Ричард Йейтс
Пътят на промените (19)

Шест

Първото нещо, което Франк направи, щом семейство Гивингс излязоха от къщата, бе да си налее три пръста бърбън и да го изпие наведнъж.

— Добре — каза той, обръщайки се към жена си. — Добре, не ми казвай. — Алкохолът в стомаха му го накара да се закашля конвулсивно. — Не ми казвай, нека отгатна. Направих отвратителен театър? О, и още нещо. — Той тръгна след нея през кухнята към дневната, гледайки със срам, гняв и нещастна молба гладкия й тил. — Още нещо: всичко, което онзи мъж каза, е вярно. Нали? Няма ли да кажеш точно това?

— Очевидно не ми се налага. Ти го правиш вместо мен.

— О, но, Ейприл, не виждаш ли колко е погрешно? Не виждаш ли колко ужасно дяволски погрешно е, ако това си мислиш?

Тя се обърна и го погледна.

— Не. Защо да е погрешно?

— Защото човекът е луд. — Той остави питието си на перваза, за да освободи и двете си ръце, и направи жест на страстна искреност, като разперените му десет пръста излетяха от гърдите му нагоре и навън, събирайки се после в треперещи юмруци, които разклати под брадичката си. — Човекът — каза той отново — е луд. Знаеш ли каква е дефиницията на лудостта?

— Не. А ти?

— Да. Неспособността да общуваш с друго човешко същество. Неспособността да обичаш.

Тя започна да се смее. Главата й отскочи назад, появиха се двете съвършени редици зъби, а очите й се присвиваха, искрящи, докато смехът й звънтеше и звънтеше в стаята. — Нес… — каза тя, — нес… неспосо… неспособността да…

Беше изпаднала в истерия. Наблюдавайки я как се люлее и залита сред мебелите, към стената и обратно, без да спира да се смее, той се зачуди какво трябваше да направи. Във филмите, когато жените изпадаха в подобни истерии, мъжете им удряха плесници, за да спрат; но мъжете във филмите бяха достатъчно спокойни, за да покажат каква е целта на плесниците. Той не беше. Всъщност не беше способен да направи каквото и да било, освен да стои там и да наблюдава, глупаво отваряйки и затваряйки уста.

Накрая тя се отпусна в един стол, все още смеейки се, и той зачака, както предполагаше, прехода от смях към плач — обикновено това се случваше във филмите — но вместо това, успокояването й бе странно нормално, по-скоро като възстановяване от забавна шега, отколкото от истерия.

— О — каза тя. — О, Франк, наистина те бива да говориш. Ако черното можеше да се направи бяло с приказки, ти щеше да си подходящият човек за тази работа. Значи сега съм луда, защото не те обичам, нали така? Това ли искаше да кажеш?

— Не. Грешиш. Ти не си луда и ме обичаш. Това исках да кажа.

Тя се изправи и заотстъпва с пламнали очи.

— Но аз не те обичам — каза. — Всъщност те ненавиждам. Ако само се приближиш, ако ме докоснеш или нещо друго, ще закрещя.

После той все пак я докосна с думите:

— О, миличка, слу… — И тя закрещя.

Викът й несъмнено бе фалшив, докато го гледаше студено в очите, но бе достатъчно силен, пронизителен и остър, за да разтресе къщата. Когато стихна, той каза:

— Проклета да си. Проклети да са всичките ти ужасни, гадни малки… Ела тук, по дяволите…

Тя го заобиколи пъргаво и дръпна един стол, за да препречи пътя му; той го сграбчи, запокити го в стената и единият му крак се счупи.

— И какво ще направиш сега? — присмя му се тя. — Ще ме удариш ли? За да ми покажеш колко ме обичаш?

— Не. — Изведнъж се почувства невероятно силен. — О, не. Не се безпокой. Няма да си правя труда. Не си струва усилието да те ударя. Не си струва барута да те взривя. Ти си празна… — Даде си сметка, докато гласът му се надигаше, за усещането за превъзходна свобода от това, че децата ги нямаше. Бяха сами и никой нямаше да идва; цялата кънтяща къща беше на тяхно разположение. — Ти си празна, куха проклета черупка на жена… — Това беше първата възможност за открита, истинска кавга от месеци насам и той се възползва максимално, като я преследваше и обикаляше, докато крещеше, трепереше и се задъхваше. — Защо, по дяволите, живееш в къщата ми, след като ме мразиш толкова много? А? Ще ми отговориш ли? Защо носиш детето ми? — Също като Джон Гивингс, той посочи корема й. — Защо, по дяволите, не се отърва от него, когато имаше възможност? Защото слушай. Слушай: имам новина за теб. — Огромното напрежение, което вече започваше да стихва в него, докато бавно и спокойно изричаше следващите си думи, им придаде такова звучене, сякаш бяха най-истинското му прозрение от всички досега: — Ще ми се да го беше направила, за бога.

