Майкъл Скот
Вещерът (20)

Глава 19

Софи Нюман стоеше в кухнята и гледаше навън към малкия павиран заден двор, където седяха Пернел Фламел и Цагаглалал. За всеки случаен наблюдател те изглеждаха като две възрастни жени — едната висока и слаба, но силна, а другата ниска и крехка — които пият чай с лед и похапват шоколадови бисквити под голям раиран чадър. Само че тези жени не бяха обикновени: едната бе почти на седемстотин години, а другата… ами Софи се съмняваше дали изобщо бе човек.

И двете се обърнаха да погледнат към нея и макар че бяха под тъмната сянка на чадъра, очите им блестяха — зелени и сиви — придавайки на лицата им неземен вид.

Цагаглалал махна на Софи да излезе навън.

— Ела тук, дете. Седни при нас. Чакахме те. — Тя не говореше на английски, но Софи я разбра и позна древния език на Дану Талис. Когато се приближи до старицата, Цагаглалал я хвана за ръката. — Няма ли да целунеш любимата си леля? — попита тя, минавайки на английски.

Софи издърпа ръката си. Нямаше представа каква е тази жена — нито даже дали е жена — но определено не бе нейна роднина.

— Ти не си ми леля — каза тя студено.

— Не по кръв, но вие сте моето семейство. Винаги сте били — рече Цагаглалал почти тъжно — и винаги ще бъдете. Бдяла съм над теб и брат ти от момента на вашето раждане.

Софи преглътна внезапната буца в гърлото си, но седна, без да целуне старицата. На масата за нея вече бяха приготвени чаша чай с лед и шоколадови бисквити. Софи взе чая, но видя в него да плува резен портокал. Ароматът й напомни за Джош и тя усети гадене в стомаха. Остави чая, без да го опита, и избута чинията с бисквити. Изведнъж я обзе пълно отчаяние. През последната седмица бе загубила всичко, включително и брат си. Дори опорните точки от миналото й — като леля й — бяха изчезнали. Чувстваше се безпомощна и сам-сама.

— Не си ли гладна? — попита Цагаглалал.

— Как можеш изобщо да ми задаваш такива въпроси? — Гневът на Софи бе осезаем. — Не, не съм гладна. Гади ми се. Джош си отиде — освен това ме мрази. Видях го в очите му.

Двете жени се спогледаха.

Софи се обърна към Пернел.

— А Никола умира горе. Защо не си при него?

— Ще отида при него, когато настъпи моментът — прошепна Вълшебницата.

Софи поклати глава и изведнъж очите й се изпълниха със сълзи на гняв.

— Какво си ти? — попита тя Цагаглалал. — Ти не си… ти дори не си човек. А пък ти — обвини тя Пернел, — ти просто си нечовек! Мразя те. Мразя ви всичките. Мразя онова, което направихте с Джош и с мен. Мразя този свят, в който ни въвлякохте. Мразя тези сили и мразя да знам неща, които не трябва да знам, и мразя да влизат в мислите ми… — Едри сълзи се стичаха по лицето й, но тя не искаше да я гледат как плаче. Хвана се за края на масата и се опита да избута стола си назад, но изведнъж Цагаглалал и Пернел посегнаха и сложиха дланите си върху нейните. Аурата на Софи лумна за миг, но засъска и угасна и ваниловият аромат на момичето бе погълнат от миризмата на жасмин. Аурата на Пернел нямаше миризма.

— Остани — каза студено Пернел и това не бе покана. Софи не можеше да помръдне. Сякаш изведнъж бе потънала в сън. Беше будна, но тялото й не чувстваше нищо.

— Изслушай Вълшебницата — рече тихо Цагаглалал. — Съдбата не само на този свят, но и на всички светове сега е поставена на кантар и вие двамата с брат ти притежавате силата да го наклоните в една или друга посока. Всички времеви линии се събраха, както бе предречено преди десет хиляди години. Обстоятелствата потвърждават, че вие наистина сте легендарните близнаци. — Сивите й очи се изпълниха със сълзи. — Иска ми се да бе иначе заради самите вас. Пътят, който ви предстои, е труден. Джош е с Дий и ако щеш вярвай, това също бе предречено още преди хилядолетия. Но онова, което не бе предречено — и не би могло — е лудостта на Дий и какво той смята да предприеме.

