Майкъл Скот
Вещерът (42)

Глава 41

Софи Нюман стоеше в градината до барбекюто и гледаше как Прометей пече наденички. Едрият Древен се бе ухилил и си подсвиркваше.

— Какво толкова смешно има? — попита тя.

— Трябваше да видиш изражението на Марс — каза Прометей.

— Значи вие с него сте били — или сте — врагове? — попита тя и още докато задаваше въпроса, в главата й затанцуваха образи.

… Марс Ултор и Прометей стоят, опрели гърбове, срещу орда от змиеглави воини…

… Прометей, с ранения Марс на гърба си, скача от един мост в бушуваща река…

… Марс хваща назъбена стрела във въздуха, на косъм от гърлото на Прометей…

— Сега, може би. Някога бяхме приятели, по-близки и от братя.

— И какво стана?

— Той полудя — рече тъжно Прометей. — Или по-скоро меча, който носеше, го подлуди. Същия меч, който брат ти носи сега.

Софи погледна през градината към едрия мъж в коженото яке, който седеше и пиеше розова лимонада през сламка.

— Не ми изглежда луд.

— Не, в момента не.

— Защо те нападна?

— Сложно е за обясняване — рече Прометей и отскочи назад, когато горещата мазнина го опръска.

Софи погледна към наденичките и цвърчащите хамбургери, но стомахът й се разбунтува и тя бързо отклони поглед. Откакто бе Пробудена, изпитваше отвращение към месото.

— Колко сложно?

— Ами Марс се ожени за сестра ми Зефания, което ни направи сродници. Но когато мечът го подлуди, аз помогнах на сестра си да го хване и да го затвори в черупка от собствената му втвърдена аура. Тя го скри дълбоко под земята и през вековете над него се образува град Париж.

— Софи? — Леля Агнес се бе появила от кухнята с един поднос.

— Само минутка, лельо…

— Веднага, Софи — настоя Цагаглалал.

— Извини ме — каза Софи и прекоси двора.

Цагаглалал й връчи подноса, върху който имаше нарязано суши.

— Ще ми помогнеш ли да разнеса това? Гостите ни сигурно умират от глад.

— Лельо Агнес… Цагаглалал — каза Софи. Беше напълно объркана. — Какво правим?

— Храним гостите си — каза старицата с усмивка.

— Но те са смъртни врагове.

— Обаче знаят, че трябва да оставят враждите си настрана в мое присъствие — отвърна тя. — Такава е традицията. — Ъгълчетата на очите на старата жена се присвиха весело. — Всичко е както трябва да бъде. Просто ми помогни да раздам храната, а после ще изчакаме Никола и Пернел да се присъединят към нас.

Софи последва Цагаглалал през двора до Марс Ултор, който се подпираше на нисък каменен зид. Щом Древния видя старицата да се приближава, се изправи и остави лимонадата си.

— Господарке Цагаглалал — каза той и се поклони ниско. Изведнъж сините му очи се изпълниха със сълзи. — Мислех, че никога повече няма да те видя.

Старицата посегна и притисна длан към бузата му.

— Марс, стари приятелю. Радвам се да те видя. Изглеждаш добре. Отслабнал си. Много ти отива. Как е Зефания?

Марс кимна.

— Добре е, мисля — рече той предпазливо. — Ние… не говорихме много. Тя ми обясни какво трябва да направя, а аз я изслушах. — Марс млъкна и се усмихна на себе си. — Също като едно време: После тя ме прати да намеря Дий, но ми каза първо да дойда при теб. Каза, че си имала нещо за мен.

Цагаглалал кимна.

— Така е. Ще ти го дам след малко, но първо искам да се запознаеш…

— Вече се познаваме — прекъсна я студено Софи. Помнеше създанието от парижките катакомби. — Марс Ултор, който е бил също така Арес, Нергал и Уицилопочтли. — Тя погледна към Цагаглалал. — Той Пробуди Джош в Париж.

