Джо Холдеман
Да съответства на престъплението (8)

8

Кроуел съвсем преднамерено не обърна внимание на съвета на доктор Норман и си уговори среща с посланика надвечер. Предполагаше, че събеседникът му вече ще е достатъчно интоксикиран. На вратата го посрещна изненадващо красив мъж, с аристократични черти, посивели коси и широки, изправени рамене.

— Посланик Фитц-Джоунс?

— Да… а вие трябва да сте доктор Кроуел. Заповядайте, влезте.

Кроуел го последва в елегантно обзаведената стая, която Ото оцени като мебелирана в стил „Американски провинциален“ от края на двадесети век. Дори мебелите да бяха фалшиви, цената им беше умопомрачаваща.

Фитц-Джоунс посочи с ръка едно почти безформено меко кресло и Кроуел се отпусна в него.

— Ако позволите, ще ви предложа нещо за пиене. Разполагам със следните комбинации — бренди и вода, бренди и сода, бренди и натурален сок, бренди и лед, бренди и бренди, а също — той намигна заговорнически на Кроуел — съвсем малко бургундско „Шато дьо Ротшилд“, реколта двадесет и трета година.

— Мили Боже! — дори Кроуел бе чувал за тази прословута реколта.

— По някакъв невъобразим и за мен самия начин едно малко буренце от това вино бе докарано тук, вместо поръчания сандък с имиграционни формуляри — той поклати печално глава — Подобни неща се случват нерядко в бъркотията на междузвездната бюрокрация. Човек се учи докато е жив.

— Струва ми се, — рече Кроуел като разглеждаше леко зачервения нос на своя събеседник и се дивеше на човешката издръжливост към алкохола, — че няма да мога да устоя на предложението.

Фитц-Джоунс излезе и след миг се върна с две високи чаши, пълни с пенливо червено вино. Вкусът на виното, както се оказа след малко, бе наистина великолепен. Фитц-Джоунс изпразни на един дъх чашата си и го погледна в очите.

— Има ли някаква конкретна причина за да ме посетите? Това съвсем не значи, че ми е неприятна компанията ви, просто се интересувам.

— Ами, исках да се срещна с някой, който не работи за компанията. Интересувам се от гледни точки извън конкретния производствен интерес на служителите. Най-вече що се отнася до последните десет години. Доколкото разбрах, има доста промени.

Фитц-Джоунс махна с ръка и едва не събори чашата си. Ръката му прелетя на милиметри от нея, но изглежда в последния миг си казаха думата дългите години упорита тренировка под непрестанното въздействие на алкохолната отрова.

— Не съвсем… не съвсем — отвърна той. — Едва през последната година. Що се отнася до мен, да си призная честно, нямам никаква работа. Часовникът, така да се каже, си върви. Най-много веднъж в годината да изпратя някой скучен доклад. Имаше няколко по-особени случаи — на изчезнали хора. Например — Главният надзирател Малатеста, човек с положение, така че, когато изчезна трябваше да изпиша сума ти хартия. Прекарах часове в непрестанна връзка по хипо-пространственото радио, докато… можете ли да пазите тайна, доктор Кроуел?

— Като всеки друг.

— Е, не че тайната е кой знае каква, особено след като доктор Норман се натъкна на нея. Обзалагам се, че вече я знаят в цялата компания. Както и да е — разговарях с няколко служители от управлението на Конфедерацията и те се съгласиха да изпратят двама следователи. Не след дълго се появиха и самите следователи, великолепно замаскирани като научни работници и докато се пъхаха насам-натам, изведнъж също изчезнаха.

— Имате пред вид двамата геолози?

— Точно така. Човек би си помислил, че след като са изчезнали Конфедерацията ще изпрати цяла армия да ги търси. Нищо подобно. След доста време успях да се свържа с някакъв трети секретар и той ми съобщи, че не можели да си позволят, да губят повече хора за дребните интриги на някаква затънтена планета.

