предопределена от мига, в който едноръкият мъж му продаде Сборника. Тази книга промени насоката на живота му — на живота и на двама ни — а ние заедно променихме хода на човешката история. Когато бях още дете, преди Никола изобщо да бе роден, същият човек, който по-късно щеше да му продаде книгата, ми позволи да видя бъдещето си и бъдещето на света. Не твърдо установеното бъдеще, а едно възможно бъдеще, една от многото възможности. И през годините съм гледала как голяма част от тези възможности се сбъдват. Едноръкият мъж ми каза какво трябва да се случи — какво трябва да направя, какво трябва да направи бъдещият ми съпруг — ако искаме човешката раса да оцелее. Той е бил кукловодът в продължение на хилядолетия и ни е побутвал, движил, насочвал — всички нас — към тази точка. Дори теб, Прометей.

Древния поклати глава.

— Не мисля.

— Да, дори и теб. Кой мислиш, че подтикна твоя приятел Сен Жермен да открадне огъня от теб; кой мислиш, че го научи на неговите тайни?

Древния отвори уста да заговори, но я затвори, без да каже нищо.

— Мъжът с куката ми каза, че е присъствал на началото и ще присъства и на края. — Пернел се приведе напред. — Ти си бил там, Прометей; бил си на Дану Талис за Последната битка. Той твърди, че също е бил там — трябва да си го видял.

Прометей поклати бавно едрата си глава.

— Не си го спомням. — Усмихна се тъжно. — Кристалният череп погълна моите най-стари и най-ранни спомени. Съжалявам, Вълшебнице, но не помня нищо за човека с куката. — Усмивката му помръкна, заменена от горчивина. — Но още преди черепът да ми отнеме спомените, много неща от онзи ден ми се губеха или бяха объркани.

— Не го ли помниш — яркосини очи, сребърна кука на мястото на лявата му ръка?

Прометей поклати отново глава.

— Съжалявам. Помня лицата на добрите приятели, които изгубих, макар вече да не помня имената им. Помня онези, които се възправиха срещу мен, и онези, които убих. — Той се намръщи и гласът му стана тих и далечен. — Помня писъците и виковете, звуците на битката, трясъка на метал, мириса на древна магия. Помня, че имаше огън в небето… а после светът се разцепи и морето нахлу с рев.

— Той е бил там.

— Онова беше Последната битка, Вълшебнице. Всички бяха там.

Пернел се облегна в седалката.

— Когато го срещнах за първи път, бях почти дете. Попитах го за името му. Каза, че го наричат Маретю — рече тя тихо.

— Това не е име. Прозвище е: означава смърт. Но може да означава също и мъж — каза Древния, превеждайки старата дума.

— Мислех, че е Древен…

Прометей се намръщи, изненадан от внезапно появилите се късчета от спомени. Пръстите му се впиха в облегалката.

— Маретю — промърмори той и кимна. — Смърт.

— Помниш ли го?

Той поклати глава.

— Сенки на спомени. Маретю не бе един от нас. Не беше нито Древен, нито Потомък, нито пък Архонт или Предтеча. Той беше — и още е — нещо повече и по-малко от всички нас. На мен ми се струва, че е човек. — Прометей се извърна и отпусна големите си ръце върху волана. — Къде искаш да отидеш, Вълшебнице?

— Закарай ме при Цагаглалал.