Беше съвършената финална реплика. Той се втурна покрай нея и излезе от стаята, надолу по клатушкащия се, накланящ се коридор към спалнята, където затвори вратата с ритник, седна рязко върху леглото и заби десния си юмрук в лявата длан. О!

Ама че думи! Но нима не каза истината? Нима не му се искаше да го беше направила?

— Да — прошепна той на глас. — Да, искаше ми се. Искаше ми се. Искаше ми се. — Дишаше бързо и тежко през устата, а сърцето му биеше като барабан. След известно време той затвори пресъхналите си устни и преглътна, така че единственият звук в стаята бе свистенето на въздуха, който влизаше и излизаше през носа му. После и това стихна, много бавно, когато кръвта му се успокои и очите му започнаха да различават някои от нещата наоколо: прозореца, чието стъкло и завеси бяха пламнали от цветовете на залязващото слънце; ярките ароматни бурканчета и шишенца върху тоалетката на Ейприл; бялата й нощница, висяща на закачалката в отворения гардероб, и обувките й, подредени спретнато по пода на гардероба: на осемсантиметров ток, пантофки, стари сини домашни чехли.

Сега всичко беше тихо; започваше да съжалява, че се беше затворил тук. Първо, искаше още едно питие. После чу как вратата на кухнята се затвори, а след това и щракването на решетката след нея, и го обзе старата паника: тя го напускаше.

Стана и затича беззвучно обратно през къщата с намерението да я настигне и да й каже нещо — каквото и да е — преди да запали колата; но тя не беше в колата, нито някъде около нея. Нямаше я. Беше изчезнала. Обиколи тичешком къщата, търсейки я, отпуснатите му бузи подскачаха и тъкмо понечи отново да обиколи, когато я зърна в гората. Катереше се неуверено по хълма и изглеждаше много малка сред камъните и дърветата. Втурна се през моравата, преодоля ниската каменна стена с един скок и продължи, препъвайки се, през храсталака след нея, чудейки се дали този път наистина бе полудяла. За какво, по дяволите, бродеше там? Дали когато я настигнеше, хванеше ръката й и я завъртеше към себе си, щеше да има празния усмихнат поглед на лунатик?

— Не се приближавай — извика тя.

— Ейприл, слушай, аз…

— Не се приближавай. Не мога ли да избягам от теб дори в гората?

Той спря задъхан на десетина метра от нея. Поне беше добре, лицето й беше ясно. Но не биваше да се карат тук — от къщите долу на пътя можеха ясно да ги видят и чуят.

— Ейприл, слушай, не го мислех. Честно! Не мислех това — че ми се е искало да го беше направила.

— Продължаваш ли да говориш? Има ли начин да те накарам да спреш да говориш? — Тя се прилепи до ствола на едно дърво, загледана надолу към него.

— Моля те, ела. Какво правим…

— Искаш ли пак да изкрещя, Франк? Защото ще го направя, ако кажеш още една дума. Наистина.

Но ако се разкрещеше тук, на хълма, щяха да я чуят във всяка къща на „Ривълушънъри Роуд“. Щяха да я чуят и от другата страна на хълма, и в дома на Кембълови. Нямаше какво друго да направи, освен да тръгне сам надолу през гората до моравата и да влезе вътре.

Щом се озова в кухнята, посвети цялото си внимание на мрачната задача да я наблюдава през прозореца — изправен, приведен и накрая седнал на стол, достатъчно назад в сенките, така че тя да не може да го види.

Тя като че ли не правеше нищо там горе: продължи да стои облегната на дървото и с падането на здрача му беше трудно да я различи. По едно време се появи жълто огънче, когато тя запали цигара, и после той гледа как малкото червено въгленче се движи в бавни дъги, докато тя пушеше; щом угасна, гората потъна в пълен мрак.

Той продължи упорито да наблюдава същото място сред дърветата, докато бледата й фигура го изненада на много по-близко разстояние: тя вървеше към къщата през моравата. Едва успя да изчезне от кухнята, преди тя да влезе. После, криейки се в дневната, я чу как вдига телефонната слушалка и набира.

Гласът й беше нормален и спокоен.

— Ало, Мили? Здравей… О, да, тръгнаха си преди малко. Обаче слушай, чудех се дали мога да те помоля за услуга. Работата е там, че не се чувствам много добре; може би се разболявам, а Франк е изтощен. Много ли ще те затрудня, ако децата останат да пренощуват?… О, прекрасно, Мили, благодаря… Не, не си прави труда, и двамата се къпаха снощи… Е, знам, че ще им е приятно. Винаги си прекарват чудесно у вас… Добре, хубаво тогава. Ще ти се обадя утре сутринта.

