Дино Будзати
Плащът

След безкрайното очакване, когато надеждата вече започваше да угасва, Джовани се завърна у дома. Още не беше ударило два часа̀, майка му вдигаше масата, бе сив мартенски ден и прелитаха врани.

Изникна внезапно на прага, майка му викна: „Божке!“ — и се втурна да го прегръща. Пиетро и Ана, много по-малките му братче и сестричка, се разкрещяха от радост. Това беше моментът, на който се надяваха от месеци, който толкова често се мержелееше в сладките им сънища призори и трябваше да им върне щастието.

Той не промълви, костваше му твърде голямо усилие да сдържи плача си. Веднага остави тежката сабя на един стол, но кожената шапка остана на главата му.

— Дай да те видя — през сълзи рече майка му и отстъпи назад. — Дай да те видя какъв си ми хубав. Ама много си ми бледичък.

Наистина беше блед и изглеждаше изцеден. Свали си шапката, мина през стаята, седна. Каква умора, каква умора, сякаш му беше неимоверно трудно дори да се усмихне.

— Ама свали си плаща, рожбо — каза майка му и го гледаше като да беше чудо, пред което малко остава да изпита страхопочитание: какъв висок бе станал, напет и горд (макар и възблед). — Свали си плаща, дай го тука, не ти ли е горещо?

Той се дръпна да се предпази с рязко, инстинктивно движение — уви се в плаща, като уплашен да не му го дръпнат.

— Не, не, остави — отговори уклончиво, — по-добре не, и без това след малко ще тръгвам…

— Ще тръгваш ли? Връщаш се след две години и веднага хукваш нанякъде? — рече тя отчаяно, като усети как в тоя миг, след голямата радост, пак почва вечното й майчино тегло. — Сега ли точно трябва да излезеш? Няма ли първо да хапнеш?

— Ядох вече, майко — отвърна синът с блага усмивка и се огледа наоколо, за да се наслади на скъпите си меки сенки. — Отбихме се в една гостилница, на няколко километра оттук…

— О, значи не си сам? С кого си? Някой другар от полка? Да не е синът на Мена?

— Не, не, срещнах го по пътя. Вън е и ме чака.

— Тук отвънка чака? Че защо не го покани? На улицата ли го остави?

Отиде до прозореца и през двора, оттатък дървената портичка, забеляза на пътя една фигура, която бавно сновеше нагоре-надолу; беше загърната от глава до пети и оставяше усещане за чернилка. Тогава в душата й се роди, необяснима посред вихрите на огромното щастие, някаква загадъчна и остра тъга.

— По-добре недей — сухо отговори момчето. — Няма да му е приятно, той е такъв.

— Поне чаша вино? Да му го занесем там, а, поне чаша вино?

— По-добре недей, мамо. Чешит е, като нищо може и да се ядоса.

— Но кой е той тогава? Защо си се хванал с него? Какво си му притрябвал?

— Не го познавам добре — каза Джовани бавно и много сериозно. — Срещнах го по пътя. Просто дойде с мен, това е.

Сякаш предпочиташе да говорят за друго, сякаш от нещо се свенеше. И майката, за да не го дразни, веднага смени темата, но по милото й лице вече гаснеше светлината отпреди малко.

— Хей — рече, — а представяш ли си Мариета като чуе, че си се прибрал? Ще подскочи от радост. При нея ли ще ходиш?

Той само се усмихна, с все същото изражение на човек, който би искал да се зарадва, но не успява, заради някакво тайно бреме.

Майката не проумяваше: защо синът й седи там, нажален почти както в отдавна отминалия ден на заминаването си? Нали току-що се върна, чака го нов живот, безчет спокойни дни на разположение, толкова прекрасни вечери заедно, дълъг низ, който чезне оттатък планините, в безброя на предстоящите години. Край на тревожните нощи, когато на хоризонта изригваха огнени отблясъци и тя го мислеше сред тях, проснат неподвижен на земята, с пронизани гърди, сред кървави останки. А той най-сетне се върна, възмъжал, по-хубав и каква радост за Мариета. Задаваше се пролет, щяха да се оженят в църквата някоя неделна сутрин, сред камбанен звън и цветя. Защо тогава се е свил такъв пребелял и отнесен, защо не се смее и не разказва за битките? А плащът? Какво се инати да седи загърнат на тая жега вкъщи? Да не би отдолу униформата му да е скъсана и кална? Но бива ли пред мама, бива ли да се срамува пред майка си? Бедите уж приключиха, а ей ти ново притеснение.

Доброто лице, наклонено леко на една страна, го оглеждаше жадно — внимаваше да не го разсърди, да отгатне моментално всичките му желания. Да не би пък да е болен? Или е изнурен от многото премеждия? Защо не говори, защо дори не я поглежда?

И наистина — синът не я поглеждаше, нещо повече, сякаш отбягваше погледа й, все едно от нещо се боеше. През това време сестра му и братчето го наблюдаваха безмълвни, странно сконфузени.

— Джовани — отрони тя, защото вече не издържаше. — Най-сетне вкъщи, най-сетне вкъщи! Чакай малко да ти направя кафе.