— Софи — каза тихо Пернел Фламел, — трябва да ми повярваш, че ми се иска нищо от това да не се бе случвало с теб и Джош. Вярваш ли го?

Софи вече не бе сигурна на какво да вярва. Искаше да се довери на Вълшебницата и все пак… нещо й пречеше. Тази жена я бе лъгала, но пък семейство Фламел от векове насам живееха в лъжи. Софи предполагаше, че са лъгали само за да предпазят себе си и своите близки. Джош обаче не искаше да им вярва. Може и да бе прав. Може би, тръгвайки с Дий, бе взел правилното решение. Тази внезапна мисъл я смрази: ами ако тя се намираше на грешната страна в тази вековна битка?

Истината — студената, горчива истина — бе, че просто не знаеше. Правилно и грешно, добро и зло — всичко се бе преплело и объркало. Вече не можеше да различи дори приятелите от враговете.

Цагаглалал и Пернел едновременно отдръпнаха ръцете си и тялото й отново се изпълни с усещания. Сребърната й аура лумна и запращя около нея, за да я предпази, изпускайки пара в светлината на ранния следобед. Момичето си пое дълбоко дъх, но не се опита да стане от масата.

— Софи, какво би направила, за да помогнеш на Джош, да го спасиш, да го върнеш? — попита Цагаглалал.

— Всичко.

Пернел се приведе напред и опря лакти на масата. Беше сплела здраво пръсти и кокалчетата й бяха побелели от напрежение.

— А какво мислиш, че бих направила аз, за да спася съпруга си?

— Всичко — повтори Софи.

— Ние бихме направили всичко, за да помогнем на онези, които обичаме. Точно това отличава човеците от Потомците, Древните и другите преди тях. Това ни прави хора. Ето защо нашата раса процъфтява; ето защо оцеляваме винаги.

— Но такава любов изисква жертви — рече бавно Цагаглалал. — Понякога огромни жертви… — Сивите очи на старицата изведнъж плувнаха в сълзи.

И Софи зърна мимолетен спомен за жена — млада, много по-млада, но с високи скули и сиви очи на Цагаглалал — която се извръща от висока златна статуя. После спря и хвърли поглед назад, и Софи видя, че блестящите сиви очи на статуята са живи и следят жената. После Цагаглалал се обърна и се втурна надолу по безкрайно стъклено стълбище. Стискаше в ръцете си книга: Сборника. И сълзите й капеха по металния му обков.

— Софи — продължи Пернел, — преди повече от десет хиляди години Авраам Мага предвиди всичко това и започна да съставя план за спасяването на света. Ти и твоят брат-близнак бяхте избрани за тези роли дълго преди да се родите. За вас се говореше в пророчество, датиращо отпреди Потъването на Дану Талис и Потопа.

— Двамата, които са един, единият, който е всички. Един да спаси света и един да го унищожи — цитира Цагаглалал. — Това е съдбата ви. А никой не може да избяга от съдбата си.

— Баща ми повтаря същото през цялото време.

— И е прав.

— Да не би да казваш, че брат ми и аз сме просто марионетки? — започна Софи, но устата й бе суха и тя отпи дълга глътка от студеното питие пред себе си. — Че нямаме свободна воля?

— Разбира се, че имате — рече Пернел. — Джош направи избор, а всички избори се правят от любов или от омраза. Той реши да тръгне с Дий не защото го харесва, а защото намрази теб, като те видя да нападаш Архонтката. Той виждаше Коатликуе като красива млада жена, а не като ужасното създание, което е в действителност. А ти… е, сега ти трябва да решиш какво ще правиш.

Думите на Пернел жилеха. Джош я бил намразил. И въпреки това Софи знаеше, че е вярно. Беше го видяла в очите му. Но нямаше значение какво мисли той за нея — това нямаше да промени онова, което тя знаеше в сърцето си, и чувствата й към брат й.

— Тръгвам след Джош.

— Макар че той те изостави? — попита тихо Цагаглалал.

— Ти каза, че всички избори се правят от любов или от омраза. Той е мой брат. Тръгвам след него. Такъв е изборът ми.

— И къде ще отидеш? — попита Пернел.

Софи я изгледа тъпо. Нямаше представа.

