Джо Холдеман
Да съответства на престъплението (6)

6

Малко след зазоряване на следващата сутрин Кроуел се отправи към мините. По пътя надзърна в лабораторията, но Уолдо го нямаше и той реши, че сигурно ще е в мина А.

Пред входа на мината имаше дълга опашка от нетърпеливи брушианци, които непрестанно размахваха ръце, за да не измръзнат в утринния хлад. С наближаване шума от оживеното им общуване ставаше все по-силен.

Мъж в бяла униформа тъкмо преглеждаше първия брушианец. Увлечен в работата, той забеляза Кроуел едва когато възпълният мъж застана до него.

— Здравейте! — извика Кроуел сред всеобщата шумотевица.

— Кой, по дяволите, сте вие? — мъжът го погледна изненадано.

— Казвам се Кроуел — Айзък Кроуел.

— А, да, бил съм може би хлапе, когато сте дошли тук предишния път.

Той вдигна мегафона пред устата си и извика на брушиански (разговорен стил):

— Вашият дух/ наранява моя дух/ като забавя движението на редицата/ и вашия път към безмълвието.

Разговорите незабавно утихнаха.

— Ето виждате ли, аз също съм чел вашата книга — той повика с ръка следващия брушианец и се зае да го изследва с една блестяща металическа сонда.

— Това ли е диагностичната машина? — Кроуел посочи черната кутия, прикрепена към колана на мъжа.

— Да. Тя проверява дали всичко е наред с чудовището и изпраща съобщение на доктор Стръкхаймер — техникът потупа „чудовището“ по рамото и то се завтече към входа на мината. — А също е и микрофон — мъжът се наведе да погледне татуираният на крака номер и после го повтори пред сондата с ясен глас. — Може би за вас ще е по-интересно да видите какво става долу в мините. Само внимавайте с туземците… тичат като побъркани и отдалечите ли се веднъж от асансьора могат и да ви прегазят.

— Благодаря — Кроуел закрачи към входа на служебния асансьор. В кабината, нетърпеливият брушианец вече подскачаше на място. Кроуел едва прекрачи прага и туземецът побърза да натисне червения бутон. Кабината полетя внезапно, сякаш се бе откъснала от въжето. Кроуел се вкопчи трескаво в дръжката, докато Ото безстрастно отчиташе нивата. Изминаха двадесет и две секунди почти свободен полет, преди да се включат отново реактивните спирачки. Машината замря, вероятно бяха летели почти цял километър надолу.

В мината бе тъмно, но за разлика от земляните, брушианците виждаха добре и в мрака. Наоколо кипеше трескава дейност, но Кроуел не можеше да види нищо.

— Айзък, тук! — извика някой наблизо. — Трябваше да ме предупредиш, че смяташ да дойдеш.

В тъмнината светна прожектор и кръгът от ярка светлина приближи към Кроуел.

— Ето, сложи си това — човекът подаде на Кроуел чифт очила за нощно виждане. Вече можеше да разгледа вътрешността на мината, мътновато-зеленикава, като на екран.

— Да, тук нещата наистина са се променили. Защо е толкова тъмно?

— Сами го поискаха, заявиха, че светлината ги забавяла.

— Боже мили! — възкликна Кроуел, впечатлен от яростно кипящата работа. — Уморявам се само като ги гледам.

Галерията не беше кой знае колко просторна, вътре работеха приблизително петдесетина брушианци, разпределени на двойки. Те копаеха в три от стените с вибро-сонди, а изкопаното товареха с лопати на миниатюрни вагонетки. Изкопаната руда се изсипваше в елеватора, разположен съвсем близо до Кроуел и Стръкхаймер и после се издигаше на повърхността. Сред на царящата на пръв поглед трескава бъркотия, един дребничък на ръст брушианец разпръскваше по влажния под някаква смесица от прах и пясък, като едва се разминаваше с шеметно летящите вагонетки. И все пак, във всичко това прозираше някакъв умопомрачителен ред, сякаш наблюдаваше деца, заиграли се в пъргава и сложна игра.

— Знаеш ли, — заговори Кроуел, — Уили Норман смята, че причината за скъсената продължителност на живота е претоварването. Като наблюдавам всичко това, склонен съм да се съглася с него.

— Вярно е, че тук, в мината работят далеч по-здраво, отколкото където и да е другаде. Особено след като се съгласихме да изгасим светлината. Но компанията ми позволи да намаля продължителността на работния ден, с което да компенсирам повишената трудова активност. Колко време работеха, когато ги изследва за пръв път?

— Единадесет, дванадесет часа на ден.

— А сега им разрешавам не повече от шест часа.

— Наистина ли? Нима разполагаш с такава власт над компанията?

— Теоретически — да. Би трябвало да ме гледат право в очите и да подскачат при всяка моя дума. Все пак, договорът им за тази планета е подписан и от Здравната комисия, а аз съм неин представител. Но все пак гледам да не прекалявам. Завися от тях, що се отнася до неща като условия на живот, помощници и средства за комуникация. Отношенията ни са доста близки — и как иначе, след като има поне още три-четири компании, готови да поискат разрешение за експлоатация при първата по-сериозна грешка. Не им остава нищо друго освен да се държат добре с туземците. Пък и работата върви повече от добре — мината се експлоатира непрестанно, на две застъпващи се смени. Добивът расте непрестанно.

— Интересно. — Добре дошъл в списъка на заподозрените, Уолдо. — Искаш да кажеш, че сега работят по-малко, отколкото преди, когато жизнената им продължителност е била по-голяма?

— Знам какво си мислиш — Уолдо се засмя. — Не, това не е атрофична дегенерация. Подобно заболяване лесно може да се докаже при лабораторните изследвания. Освен това, сега работят по-малко в мината, но значително повече в собственото си селище. Обзалагам се, че няма да го познаеш, с всичките тези небостъргачи и…

— Небостъргачи?

— Е, поне така ги наричаме — а всъщност, постройки от скеле и засъхнала кал. Понякога достигат три етажа. И това е още една мистерия… защо им трябва да строят на височина, след като разполагат с толкова свободно място наоколо? Хей, ето нещо интересно за твоята бъдеща книга — би могъл да откриеш причината. В края на краищата, говориш езика им по-добре от който и да било. Те знаят, че ти си причината за настъпилите промени и винаги са ти били благодарни.

В галерията беше хладно и влажно и Кроуел потрепери.

— Защо — задето ги приближих до безмълвието ли? — запита мрачно той.

В този момент с оглушително свистене зад тях се спусна кабината на асансьора.

— Здрасти, шефе, здравейте, доктор Кроуел. Ето ме и мен, донесох манджата на чудовищата. Да ги спра ли?

Уолдо погледна часовника.

— Да, време е.

Асистентът завъртя една ръчка на стената и вибро-сондите внезапно замряха. Известно време в галерията ехтяха звънливи удари на метал в скала. Едва след десетина секунди туземците осъзнаха, че машините са изключени и с неохота преустановиха работа. Сетне се подредиха в редица пред асансьора. Техникът подаваше на всеки по един едър месен плод и туземецът го отнасяше на работното си място. После, приседнали на групички, те се заеха да дъвчат и да мърморят полугласно.

— Тук май няма нужда от нас — рече Уолдо. — Какво ще кажеш да отскочим до селото?

— Чудесна идея. Само, нека да минем пътьом през квартирата, за да си взема бележника и фотоапарата.