Дино Будзати
Напразни покани

Бих искал да дойдеш при мен някоя зимна нощ и притиснати един до друг да се взираме през прозорците в самотата на тъмните замръзнали улици и да си спомняме зимите от приказките, в които сме живели заедно, без да знаем. Ами да — по едни и същи вълшебни пътеки сме минавали ти и аз със свенливи стъпчици, заедно сме преброждали пълните с вълци гори и едни и същи духове са ни наблюдавали иззад снопчетата мъх, висящи от кулите, сред плясък на гарванови криле. Заедно, но без да го знаем, сигурно и двамата сме надничали оттам към загадъчния живот, който ни очаква. И отново там в нас за първи път са трепнали лудешки и нежни стремежи. „Спомняш ли си?“ — ще си казваме взаимно и гальовно ще се прегръщаме в топлата стая, а ти ще ми се усмихваш с доверие, докато навън зловещо дрънчат ламарините, разтърсени от вятъра. Само че ти — сега се сещам — не си чувала старите приказки за крале без име, за човекоядци и омагьосани градини. Никога не си минавала в захлас под чудодейни дървеса, които говорят с човешки глас, нито си тропала на портите на изоставени чертози, нито си вървяла през нощта към далечна светлина, нито си заспивала под звездите на Ориента, полюшвана във вълшебна пирога. Зад стъклата в зимната нощ вероятно ще останем безмълвни, аз — залутан в мъртвите си приказки, ти — в неизвестни на мен твои грижи. И да попитам: „Спомняш ли си?“ — няма да си спомниш.

Бих искал с теб да се разхождаме някой пролетен ден, когато небето е сиво, а вятърът разхвърля ланшната шума из крайните квартали. Да е неделя. В такива места често възникват меланхолични, възвишени мисли, а в определени часове наоколо блуждае поезията и свързва сърцата на хората, които се обичат. Освен това се раждат надежди, неизразими с думи, подбудени от безбрежните хоризонти зад къщите, от движението на влаковете, от северните облаци. Просто ще се държим за ръце и ще ходим с лека крачка, и ще си казваме безсмислени неща, глупави и мили. Докато не светнат уличните лампи и от безличните блокове не наизлизат зловещите градски легенди, приключенията, лелеяните романси. Тогава ние ще млъкнем, все още хванати за ръце, защото душите ще си общуват без думи. Само че ти — сега се сещам — никога не си ми казвала безсмислени, глупави и мили неща. Значи няма как да обичаш тези недели, за които говоря, нито душата ти умее безмълвно да беседва с моята, а и не разпознаваш в подходящия час нито очарованието на градовете, нито надеждите, довеяни от север. Ти предпочиташ светлините, тълпата, мъжете, които те зяпат, улиците, по които разправят, че на човек можело да му се усмихне късметът. Ти си различна и ако дойдеш в такъв ден на разходка с мен, ще се оплачеш, че си изморена. Само това, нищо друго.

Бих искал двамата да вървим из някоя самотна долина през лятото и до изнемога да се смеем на най-простите неща, да изследваме тайните на горите, на чакълените алеи, на запустелите къщи. Да спрем на дървения мост да погледаме течението на водата, да подслушаме под телеграфните стълбове протяжната история без начало и без край, която идва от единия край на света и отива незнайно къде. И да берем цветя по поляните, и пак там, излегнати на тревата, в слънчевата тишина, да съзерцаваме небесните бездни и минаващите бели облачета, и върховете на планините. Ще се обадиш: „Колко е хубаво!“ И нищо няма да добавиш, защото ще сме щастливи — телата ще са олекнали от бремето на годините, а душите ще са станали свежи, сякаш новородени. Макар че ти — сега като се замисля, — ти най-вероятно ще се озърнеш с недоумение, боя се, и ще спреш, за да огледаш отблизо единия си чорап, ще ми поискаш още една цигара, нетърпелива да се върнеш по-скоро. И няма да кажеш: „Колко е хубаво!“, а някакви никакви неща, които мен не ме вълнуват. Защото за съжаление си такава, каквато си. И няма да бъдем щастливи дори за миг.

Бих искал също — чакай и това да кажа, — бих искал с теб под ръка да прекося големите булеварди на градовете под някой ноемврийски заник, когато небето е от чист кристал. Когато житейските миражи се надпреварват над куполите и при минаването си едва докосват черните хора в дъното на пропастта, където са улиците, набъбнали от безпокойства. Когато спомени от блажени времена и нови знамения прелитат над земята и оставят диря от нещо като музика. С наивната надменност на деца ще гледаме лицата на другите, с хиляди, които на потоци се носят край нас. Без да го осъзнаваме, ще излъчваме радостно сияние и всички ще са принудени да ни забележат, но не със завист и злост, а с лека усмивка, с добро чувство, заради падащия сумрак, който лекува слабостите на човека. Само че ти — много ясно — вместо да погледнеш кристалното небе и озарените от залеза въздушни колонади, по-скоро ще се спреш да разучиш витрините, бижутерията, разкоша, коприните, тези жалки вещи. И затова няма и да забележиш миражите, нито прехвърчащите знамения, нито ще се почувстваш, като мен, предопределена за славна съдба. Нито пък ще чуеш нещо като музика, нито ще разбереш защо хората ни гледат с ласкави очи. Ще се замислиш над клетия си утрешен ден и напразно над теб златните статуи по покривите ще вдигат саби под последните лъчи. Аз ще съм сам.

Излишно е. Може би всичко дотук са нелепици и ти си по-добра от мен, защото не изискваш чак толкова от живота. Може би ти си правата и е глупаво дори да правя опит. Но поне, това вече е сигурно, поне бих искал да те виждам отново. Каквото и да става, ще сме заедно по някакъв начин и ще намерим радостта. Няма значение дали денем или нощем, през лятото или през есента, в някой непознат град, в непретенциозен дом, в долнопробна гостилница. Ще ми е достатъчно да си наблизо. Няма да започна да се вслушвам — обещавам ти — в мистериозните проскърцвания на тавана, нито ще зяпам облаците, нито ще обръщам внимание на музики или на ветрове. Ще се откажа от тези безполезни неща, въпреки че ги обичам. Ще проявявам търпение, ако не разбираш какво ти казвам, ако говориш за странни за мен неща, ако се вайкаш за овехтелите си дрехи и за пари. Няма да ги има така наречената поезия, споделените блянове, тъгите, с които тъй добре си дружи любовта. Но ти поне ще си наблизо. И ще успеем, ще видиш, да бъдем достатъчно щастливи, по най-семплия начин, просто мъж и жена, както обикновено се случва навсякъде по света.

Обаче ти — сега се сещам — си твърде далече, на стотици километри, трудни за преодоляване. Ти си в живот, който ми е непознат, и сигурно се усмихваш на мъжете наоколо, както на мен в отминалите времена. Не си ме помнила дълго. Може би дори си забравила как се казвам. Излязъл съм от личността ти заедно с рой други призраци. И все пак мислите ми са единствено за теб, и ми харесва да ти ги разказвам.