После тя влезе в дневната и запали лампите, а експлозията от светлина накара и двамата да запримигват и да присвият очи. Онова, което той чувстваше най-вече, бе смущение. Тя също изглеждаше смутена, докато мина през стаята и легна на дивана, скривайки лицето си от погледа му.

В миналото понякога подобни неща го бяха карали да излиза, да пали колата и да кара километри, да спира в бар след бар, да пръска парите си за алкохол, да слуша навъсено продължителните пиянски разговори на сервитьорките и строителните работници, да пуска шумни песни по грамофонния автомат, а после отново да се качва в колата, да кара бързо и да убива нощта, докато му се доспи.

Но тази вечер нямаше намерение да го прави. Никога преди не бе имало случай точно като този. Бе физически неспособен да излезе, да запали колата, още по-малко пък да шофира. Коленете му бяха омекнали, а главата му кънтеше и той изпитваше смирена благодарност за защитната черупка на къщата около себе си; можеше единствено да отиде до спалнята, макар че този път — въпреки цялото си отчаяние — прояви достатъчно здрав разум, за да вземе бутилката уиски със себе си.

Последва нощ на ярки и ужасни сънища, докато се търкаляше, потейки се, в леглото с дрехите си. Понякога, буден или сънуващ, че е буден, му се струваше, че чува Ейприл да се движи из къщата; после един път, преди разсъмване, можеше да се закълне, че отвори очи и я видя да седи близо до него на ръба на леглото. Сън ли беше, или не?

— О, миличка — прошепна той през напуканите си подути устни. — О, мила моя, не си отивай. — Протегна се към ръката й и я задържа. — Моля те, остани.

— Шшшш. Всичко е наред — отвърна тя и стисна пръстите му. — Всичко е наред, Франк. Заспивай. — Звукът на гласа й и хладното докосване на ръката й го дариха с такъв чудотворен покой, че не го интересуваше дали сънува; беше му достатъчно, за да потъне отново в сън, милостиво лишен от кошмари.

След това дойде яркожълтата болка на истинското му събуждане — сам. И едва имаше време да реши, че днес просто не може да отиде на работа, когато си спомни, че се налагаше. Днес щяха да имат съвещание. Треперейки, той се насили да стане и да влезе в банята, където внимателно премина през мъченията на душа и бръсненето.

Нелогична и неразумна надежда започна да ускорява пулса му, докато се обличаше. Ами ако не беше сън? Ами ако тя наистина бе дошла, бе седнала на леглото и му бе говорила по този начин? А когато влезе в кухнята, надеждата му изглежда се потвърди. Изумително.

Масата бе подредена грижливо с две чинии за закуска. Кухнята бе изпълнена със слънчева светлина и с аромата на кафе и бекон. Ейприл стоеше до печката, облечена с чиста рокля за бременни, и вдигна поглед към него със свенлива усмивка.

— Добро утро — каза тя.

Прииска му се да падне на колене и да прегърне бедрата й, но се сдържа. Нещо му каза — може би именно свенливостта в усмивката й — че щеше да е по-добре да не го прави; най-добре щеше да е просто да се присъедини към нея в тази игра, в тази странна и сложна преструвка, че нищо не се беше случило вчера.

— Добро утро — отвърна той, без да я поглежда в очите.

Той седна и разгъна салфетката си. Невероятно. Никоя сутрин след кавга не бе така лесна като тази, но пък, помисли си той, докато неуверено отпиваше от портокаловия си сок, никога не бяха имали толкова страшна кавга. Възможно ли бе най-после да се бяха уморили от кавгите? Може би това се случваше, когато наистина нямаше какво повече да се каже — нито нападки, нито прошка. Животът, в крайна сметка, наистина трябваше да продължи.

— Определено е… хубава сутрин, нали? — каза той.

— Да, така е. Бъркани яйца ли искаш, или яйца на очи?

— О, няма голямо зна… о, да, бъркани, предполагам, ако не те затруднява.

— Чудесно. Аз също ще ям бъркани.

И скоро те седяха приятелски един срещу друг пред светлата маса и си шепнеха дребни любезности, докато си подаваха намазани с масло препечени филийки. Отначало той бе твърде притеснен, за да яде. Напомняше му за първия път, когато бе извел девойка на вечеря, на седемнадесет, когато идеята наистина да сложи храна в устата си и да я сдъвче — пред очите й — му се струваше непростимо грубо нещо; и онова, което го спаси сега, бе същото като онова, което го беше спасило тогава: изненадващото откритие, че бе неконтролируемо гладен.

Между залъците отбеляза:

— Някак си е приятно да закусваме без децата за разнообразие.