— Странно — Ото си спомни, че сред докладите на изчезналите геолози имаше и предупреждение, за това, че на посланикът не може да се разчита.

— Така е. Ако питате мен, тези агенти въобще не са изчезнали или убити, както се предполагаше за Малатеста. Най-вероятно са разполагали с мъничък крайцер, скрит някъде извън града и след като са научили онова, което ги е интересувало просто са се изпарили. Дяволски нечестно, защото ние все още не знаем какво се е случило с Малатеста. Сигурен съм обаче, че те са разкрили тайната.

Напълно възможно е да си прав — помисли си Ото.

— А не мислите ли, че Конфедерацията би могла да изпрати и други агенти, без да ви предупреждава?

— Невъзможно, законът го забранява. Поне мен са длъжни да уведомят. А освен това, след изчезването им на планетата са пристигнали само двама — единият беше новият асистент на доктор Стръкхаймер. Държа го непрестанно под око и сигурен съм, че е точно такъв какъвто изглежда, с други думи скучноват човечец. А другият новодошъл, сте разбира се, вие.

Кроуел се изкиска.

— Май не приличам много на агент, а? Макар че, може би ако ме подозирахте, щяхте по-често да ме поите с вино.

Фитц-Джоунс също се усмихна, но очите му останаха сериозни и студени.

— Защо не, и без това скоро ще се развали. Между нас казано, очаквам поредният агент да се появи в най-скоро време. Би могъл да бъде всеки. Нали сте чували за новите възможности за персонална имитация чрез наслагване…

— На пластотъкан? — прекъсна го доктор Кроуел.

— Съвършено вярно. Могат да направят ксеро-копие на когото си пожелаят. А преди това да го отвлекат и да го скрият някъде. Това естествено, поставя известни личности като вас извън подозрение. Прекалено много хора биха забелязали изчезването ви — но в очите му Ото прочете подозрителност.

— И все пак, — запита Кроуел, — докато отпиваше последната глътка заедно с поредния Прандоксин, — имате ли някаква теория за изчезването на Малатеста?

— Направо не знам, — сви рамене посланикът. — В едно съм сигурен, обаче — тези приказки, че го били отмъкнали местните за някакви си техни… ритуали, са пълна глупост.

— Съгласен съм. Те просто не са способни на насилие.

— Не само това. Малатеста им беше любимец. Доста добре се справяше с езика им. Приеха го като свой в едно от семействата, стана нещо като почетен брушианец.

— Не го знаех.

— О, да, той ходеше на всички техни събори. Дори жрецът го взе за нещо като съветник.

— Да, — кимна Кроуел, — днес ми казаха, че присъствал на ритуала за преминаване в безмълвието.

— Когато балсамират своите нещастни роднини? Виж, това пък не знаех. Интересно, защо ли не е разказал на никой? Стръкхаймер щеше да му стане доживотен приятел. Е, това още повече потвърждава факта, че Малатеста е бил техен човек и изключва всякакви възможности за насилие. Остават две възможности — нещастен случай или убийство. Предполагам, че агентите са разследвали и двете.

— И кой според вас може да е главният заподозрян?

— От гледна точка на мотивацията — Киндъл, новият надзирател. Но той никога не е желал тази работа истински. Натоварването е двойно, а заплатата — почти същата.

— Познавате ли го добре? — Внимавай, ставаш прекалено любопитен.

— Да. Работеше в Гражданския отдел, когато бях посланик на Ламар. Доколкото знам, има богат опит от работата си за компанията. Предложиха му да стане Помощник Надзирател тук и той с радост прие. След около година преместиха и мен, така че отново се срещнахме.

Време е да се смени темата.

— Мда, Ламар. Чух за събитията, но никога не съм бил там.

— Красив свят — Фитц-Джоунс въздъхна печално. — особено в сравнение с тази пустиня.

— Е, време е да вървя. Простете за безпокойството.

Размениха още няколко любезности и сетне Кроуел си тръгна.