Дино Будзати
Нещо, което започва на „п“

Като пристигна в градчето Систо и се настани в обичайната странноприемница, където отсядаше два-три пъти годишно, Кристофоро Шродер, търговец на дървесина, веднага си легна, понеже му беше лошо. После прати да повикат лекаря, доктор Лугоши, когото познаваше от години. Лекарят дойде и сякаш се изненада. Изключи вероятността да е нещо сериозно, взе съдче с урина за изследване и обеща пак да намине още същия ден.

На следващата сутрин Шродер се чувстваше вече много по-добре, толкова, че реши да стане, без да дочака доктора. Тъкмо се бръснеше по риза пред огледалото, на вратата се почука. Беше лекарят. Шродер го покани да влезе.

— Тази сутрин съм екстра — каза, без дори да се обърне, и продължи да се бръсне. — Благодаря, че се отбихте, но можете да си тръгвате.

— Много бързате, много бързате! — рече докторът и се окашля в знак на неудобство. — Довел съм един приятел.

Шродер се обърна и видя на прага, до лекаря, един господин на четирийсетина години, масивен, червендалест в лицето, по-скоро простоват на вид, който многозначително се усмихваше. Търговецът, човек самонадеян и навикнал да се разпорежда, се подразни и погледна лекаря въпросително.

— Един приятел — повтори Лугоши, — дон Валерио Мелито. После трябва да ходим заедно у мой пациент, затова му предложих да ме придружи.

— На вашите услуги — отвърна Шродер хладно. — Заповядайте, седнете.

— Бездруго — продължи лекарят, за да се дооправдае — днес, както виждам, нямате нужда от преглед. С урината ви всичко е наред. Само бих искал да ви направя едно малко кръвопускане.

— Кръвопускане ли? Че защо ще ми пускате кръв?

— За ваше добро — обясни лекарят. — Ще се почувствате нов човек след него. Винаги действа положително на сангвиничните темпераменти. Пък ще отнеме две минутки — и като каза това, извади изпод плаща си буркан с три пиявици. Тури го на масата и додаде: — Сложете си по една от вътрешната страна на китките, достатъчно е да ги задържите на място за момент и веднага ще се вкопчат. Само, моля ви, направете го вие. Какво да ви кажа… От двайсет години лечителствам, но така и не свикнах да ги пипам тези животинки.

— Дайте тука — каза Шродер с вбесяващия си тон на превъзходство. Взе буркана, седна на леглото и си закачи на китките двете пиявици, сякаш цял живот с това се е занимавал.

Междувременно непознатият посетител, без да си сваля широкото наметало, остави на масата шапката си и продълговат пакет, който издрънча с метален звук. Шродер забеляза със смътен дискомфорт, че човекът седна на изхода, сякаш особено държеше да е колкото се може по-далеч от него.

— Дон Валерио, ако щете вярвайте, ви познава — каза лекарят на Шродер и също, кой знае защо, седна досами вратата.

— Не помня да съм имал честта — отвърна Шродер откъм кревата, отпуснал ръце върху дюшека с обърнати нагоре длани, докато пиявиците смучеха кръв от китките му. — Я кажете, Лугоши, днес да не би да вали? Още не съм поглеждал навън. Ще е много досадно, ако вали, защото цял ден трябва да обикалям.

— Не, не вали — отговори лекарят някак между другото. — Но дон Валерио наистина ви познава, нямаше търпение да ви види отново.

— Нека ви кажа — намеси се Мелито с неприятно гъгнив глас, — че никога не съм имал честта да ви срещна лично, но знам за вас нещо, което надали ви е известно.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна търговецът с абсолютно безразличие.

— Преди три месеца? — попита Мелито. — Я си спомнете: преди три месеца не минахте ли с вашата карета по пътя край Стария предел?

— Хм, нищо чудно — рече Шродер. — Нищо чудно да съм минал, но кой ти помни?

— Добре. А не помните ли, че на един завой каретата ви поднесе и хлътнахте в канавката?