Старицата я потупа по ръката.

— Знам. Софи, не съди за него по спомените на Вещицата или по онова, което е бил принуден да стори в Париж. При потъването на Дану Талис, Марс остана там до самия край и отведе хиляди човешки роби в безопасност. Беше един от последните, които напуснаха острова.

Софи погледна отново Марс.

— Вещицата те помни като чудовище.

— Вярно е. Такъв бях. Но Кларент ме беше отровил — каза Марс. — Той промени природата ми. А сега е в ръцете на твоя брат-близнак. Ако не му го вземеш, ще промени и него.

— Ще му го взема — каза простичко Софи, а после гласът й затрепери. — Знам къде е.

— Той е на Алкатраз. Двамата с него сме свързани, нали помниш? — Марс отметна глава назад и затвори очи. Ноздрите му се издуха, докато вдишваше дълбоко. — Мога да го помириша, както и другите с него: Дий и Макиавели, една безсмъртна, която мирише на градински чай…

— Това трябва да е Вирджиния Деър — рече Цагаглалал.

Един по един Один, Хел и Черния ястреб минаха през двора и се събраха около Марс, докато той говореше.

— … и още един — млад мъж, който мирише на червен пипер — продължи той.

— Това трябва да е моят приятел, Били Хлапето — обади се Черния ястреб.

— Сигурен ли си, че Магьосника е на острова? — попита дрезгаво Один, изричайки с усилие всяка дума.

— Сигурен съм. — Марс вдиша отново. — Има и още един. — Лицето му се изкриви от отвращение. — А, това е смрадта на Нерей.

Прометей тръгна от барбекюто към тях, понесъл две чинии — едната отрупана с хамбургери, а другата пълна с малки наденички, набодени на клечки за зъби.

Софи видя как Марс се напрегна, докато Прометей приближаваше. После Цагаглалал посегна и стисна ръката му. Старицата понижи глас, но момичето все пак долови думите й.

— Ти си гост в дома ми. Искам да се държиш прилично.

— Разбира се, господарке — промърмори Марс. Кимна на Прометей, който му се усмихна в отговор. — Какво е станало с косата ти? — попита го той.

— Остарях — отвърна Прометей. — За разлика от теб, както виждам. — Той протегна двете чинии с храна към малката групичка и всички поклатиха глави, освен Марс и Хел. Марс взе една от наденичките, вдъхна аромата й, а после я загриза почти деликатно.

— Това е първата истинска храна, която вкусвам от хилядолетия — призна той.

Хел се приведе напред и отвори уста. Дълъг черен език се стрелна от нея и се уви около един дебел хамбургер. Тя го дръпна целия в устата си и щръкналите й зъби го задъвкаха. Сокът се смеси с черната течност, стичаща се по брадичката й, и тя се усмихна на Софи.

— Аз не съм вегетарианка.

— Така и предположих — каза Софи, като бързо извърна поглед и преглътна с усилие.

— Направих ги алангле специално заради теб — каза Прометей.

— Значи помниш? — изграчи Хел.

— Е, ако не си забравила, при последната ни среща ти смяташе да ме изядеш.

— Първо щях да те опека.

Один си взе парче суши и салфетка. Отдели резенчето сьомга и уви останалия ориз в салфетката.

Черния ястреб кимна благодарно, докато оглеждаше чинията.

— Това пикантна риба тон ли е?

Софи кимна.

— Така изглежда.

— Ще се придържам към сьомгата. Пикантните храни не ми понасят.

Нитен се появи с още две чинии суши.

— Прясно приготвени — обяви той. — Нарязах малко сашими^[1] за теб — каза той на Один и посочи резенчетата бяла и червена риба. — Риба тон и сьомга. — Погледна към Черния ястреб. — И рулца с краставици и риба тон за теб. Без подправки.

— Имаш добра памет — усмихна се Черния ястреб.

— Разбира се.

Софи погледна към двамата безсмъртни. Все още намираше за удивителна мисълта, че Майстора на меча и индианецът се познават.

