Дино Будзати
Моторната чума

Една септемврийска сутрин в гараж Ириде на улица Мендоса — бях там случайно — влезе сива кола с екзотична марка и необичайна форма, с чужбински табели, каквито не бяхме виждали друг път.

Собственикът, аз, старият главен монтьор Челада, мой близък приятел, и другите служители — всички бяхме в офиса. А през остъклената му стена халето за паркиране се виждаше като на длан.

От колата слезе мъж на около четирийсет, висок, рус, много изискан и леко прегърбен, който угрижено се озърна. Двигателят не беше изгасен, работеше на най-ниски обороти. Въпреки това от него се носеше странен, необичаен шум, сухо скриптене, сякаш цилиндрите стриват чакъл.

Веднага видях как Челада пребледнява.

— Боже мили — промълви. — Чумата! Като в Мексико. Добре си я спомням — после хукна към непознатия, който беше другоземец и дума не разбираше. Но на монтьора му бяха достатъчни няколко жеста, за да се обясни — толкова напираше оня да си тръгне. И другоземецът си тръгна, с все същия ужасен шум.

— Еша си нямаш — каза собственикът на гаража на главния монтьор, когато той се върна в офиса. На всички ни бяха до болка познати небивалиците на Челада, който на младини беше живял в Америка: бяхме ги чували поне сто пъти.

Челада не се засегна.

— Ще видите, ще видите — рече. — Сега ще загрубее.

Това, доколкото ми е известно, беше първото предупреждение за задаващия се бич, колебливото прозвънтяване на камбаните, което предвещава голямото биене на умряло.

Както и да е, минаха цели три седмици, преди да се появи нов симптом. Ставаше дума за някакъв двусмислен циркуляр от общината: за да се избегнели „злоупотреби и нарушения“, от Пътна полиция и от Гражданска защита били сформирани специални бригади — така пишеше, — които да инспектират, включително по частните и обществените паркинги, редовността на публичните и личните моторни превозни средства и при необходимост да разпореждат тяхното „профилактично изземване“, включително на момента, ако се наложи. Под такава мъглява формулировка истинската цел бе невъзможно да се отгатне и хората не обърнаха внимание. Кой би допуснал, че „инспекторите“ са всъщност монати^[1]?

Още два дни трябваха, за да се предаде тревогата. Сетне мълвата, колкото и неправдоподобно да звучеше, плъзна с мълниеносна бързина от единия до другия край на града: настанал е мор по автомобилите.

За признаците и проявите на тайнственото заболяване се носеха какви ли не слухове. Разправяше се, че заразената кола се познавала първо по гъгнивия, като хремав, звук на мотора. След това валовете се подували от уродливи бабуни, повърхностите се покривали с жълти, вонящи струпеи и накрая блокът на двигателя се разкапвал в невъобразима бъркотия от потрошени оси, мотовилки и зъбни колела.

Заразата уж се разнасяше посредством изгорелите газове, затова шофьорите започнаха да избягват улиците с натоварено движение, центърът опустя почти напълно и тишината, толкова желана друг път, се възцари в него като кошмар. О, празнични клаксони, о, гръмливи ауспуси от добрите стари дни!

Заради безразборната близост, която предполагаха, повечето паркинги също бяха изоставени. Който не разполагаше с частен гараж, предпочиташе да остави колата си в по-слабо посещавани места като крайградските поляни. А от другата страна на хиподрума небето поаленя от кладите с автомобили, покосени от напастта и накамарени да изгорят заедно в едно обширно заграждение, което народът наричаше „лазарет“.

Както можеше да се очаква, настанаха най-лоши безчинства: кражби и обири на неохранявани превозни средства; анонимни доноси срещу возила, които си бяха здрави, но за всеки случай, за да не останат съмнения, се конфискуваха и изгаряха; злоупотреби на монатите, натоварени с инспекцията и изземванията; престъпна недобросъвестност у хора, които знаеха, че колите им са увредени, но продължаваха да ги ползват и да пръскат заразата; подозрителни коли, които биваха изпепелявани живи (отдалеч се чуваха отчаяните им викове).

Истината е, че отначало паниката беше по-голяма от щетите. Според изчисленията през първия месец не повече от 5000 автомобила от общо 200 000 за нашата област са били покосени от чумата. Последва някакво затишие, което всъщност подейства зле, защото — заблудени, че епидемията е вече приключила — доста коли се върнаха в движение и така увеличиха възможностите за пренос на болестта.

И ето че чумата се надигна отново с удвоена ярост. Поразените на място автомобили по пътя се превърнаха в най-нормална гледка. Мекото бучене на мотора изведнъж прегракваше и се накъсваше, разсипваше се във френетично метално тракане. Някое и друго потръпване и колата спираше — димящо, прокълнато старо желязо. Още по-ужасна беше агонията на камионите, чиито могъщи вътрешности оказваха отчаяна съпротива. Зловещи хлопоти и гъргорения излизаха от тези великани, докато накрая свистящ вой не възвестеше безславния им край.