— Ами да, вярно — съгласи се търговецът, вперил леден поглед в новия си, нежелан познайник.

— И едното колело заседна във вадата, а конят не смогваше да ви изтегли обратно на пътя?

— Точно така. Откъде сте ме видели?

— О, после ще ви кажа — засмя се Мелито и смигна на лекаря. — Тогава слязохте, но и вие не успяхте да издърпате каретата. Така ли беше, какво ще кажете?

— Точно както го описвате. И валеше като из ведро.

— Какъв порой само! — продължи дон Валерио, преизпълнен със задоволство. — А докато се мъчехте с колелото, не се ли появи отнейде един странен образ, дългуч с черно като сажди лице?

— Е, вече не помня добре — прекъсна го Шродер. — Докторе, извинявайте, но колко още трябва да държа тези пиявици? Надуха се като крастави жаби. На мене ми е предостатъчно. Пък и ви казах, че имам много работа.

— Още няколко минутки! — настоя лекарят. — Потърпете, скъпи Шродер! После ще сте като нов, ще видите. Още няма десет, моля ви се, имате колкото време си искате!

— Висок човек със съвсем черно лице и странен цилиндър на главата? — продължи дон Валерио. — И носеше нещо като звънче? Не си ли спомняте, че постоянно дрънчеше?

— Добре де: спомням си — тросна се Шродер. — Само че, ще прощавате, какво от това?

— Нищо, нищо! — отвърна Мелито. — Просто исках да ви кажа, че вече ви познавам. И имам отлична памет. За съжаление него ден бях далеч, отвъд един ров, поне на петстотин метра разстояние. Бях се скрил от дъжда под едно дърво и всичко видях.

— Тогава кой е бил оня човек? — попита Шродер рязко, за да покаже на Мелито, че ако има нещо за казване, най-добре да си го каже незабавно.

— О, не знам кой е точно, видях го само отдалеч! Вие кой мислите, че е бил?

— Някой клетник сигурно — каза търговецът. — Приличаше на глухоням. Като го помолих да дойде да ми помогне, взе нещо да мучи, една дума не му разбрах.

— Тогава тръгнахте към него, а той се дръпна, но вие го уловихте за ръката и го накарахте да бута каретата заедно с вас. Нали така? Кажете честно.

— Какво значение има? — отвърна Шродер подозрително. — Нищо лошо не съм му сторил. Точно обратното: накрая му дадох две лири.

— Чухте ли? — пошепна тихо Мелито на лекаря и добави по-високо, към търговеца: — Нищо лошо, кой твърди друго? Но ще се съгласите, че всичко съм видял.

— Няма повод за вълнения, драги Шродер — обади се лекарят в този момент, като видя, че търговецът помрачнява. — Нашият славен дон Валерио, тук пред вас, е заклет шегобиец. Просто искаше да ви впечатли.

Мелито се обърна към доктора и кимна. При това движение краищата на наметалото му леко се разтвориха и Шродер, който го гледаше неотстъпно, пребледня.

— Извинете, дон Валерио — каза, доста по-сковано от обикновено. — Вие носите пистолет. Струва ми се, че можехте да го оставите долу. Ако се не лъжа, и по вашите краища така е прието.

— Боже мили! Много моля да ми простите! — възкликна Мелито и се плесна по челото в знак на разкаяние. — Направо не знам как да се извиня! Съвсем го бях забравил. Поначало никога не го нося, затова ми е изскочил от ума. А днес трябва да яздя извън града.

Уж изглеждаше искрен, но остави пистолета на пояса си и продължи да клати глава.

— Кажете впрочем — рече, все така обърнат към Шродер, — какво впечатление ви направи оня нещастник?

— Какво впечатление да ми направи? Нещастник, сиромах някакъв.

— А звънчето му, дето дрънчеше през цялото време, не се ли запитахте какво е?

— Знам ли — отвърна Шродер, като премисляше всяка дума, обзет от предчувствие за клопка, — може да е бил циганин. Виждал съм ги много пъти да звънят с камбанка, за да привличат вниманието.

