Майкъл Скот
Вещерът (40)

Глава 39

— Време е за шоу — промърмори Били Хлапето. Потупа Джош по рамото и посочи към моста „Голдън Гейт“. Момчето бе приседнало на един нисък камък на западния бряг на Алкатраз и гледаше една вълна във формата на V върху водната повърхност, която се приближаваше към острова. Вълната се разби в камъните по брега и във въздуха полетя бяла пяна. От водата изскочи зеленикавочерно змиевидно пипало и се размаха за миг, преди да падне върху сушата. Запълзя потръпвайки по пясъка и камъните, а после стотиците малки смукала от долната му част се прилепиха към една скала. Появи се второ пипало, след него — трето и четвърто. Джош преглътна тежко и потрепери.

— Змии.

— Изглеждаш ми малко позеленял — рече Били Хлапето, като приклекна до него.

Джош кимна към пипалата.

— Приличат на змии. А аз наистина мразя змии.

— Аз също никога не съм си падал по тях — призна Били. — На младини ме ухапа една гърмяща змия. Целият се подух и щях да умра, ако Черния ястреб не ми бе помогнал.

— Ако зависеше от мен — каза бързо Джош, — на света нямаше да има никакви змии.

— Напълно те разбирам.

Джош потрепери. Макар че бе юни, откъм залива духаше остър вятър, а водните капчици, пръскащи по лицето му, бяха ледени. Той обаче знаеше, че му е студено не само заради времето. Във въздуха витаеше почти осезаемо зло. Древно зло.

— Някога срещал ли си този Не… Нер…

— Нерей — каза Били.

— Срещал ли си го по-рано?

— Чувал съм за него, но до днес не го бях срещал. Всъщност не съм имал много вземане-даване с който и да било Древен или Потомък в Запада. Дий и Макиавели са първите наистина стари европейски безсмъртни, с които се запознах. — Той отметна няколко дълги черни кичура от лицето си. — Гледам си моята работа и изпълнявам задачи за господаря си Кетцалкоатъл. Тичам по разни поръчки и му служа като телохранител при редките му пътувания до града. Ходил съм в някои от близките Сенкоцарства с Вирджиния, за да търся приключения, но повечето от тях бяха близки копия на нашия свят и рядко попадахме на чудовища. — Той посочи с палец назад към затвора. — Никога не съм виждал твари като тези.

— Ето го, идва — промълви Джош. Повърхността на водата се накъдри и той се стегна, очаквайки някакво змиевидно чудовище с пипала. Вместо това от вълните се подаде изненадващо нормална мъжка глава с гъста къдрава коса, полепнала по черепа. Лицето бе широко, с изпъкнали скули и яка челюст, покрита с гъста брада, която бе усукана в два стегнати кичура с вплетени в тях водорасли.

— Морския старец — прошепна Били. — Древен.

— На мен ми изглежда съвсем нормален — започна Джош, но тогава Нерей се надигна и момчето видя, че долната половина на тялото му се състоеше от осем октоподски пипала. Само че нещо не изглеждаше наред. Три от огромните израстъци завършваха с разкъсани чуканчета, а по средата на челото му имаше грозно петно от изгорена плът, покрита с мехури. Древния носеше елек, изплетен от кафяви и зелени водорасли, а на гърба му бе привързан каменен тризъбец. Джош се закашля, а Били изтри насълзените си очи — чистият солен въздух се бе изпълнил с вонята на отдавна умряла гниеща риба и гранясала китова мас.

— Нерей — извика Дий, крачейки към водата. — Време беше. Чакахме те.

Морския старец опря човешките си ръце на скалата и се усмихна на Дий, показвайки уста, пълна с малки заострени зъби.

— Самозабравяш се, човеко. Аз не съм твой подчинен. — Гласът му бе лепкав и бълбукащ. — Освен това съм гладен — добави той.

— Това е празна заплаха и ти го знаеш — сопна се Дий.

Нерей не му обърна внимание.

— Я, какво имаме тук… — Древния вдигна поглед към Макиавели и Били, после към Вирджиния и накрая към Джош. — Безсмъртни и един Златен, дошъл да сложи края на света. Както бе предречено във Времето преди времето. — Той се вгледа в Джош и аурата на момчето лумна, за да образува защитна ризница около тялото му. — А ти… ти си същият, какъвто те помня — каза той.

Джош направи опит да се изсмее.

— Никога през живота си не съм ви виждал, господине.

— Сигурен ли си? — попита Нерей.

— Убеден съм, че щях да помня — каза Джош, доволен, че гласът му не трепери прекалено силно.

— Казаха ми, че ще изпълняваш моите нареждания — прекъсна ги Дий.

Нерей го пренебрегна и вместо това се обърна към Макиавели.

— Време ли е?

Италианецът кимна.

— Време е. Водиш ли го?

— Водя го. — Морския старец премести поглед от Макиавели към Дий, а после пак към италианеца. — Кой иска да контролира Лотан?

— Аз — каза бързо Дий и пристъпи напред.

— Разбира се, че искаш — избълбука Нерей. Едно пипало се отлепи от скалата и се стрелна да се увие около китката на Магьосника, след което го дръпна напред. Безсмъртният нямаше време дори да извика. Вирджиния се хвърли напред с флейтата в ръка, но един поглед на Нерей я възпря. — Не бъди глупава. Ако го исках мъртъв, щях да го отмъкна от тази скала и да нахраня с него дъщерите си. — Зад него дузина зеленокоси нереиди се подадоха от водата, отворили усти, за да покажат острите си като на пирани зъби. — Между другото, двамата с теб ще си уредим сметките за онова, което стори одеве. Аз съм много привързан към семейството си.