— Да. — Тя ядеше яйцата си и той забеляза, че пръстите й леко трепереха, когато се пресегна към чашата с кафе; иначе изглеждаше напълно спокойна. — Помислих си, че вероятно днес ще искаш хубава закуска — каза тя. Имам предвид, че денят е важен за теб, нали? Нали днес е съвещанието ти с Полок?

— Точно така, да. — Беше запомнила дори това! Но той прикри възторга си с неодобрителната крива усмивка, която използваше от години, когато й разказваше за „Нокс“, и додаде: — Голяма работа!

— Е — отвърна тя, струва ми се, че наистина е голяма работа; поне за тях. Какво точно мислиш, че ще правиш? Докато започнат да те изпращат в командировки, имам предвид. Не си ми казал нищо по този въпрос.

Шегуваше ли се или какво?

— Не съм ли? — попита. — Е, разбира се, аз самият не знам много по въпроса, там е работата. Предполагам, че — както каза Полок — ще „набележим целите“, ще седим и ще го оставим да говори. Ще се правим, че разбираме от компютри. И, разбира се, основната причина за цялата тази работа, поне си мисля така, е, че вероятно „Нокс“ се готви да купи един от онези наистина големи компютри, по-големи от „Нокс 500“. Казах ли ти за това?

— Не, не мисля. — И забележителното бе, че изглежда наистина искаше да чуе за това.

— Ами, нали знаеш — едно от онези чудовищно големи неща като „Юнивак“; машините, които използват за прогнозиране на времето, резултатите от изборите и така нататък. И имам предвид, че се продават за по няколко милиона долара бройката, разбираш ли; ако „Нокс“ реши да произвежда такова нещо, ще трябва да разработи цяла нова рекламна програма. Мисля, че може би това се случва.

Изпита странното усещане, че дробовете му стават по-големи или че въздухът е по-богат на кислород. Раменете му, които бяха стегнати и повдигнати, постепенно се отпуснаха назад в стола. Дали и другите мъже се чувстваха така, когато разказваха на съпругите си за своята работа?

— … По същество това е изумително голяма, изумително бърза изчислителна машина — казваше той в отговор на трезвото й желание да научи как всъщност работи компютърът. — Само че вместо механични части вътре има хиляди малки вакуумирани тръбички… — И след миг вече рисуваше върху хартиена салфетка схема, изобразяваща преминаването на бинарни дигитални импулси по веригата.

— О, разбирам — каза тя. — Поне си мисля, че разбирам, да. Наистина е… интересно, нали?

— О, ами не знам… да, предполагам, че е интересно в известен смисъл. Разбира се, не знам кой знае колко много, само основната идея.

— Винаги така казваш. Обзалагам се, че знаеш много повече, отколкото си мислиш. Поне определено го обясни добре.

— О? — Той усети как усмивката му стана топла, докато свеждаше поглед и прибираше молива си обратно в свежия габардинен костюм. — Ами благодаря. — Допи втората си чаша кафе и стана. — Май е най-добре да тръгвам.

Тя също се изправи и приглади полата си.

— Слушай, Ейприл, наистина беше много мило. — Гърлото му се стегна. Усети, че е на път да заплаче, но успя да се сдържи. — Имам предвид, че беше страхотна закуска — рече, примигвайки. — Наистина, не знам кога съм имал… по-хубава закуска.

— Благодаря — отвърна тя. — Радвам се. И на мен ми хареса.

Можеше ли сега просто да излезе? Без да каже нищо? Гледайки я, докато вървяха към вратата, той се зачуди дали трябваше да каже: „Не мога да ти опиша колко ужасно се чувствам заради вчера“ или „Наистина те обичам“, или нещо от този род; или бе по-добре да не рискува всичко да започне отново? Поколеба се, обръщайки се с лице към нея, и усети как устата му се изкривява неловко.

— Значи в действителност не ме… — започна той. — В действителност не ме мразиш и така нататък?

Очите й бяха дълбоки и сериозни. Тя изглежда се зарадва, че той й зададе този въпрос, сякаш бе един от малкото въпроси в света, на които можеше да отговори категорично. Поклати глава.

— Не, разбира се, че не те мразя. — И тя му отвори вратата. — Приятен ден.

— Благодаря. И на теб. — И в този момент той реши какво да направи: без да я докосва, започна бавно, като филмов актьор, да се накланя към устните й.

Лицето й, близо до неговото, издаде мигновена изненада или колебание, но после омекна; тя притвори очи и показа, че тази целувка, макар и кратка, щеше да бъде желана и изпълнена с нежност и за двамата. Едва след като целувката свърши, той я докосна с длан по ръката. В крайна сметка тя беше дяволски хубаво момиче.

— Добре тогава — каза той дрезгаво. — До скоро.