— Циганин! — викна Мелито и прихна, сякаш самата идея за това го забавляваше неустоимо. — Ах, взели сте го за циганин значи?

Шродер се обърна към лекаря сърдито.

— Ама какво е това? — попита строго. — Какво означава този разпит? Драги ми Лугоши, тая история никак не ми се нрави. Ако искате нещо от мен, давайте направо.

— Не се вълнувайте, моля ви — отговори лекарят сконфузено.

— Ако нещо лошо се е случило с оня скитник и намеквате, че вината е моя, говорете открито — продължи търговецът все по-високо, — говорете открито, уважаеми господа. Да не би да са го убили?

— Ами, убили! — рече Мелито с усмивка, съвършен господар на положението. — Как пък ви хрумна? Много съжалявам, ако съм ви разстроил. Докторът вика: дон Валерио, хайде с мен у господин Шродер. О, та аз го познавам, викам му. Чудесно, казва, елате и вие, тъкмо ще се зарадва да ви види. Много съжалявам, ако съм се натрапил…

Търговецът усети, че е попрекалил.

— Аз ви моля да ми простите, че загубих мяра. Но въпросите ви започнаха да ми приличат на истински разпит. Ако има нещо, казвайте без уговорки.

— Добре — много внимателно се включи лекарят, — наистина има нещо.

— Да не би да се е оплакал? — попита Шродер, все по-сигурен в себе си, докато се опитваше да закрепи обратно пиявиците, които се бяха откъснали при избухването му преди малко. — Да не съм под някакво подозрение?

— Дон Валерио — каза лекарят. — Май е по-добре вие да говорите.

— Хубаво — започна Мелито. — Знаете ли кой беше човекът, който ви помогна да си измъкнете каретата от канавката?

— Ама не, заклевам ви се, колко пъти да повтарям?

— Не се съмнявам — отвърна Мелито. — Питам просто можете ли да се досетите какъв е бил.

— Нямам представа. Мислех си, че е циганин, скитник…

— Не. Не е циганин. И дори да е бил някога, вече не е. Този човек, ако трябва да сме точни, е нещо, което започва на п.

— Нещо, което започва на п? — повтори машинално Шродер и се зарови в паметта си, а лицето му помръкна от тревога.

— Именно. Започва на п — потвърди Мелито с лукава усмивка.

— Престъпник? Това ли е? — рече търговецът и грейна, убеден, че е познал.

Дон Валерио избухна в смях.

— Ах, престъпник! Как само го измисли! Прав бяхте, докторе: духовита личност е почитаемият Шродер! — в същия момент вън се чу плющенето на дъжда.

— Всичко хубаво — каза търговецът сухо, отскубна двете пиявици от ръцете си и ги тикна в буркана. — Заваля. Аз трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

— Започва на п — заинати се Мелито, също се изправи и помести нещо под широкото си наметало.

— Не знам, ви казвам. Не съм по гатанките. Хайде, решавайте, ако искате да говорим… Нещо, което почвало на п… Партизанин, що ли?… — добави подигравателно.

Мелито и докторът, на крак и двамата, застанаха плътно един до друг и опряха гърбове на вратата. Вече не се усмихваха.

— Нито престъпник, нито партизанин — бавно произнесе Мелито. — Прокажен.

Търговецът ги изгледа, бял като платно.

— Е, и? Дори да е бил прокажен, какво?

— За съжаление точно това е бил със сигурност — рече лекарят, докато боязливо се опитваше да се свре зад дон Валерио. — А сега и вие сте.

— Стига! — изкрещя търговецът, разтреперан от гняв. — Вън оттук! Не ми харесват вашите шегички. Марш оттука и двамата!

Тогава Мелито показа изпод наметалото си дулото на пистолета.

— Аз съм кметът, драги господине. Овладейте се, във ваш интерес е.

— Ще видите вие пък аз кой съм! — викаше Шродер. — Какво ще ме правите сега?

Мелито внимателно наблюдаваше Шродер, готов да предвари евентуалното му нападение.