— Не си първият Древен, който ме заплашва. — От жестоката усмивка лицето на Вирджиния Деър погрозня. — А ти знаеш какво се случи с предишния.

Миризмата на гниеща риба се усили. Били и Джош се закашляха и се дръпнаха назад. Вирджиния отметна глава и вдиша дълбоко.

— Ах, как обичам миризмата на страх.

Нерей се обърна пак към Дий.

— Имам малък подарък за теб — каза той и сложи в дланта му нещо, което приличаше на дребно яйце, покрито със синкави жилки. После сви пръстите на доктора върху него и едно от пипалата му се уви около юмрука на английския безсмъртен, за да го затвори здраво. — Каквото и да правиш — рече Нерей, — не бива да отваряш ръката си. После стисна силно и се чу отчетливият звук на пукаща черупка.

— Защо? — попита Дий. А после ахна и очите му се изцъклиха от болка.

— О, да — избълбука пак Нерей, показвайки зъбите си в свирепа усмивка, — изглежда, Лотан те хапе.

Дий потрепери, но не каза нищо, впил сивите си очи в лицето на Древния.

— Смел си, това ти го признавам — рече Нерей и усмивката му се разшири още повече. — Казват, че ухапването на Лотан било по-болезнено от ужилване на скорпион.

Докторът бе пребледнял като мъртвец, с широко ококорени очи. Капки жълта пот избиха на челото му и въздухът завоня на сяра.

— Мислех… — изрече той през стиснати зъби. — Мислех, че ще е по-голям.

Били погледна към Джош и му намигна.

— И аз така си мислех.

— Ще бъде — изсмя се Нерей. — Само трябва първо да се нахрани с малко кръв. — Вече цялото тяло на Дий потръпваше бясно. Той се опита да освободи лявата си ръка, но още едно от пипалата на Нерей се бе увило около предмишницата му. — След като вкуси от кръвта ти, той ще бъде обвързан с теб. Ще можеш да го контролираш. Но трябва да действаш бързо. Лотан е като еднодневките; има много кратък живот. Ще разполагаш с не повече от три-четири часа, преди да умре. — Пипалата на Древния пуснаха ръцете на Дий и той добави: — Това обаче би трябвало да е достатъчно, за да започне разрушението на човешкия град.

Джош видя как Морския старец пропълзя обратно по камъните и се плъзна в хладните зелени води на залива. Около него се подадоха женски глави със стелеща се като водорасли зелена коса. Древния се обърна назад и впи поглед в момчето. Намръщи се, сякаш се опитваше да си спомни нещо, но после поклати глава и се потопи във водата. Една по една нереидите също изчезнаха.

Вирджиния Деър се втурна напред и хвана олюляващия се Дий. Кожата на Магьосника бе пепелява; лявата му длан все още бе здраво стисната, но измежду пръстите му се процеждаше кръв и те бяха посинели.

— Помогнете ми! — извика Вирджиния.

Били мина по камъните и подхвана Дий през кръста, за да го задържи прав.

— Държа го.

— Да го преместим горе на скалите — каза Вирджиния.

— Не! — изрева Макиавели. — Чакайте. — Той си проправи път между хлъзгавите камъни и застана пред Дий. — Джош, ела да ми помогнеш.

Без да се замисли, Джош слезе по камъните и застана до италианеца.

— Гледай внимателно — каза Макиавели. Вдигна ръце и около дланите му се образуваха две метални ръкавици. — Можеш ли да повториш това?

— Лесна работа. — Джош протегна ръце и соленият въздух се изпълни с цитрусов аромат. Върху пръстите му изникнаха златни ръкавици.

— Хвани ръката му — нареди Макиавели — и не го пускай, каквото и да става. — Той погледна към Вирджиния и Били, които стояха от двете страни на олюляващия се Магьосник. — Готови ли сте?

Двамата безсмъртни се спогледаха и кимнаха.

— Джош?

Момчето също кимна, хвана лявата ръка на Дий и я изпъна напред. Сярната аура на Магьосника засъска и запращя на мястото, където златните ръкавици докоснаха плътта му, но ароматът на портокали бе по-силен от вонята на развалени яйца. Макиавели обърна ръката на Дий с дланта нагоре и внимателно разтвори пръстите му. В шепата му лежаха останките от счупената черупка, а между парченцата стоеше Лотан.

— Прилича на гущерче — каза Джош, привеждайки се да го види по-добре. Създанието бе миниатюрно, не повече от два-три сантиметра на дължина, с четири крака, зелена кожа и дълги хоризонтални линии по тялото. — Като изключим главите — добави той. От тялото на Лотан растяха седем еднакви глави върху къси шии. Всички те бяха впили малките си кръгли усти в плътта на Дий и смучеха шумно кръвта му.

— Ако не знаех как стоят нещата — каза тихо Били Хлапето, — щях да реша, че Морския старец си прави някаква шега с нас. — Той кимна към дребното гущероподобно създание. — Няма да вдъхнем кой знае какъв ужас с това.

— О, Били — каза простичко Вирджиния. — Какво правиш, когато искаш нещо да порасне?

Американецът я изгледа неразбиращо и сви рамене.

Вирджиния поклати глава, явно разочарована, че той не знае отговора.

— Просто добавяш вода.

Създанието вдигна седемте си мънички главици, когато Макиавели внимателно го отдели от окървавената длан на Дий. Замята се диво, заврещя като новородено котенце и главите му се нахвърлиха да хапят ръцете на италианеца, стържейки с острите си зъбки по твърдите му аурални ръкавици.

— Мръсна гадинка — промърмори Макиавели. Държейки Лотан в протегнатата си ръка, безсмъртният го пусна в локва вода, събрана между камъните в краката му.

— А сега какво? — попита Били.

— Сега ще бягаме — каза Макиавели.