— Откъде се познавате?

— Срещнахме се преди малко повече от сто и трийсет години — каза Нитен.

Черния ястреб кимна в знак на съгласие.

— Точно след Битката при Сочната трева^[2] през 1876-а.

— Какъв ден беше това! — промърмори Нитен. — Ден за воини.

Софи взе един от подносите с месо и предложи на Хел. Древната кимна с благодарност и грабна два бургера — по един във всяка ръка, преди да увие езика си около трети.

— Минахме през няколко лей-портала, за да стигнем дотук — обясни тя с уста, пълна с полусурово месо, от която падаха недосдъвкани късчета. — Знаеш как е — от тях огладняваш като вълк.

Софи се отдели от групата и тръгна към къщата с празния поднос. Спря се на вратата да хвърли поглед назад и остана поразена от странната сцена. Нитен говореше с Черния ястреб; Марс Ултор и Прометей бяха потънали в задълбочен разговор, докато Один и Хел слушаха внимателно Цагаглалал. Това приличаше на обикновено барбекю в задния двор, с храна, напитки и миризма на печено във въздуха. И все пак някои от тези същества бяха на повече от десет хиляди години и изобщо не бяха хора.

— Може пък да е сън — промълви тя — и скоро ще се събудя.

— По-скоро кошмар — отговори тих женски глас. — А ти дори не сънуваш.

Софи се завъртя и откри, че Никола и Пери стояха на вратата.

— Радвам се да те видя пак, Софи — каза Никола. — А Пернел ми казва, че съм ти страшно задължен. Ти си помогнала да ме върнат към живота.

Софи кимна. Не бе сигурна как точно да отговори.

— Ами… радвам се, че можах да помогна — каза тя. Посочи с глава назад. — Мислех си колко странна група е тази. Один и Хел са врагове, Прометей и Марс не са си говорили от хиляди години, а аз дори нямах представа, че Нитен и Черния ястреб се познават.

— И което е най-странното — продължи Никола, — те разговарят вежливо, а не са се хванали за гушите.

— Как е възможно? — попита Софи. Забеляза, че Никола носеше една от ризите на баща й и негов чифт работни панталони, докато Пернел бе облечена в джинси, които й бяха къси и блуза с дълъг ръкав и висока яка, която май принадлежеше на майка й. Усети смътен гняв, че леля й — не, не леля й, Цагаглалал — раздава дрехите на родителите й.

Групата постепенно усети, че Никола и Пернел стоят на вратата на кухнята и ги гледат. Разговорите заглъхнаха и всички се обърнаха към Алхимика и жена му. Никола пое чаша вода от Пернел и я вдигна за поздрав.

— Никога не съм вярвал в съвпаденията — каза той, излизайки на двора. — Затова съм принуден да мисля, че сте тук с определена причина.

Цагаглалал пристъпи напред.

— Така е. И ако благоволите да седнете, ще ви обясня каква е тя.

— Значи това необикновено събиране не е случайно? — попита Прометей.

— Едва ли — каза Цагаглалал. — Съпругът ми и Хронос го предрекоха още преди десет хилядолетия. Всъщност Авраам ми даде нещо за вас. — Тя отвори една картонена кутия, която стоеше на масата, и махна уплътняващата слама. — Пазех тези изумрудени плочки с цената на живота си — каза тя и започна да вади плоски правоъгълни камъни и да ги раздава. — Прометей, това е за теб. Нитен, тази е твоята…

— Какви са тези неща? — попита Софи.

— Писма от миналото — рече Цагаглалал. — Съпругът ми ги написа преди десет хиляди години.

— И е знаел, че всички тези хора ще бъдат тук? — попита невярващо Софи.

Цагаглалал се обърна и кимна.

— Наистина знаеше. — После извади една последна изумрудена плочка от картонената кутия и й я подаде. — Знаеше, че и ти ще бъдеш тук, Софи Нюман.