— В пакета е вашето звънче — отговори. — Трябва да излезете оттук и да звъните с него, докато не стигнете извън града, както и след това, докато не напуснете пределите на кралството.

— Ще ви дам аз на вас едно звънче! — опъна се Шродер в опит да продължи да крещи, но гласът му заглъхна в гърлото, ужасът от разкритието смрази сърцето му. Най-накрая проумя: при посещението си предния ден докторът се беше усъмнил и бе отишъл да предупреди кмета. Кметът случайно го беше видял преди три месеца да хваща за ръката прокажения минувач и сега той, Шродер, бе обречен. Пиявиците се оказаха предлог за печелене на време. Тогава рече:

— Не ми трябват вашите заповеди, за да си тръгна, гадове, ще ви науча аз вас, ще ви науча…

— Облечете си палтото — нареди Мелито, със светнало от сатанинско задоволство лице. — Палтото и къш, незабавно.

— Изчакайте поне да си събера нещата — каза Шродер, но без следа от доскорошната гордост. — Веднага щом си опаковам вещите, си тръгвам, не се съмнявайте.

— Вещите ви трябва да бъдат изгорени — заяви ухилено кметът. — Взимате само звънчето и толкоз.

— Поне дрехите! — възкликна Шродер, до тоя момент така самодоволен и невъзмутим, сега се молеше на чиновника като дете. — Поне дрехите и парите можете да ми оставите!

— Палтото, плаща и това е. Останалото трябва да бъде изгорено. За каретата и коня вече се разпоредихме.

— Моля? Какво искате да кажете? — заекна търговецът.

— Каретата и конят бяха изгорени, както повелява законът — отговори кметът, който явно изпитваше удоволствие от отчаянието на събеседника си. — Не си въобразявате, че прокажените се разкарват в каляска, нали? — и се изхили просташки. След това, грубо: — Вън! Вън оттук! — закрещя на Шродер. — Да не мислиш, че ще стоя тук с часове да се пазаря? Бързо вън, куче!

Шродер целият се тресеше, какъвто беше висок и едър, когато излезе от стаята под прицела на пистолета, с изопната физиономия и отъпял поглед.

— Звънчето! — стресна го Мелито с вика си и му подхвърли на пода мистериозния пакет, който отекна метално. — Извади го и си го окачи на врата.

Шродер се наведе с усилие, като немощен старец, взе пакетчето, бавно развърза канапа, извади отвътре медна камбанка с дръжка от струговано дърво, нова-новеничка.

— На врата! — викна пак Мелито. — Шавай, за Бога, че те застрелвам!

Ръцете на Шродер трепереха и не му беше лесно да изпълни командата на кмета. И все пак накрая успя да прокара около врата си ремъка на звънчето и то увисна на корема му, и задрънча при всяко негово движение.

— Хвани го за дръжката и го клати, за Бога! Поне за това те бива, нали? Такъв юначага като тебе. Я какъв превъзходен прокажен! — погаври се дон Валерио, докато лекарят се изхлузваше накъм ъгъла, сащисан от отвратителната сцена.

С немощните крачки на болник Шродер заслиза по стълбите. Клатеше глава насам-натам като някой от слабоумните, дето се срещат покрай големите пътища. След две стъпала се обърна, потърси лекаря и продължително го изгледа в очите.

— Вината не е моя! — изпелтечи доктор Лугоши. — Това е нещастие, огромно нещастие!

— Хайде, по-живо! — пъдеше го в това време кметът, като че говори на добиче. — Клати звънеца, ти казвам, хората трябва да знаят, че идваш!

Шродер продължи надолу по стълбите. Малко по-късно се появи на вратата на странноприемницата и унило се насочи към площада. Десетки хора отстъпваха при преминаването му, отдръпваха се от пътя му, колкото повече той приближаваше. Площадът беше голям, прекосяваше се бавно. Със сковано движение търговецът тръскаше звънчето, което дрънчеше с ясен, празничен звук: дин-дин, звънтеше.