 

 

По това време аз бях шофьор на една богата вдовица, маркиза Розана Финаморе, която живееше в компанията на своя племенничка във внушителната стара къща на семейството. Беше ми много добре при нея. Не можех да се похваля с чак царска заплата, но от мен се изискваше почти символично усилие: малко излизания през деня, изключително рядко вечер, плюс поддръжка на колата. Говорим за един голям черен ролс-ройс, вече ветеран, но с несравнимо аристократичен вид. Гордеех се с него. По пътя дори най-мощните спортни коли губеха обичайната си самоувереност при появата на този невъзможно демодиран саркофаг, пулсиращ от синя кръв. А двигателят! Въпреки възрастта си двигателят беше същинско чудо. Въобще, обичах го, като да беше мой.

Затова епидемията и на мен ми взе съня. Вярно, казваха, че автомобилите с голяма кубатура практически не се заразяват. Но как да е сигурен човек? Донякъде и по мое внушение, маркизата се отказа от дневните излизания, по време на които беше по-вероятно да се прихване болестта, и ограничи употребата на колата до броени курсове след вечеря — за концерти, сказки или ходене на гости.

 

 

Една вечер към края на октомври, тъкмо в разгара на чумата, се връщахме у дома както обикновено с ролс-ройса — прибирахме се от срещата на няколко дами, свикнали да се събират на сладки приказки, с които да разведряват меланхоличната атмосфера на онези времена. И тъкмо докато излизахме на площад Бисмарк, долових в хармоничното бръмчене на мотора някакво късо продиране, остро застъргване, което трая част от секундата. Попитах маркизата.

— Аз нищо не съм чула — каза. — Просто са й високи оборотите, Джовани, не се тревожете, нашата таратайка от нищо не се бои.

И все пак, преди да стигнем до къщи, зловещото скрибуцане или давене, или триене, не знам точно как да го нарека, се повтори още два пъти и изпълни със смут душата ми. Като стигнахме, дълго стоях в малкия гараж и наблюдавах на вид спящата благородна машина. Докато, заради неописуемите стонове, които от време на време долитаха изпод капака, въпреки че двигателят беше изключен, не се уверих в най-лошото.

Ами сега? Помислих да се обърна за съвет към стария монтьор Челада, който, настрана мексиканския му опит, твърдеше, че имал и специална рецепта за смес от минеални масла, способна на чудодейни изцеления. Макар и да минаваше полунощ, звъннах в кафенето, където той имаше навика всяка вечер да играе на карти. Там беше.

— Челада — казах му, — ние винаги сме били приятели.

— И още как.

— Винаги сме се разбирали.

— Слава Богу!

— Мога ли да ти се доверя?…

— Иска ли питане?

— Ела тогава. Искам да погледнеш ролс-ройса.

— Пристигам — и преди да затвори слушалката, ми се стори, че го чувам тихо да се изсмива.

Седнах на една скамейка да чакам, докато от недрата на двигателя излизаха все по-чести хрипове. С въображението си броях стъпките на Челада, смятах времето — още малко и трябваше да пристигне. И както следях, цял превърнат в слух, дали монтьорът пристига, изведнъж чух в двора провлачване на крака, но не на един човек. Ужасно подозрение мина през ума ми.

Сетне вратата на гаража се отвори и два омацани кафяви гащеризона, две противни физиономии се показаха и се насочиха към мен — с две думи: двама монати. Зърнах и половината лице на Челада, който зяпаше, скрит зад едното крило на вратата.

— Ах, ти, копеле мръсно… Разкарайте се, гадове! — и трескаво затърсих оръжие: гаечен ключ, метален лост, тояга. Но те вече връхлитаха и аз набързо станах пленник на мускулестите им ръчища.

— Ти ли бе, келеш — взеха грубо да ме навикват, едновременно гневни и подигравателни, — ще риташ срещу общинските инспектори, срещу държавните служители! Срещу онези, дето работят за благото на града! — и ме вързаха на скамейката, а в джоба ми пъхнаха (това вече наистина беше гавра) стандартната квитанция за „профилактично изземване“. Накрая подкараха ролс-ройса, който се отдалечи с болезнен вопъл, но преизпълнен с аристократично достойнство. Сякаш се сбогуваше с мен.

 

 

Когато след половин час неописуеми усилия успях да се освободя, без дори да съобщя за случилото се на моята работодателка, се впуснах в нощта, втурнах се като луд към лазарета, от другата страна на хиподрума, с надеждата да стигна навреме.

Но тъкмо когато пристигнах, Челада излезе с двамата монати от заграждението — изнесе се, все едно не ме е виждал през живота си, стопи се в мрака.

Не успях да го настигна, не успях да проникна вътре, не успях да осуетя унищожението на ролс-ройса. Дълго стоях с око, залепено о една пролука в оградата, и наблюдавах кладата на злочестите автомобили, тъмни силуети, които мъчително се гърчеха сред пламъците. Къде беше моят? Бе невъзможно да се различи в този ад. Само за миг, над дивия рев на огъня, ми се стори, че чувам свидния му глас в протяжен, сърцераздирателен писък, който скоро заглъхна.

Бележки

[1] През XVI и XVII век в Северна Италия монати се наричали обществените служители, които при чумни епидемии отговаряли за извозването на заразените до болниците и на мъртвите до гробищата. — Б. пр. ↑