— Ще го намеря — каза тя с увереност, каквато не чувстваше. — Когато… когато Джош е в опасност или го боли, аз обикновено го чувствам. Понякога дори зървам бегли картини от онова, което вижда.

— Чувстваш ли го сега? — попита Цагаглалал с нескрито любопитство.

Софи поклати глава.

— Обаче имам в себе си знанията на Вещицата от Ендор. Вероятно ще мога да ги използвам.

— Съмнявам се, че Вещицата е предвидила последния обрат на събитията — рече Цагаглалал. — Познавала съм я през целия си дълъг живот и макар че тя е в състояние да определи историята в голям мащаб, движенията на отделните личности винаги са й убягвали. За разлика от брат си Прометей или от съпруга си Марс Ултор, тя никога не е разбирала добре човеците.

— Можеш да направиш друг избор — каза тихо Пернел. — Можеш да избереш да ни помогнеш да спасим света. Нуждаем се от теб — добави тя бързо. — В същия този момент Макиавели е на Алкатраз. Знаем, че възнамерява да пусне чудовищни създания в Сан Франциско. Как мислиш, че ще реагира съвременен град като този, когато въздухът се изпълни с дракони и кошмарни твари изпълзят от канализацията и тръгнат по улиците?

Софи поклати глава. Трудно й беше дори да си го представи.

— Колко хора ще умрат? — продължи Пернел. — Колко ще бъдат ранени? Колко други ще останат дълбоко травматизирани от преживяното?

Вцепенена от шок, Софи поклати отново глава.

— И ако знаеше, че някой може да помогне — някой, който притежава силата да се бие с тези чудовища — нямаше ли да искаш той да остане и да се бие, и да защити десетки хиляди, вместо да избяга да помага на един човек?

Софи се канеше да отговори, когато осъзна, че е била ловко подмамена в капан.

— Имаме нужда да се бориш с нас, Софи — продължи Цагаглалал. — Помниш ли Хеката, Триликата богиня?

— Която живееше в Игдразил и ме Пробуди? Та как бих могла да забравя? — рече тя саркастично.

— Хеката притежаваше неизмерима сила: момиче на сутринта, жена следобед и старица вечер. Тя олицетворяваше цялото женско знание и могъщество. — Цагаглалал се приведе напред и сбръчканото й лице се доближи на сантиметри от това на Софи. — Ти си момичето, Пернел е жената, а аз съм старицата. Заедно притежаваме невероятно знание и забележителна сила. Трите заедно можем да защитим този град.

— Ще бъдеш ли с нас, Софи Нюман? — попита Пернел Фламел.

Изведнъж един прозорец над главите им се отвори и се показа Нитен. Не каза нищо, но изражението на лицето му говореше достатъчно.

— Време е да решиш — рече Пернел. — Време е да избереш страна.

Софи стоеше и гледаше как Вълшебницата помага на Цагаглалал да стане и да влезе в къщата. Искаше й се да изтича навън, на улицата… а после какво? Къде ще отиде? Искаше да намери Джош. Но нямаше представа как. А и какво щеше да стане, щом създанията нахлуеха в града? Аурата й и Стихийните магии, които бе научила, щяха да я защитят… но кой щеше да защити всички останали?

Наистина бе време да избере страна.

Но коя?

В далечината се чу корабна сирена и това насочи мислите на Софи към Алкатраз. На острова имаше зверове — създания от кошмарите. И Пернел бе права: ако те бъдат пуснати в града, ще предизвикат смърт и голяма разруха… а никой трезвомислещ човек не искаше това. Никой трезвомислещ човек не би създал умишлено такъв хаос в един град.

Но точно това се готвеха да направят Макиавели, Дий, Деър и Джош.

Софи несъзнателно кимна и изведнъж изборът стана много лесен. Можеше първо да помогне на Вълшебницата и Цагаглалал да предотвратят бедствието. А след това щеше да тръгне да търси брат си.

Момичето последва двете жени в къщата, през кухнята и нагоре по стълбите.

Прометей ги чакаше на вратата на спалнята. Отдръпна се и ги пусна да влязат една по една и да се съберат около леглото на Никола Фламел. Алхимика изглеждаше съсухрен и крехък, кожата му бе придобила цвета на белите чаршафи. Само слабото помръдване на гърдите му показваше, че още диша.

— Времето му настъпи — прошепна Прометей.

Пернел захлупи с длани лицето си и зарида.