И се впусна към кухнята. А Джовани остана с много по-малките свои братче и сестриче. Нямаше дори да се познаят, ако се бяха засекли на улицата, каква промяна за две години само! Сега тихомълком се изследваха с очи; не намираха думи, но току се усмихваха заедно, и тримата, като по силата на някаква стара и никога незабравена договорка.

Майката се върна с димящо кафе и щедър резен торта. Той обърна чашката на един дъх, тортата сдъвка неохотно. „Защо? Не ти ли харесва вече? Някога умираше за нея!“ — й се щеше на майката да каже, но си замълча, за да не го притеснява.

— Джовани — предложи му вместо това, — искаш ли да си видиш стаята? Леглото е ново-новеничко, знаеш ли? Поръчах да варосат стените, и лампата е нова, ела да видиш… тоя плащ няма ли да го махнеш вече?… Не се ли свари с него?

Войникът не отговори, но стана от стола и тръгна към съседната стая. В движенията му имаше някаква мудна тежест, като че не беше на двайсет години. Майката изтича пред него, за да отвори широко кепенците, но отвън нахлу само пепелява, безрадостна светлина.

— Ах, че хубаво! — обади се той с вял ентусиазъм откъм прага при вида на новите мебели, на безукорно чистите пердета, на белите стени, всичко блеснало от свежест и чистота. Но когато майката се наведе да оправи покривката на леглото, и тя нова-новеничка, той отправи поглед към крехките й плещи, поглед на неизказана тъга, който никой не видя. Защото Ана и Пиетро стояха зад него, с грейнали личица, в очакване на голямата сцена на щастие и изненада.

Ала нищо такова не последва.

— Много е хубаво! Благодаря, мамо — повтори той и дотук беше. Въртеше очи неспокойно, като човек, който копнее да приключи мъчителен разговор, и от време на време надзърташе с видимо притеснение през прозореца, към зелената дървена вратничка, зад която една фигура крачеше бавно напред-назад.

— Харесва ли ти, Джовани? Харесва ли ти? — попита тя нетърпелива да го види щастлив.

— О, да, чудесно е — отвърна синът й (но защо упорстваше с този плащ?) и продължи да се усмихва с огромно усилие.

— Джовани — примоли му се тя. — Какво ти е? Какво ти има, Джовани? Нещо криеш от мен, защо не ми казваш?

Той си прехапа устната, сякаш буца му заседна на гърлото.

— Мамо — отговори след малко с глух глас, — мамо, трябва вече да вървя.

— Да вървиш ли? Но ще си дойдеш рано, нали? Ти май у Мариета отиваш, а? Я кажи правичката, у Мариета ли? — опита да се пошегува, но я давеше мъка.

— Не знам, мамо — отговори той със сдържания си, горчив тон, докато се насочваше към вратата, вече си беше взел кожената шапка, — не знам, но наистина тръгвам, онзи ме чака.

— Но после нали ще се върнеш? Нали? До два ча̀са ще си вкъщи, а? Ще поканя вуйчо ти Джулио и вуйна ти, да видиш как ще ти се зарадват и те, хайде, ела си преди вечеря…

— Майко — повтори синът, все едно я заклеваше да не говори повече, да замълчи, за Бога, да не усилва мъката, — трябва да вървя вече, онзи ме чака, хем прояви такова търпение досега — и й хвърли сърцераздирателен поглед.

Пристъпи към вратата. Децата, още в празнично настроение, се хвърлиха да го гушкат и тогава Пиетро подигна плаща, за да види как е облечен батко му под него.

— Пиетро, Пиетро! Ама какво правиш? Пусни, Пиетро! — извика майката, уплашена, че Джовани ще се ядоса.

— Не, не! — възкликна и войникът, когато осъзна защо посяга момчето. Твърде късно. Двете краища от синьо сукно се разтвориха за миг.

— О, рожбо, Джовани, какво са ти сторили? — заекна майката и похлупи лице с шепите си. — Джовани, та това е кръв!

— Трябва да вървя, мамо — повтори той за пореден път с отчаяна твърдост. — Достатъчно ме чакаха. Прощавай, Ана, прощавай, Пиетро, сбогом, мамо.

Вече беше на вратата. Излезе, като понесен от вихър. Почти притича през двора, отвори вратничката, два коня препуснаха в галоп под сивото небе, ала не към селото, не, а през ливадите, нагоре, на север, към планините. В галоп, в галоп.

Тогава майката най-сетне прозря и в сърцето й зейна бездънна празнота, която никога, во веки веков, нямаше да се запълни. Тя прозря причината за плаща, тъгата на сина си и най-вече — коя беше загадъчната особа, която сновеше по улицата в очакване, зловещият тип, способен на подобно необикновено спокойствие. Толкова състрадателен и търпелив, че да придружи Джовани до родния му дом (преди да го отведе завинаги), та да се сбогува с майка си; да изчака всички тези минути пред оградата, на крак, той, владетелят на света, в прахоляка, като някой гладен голтак.