Дино Будзати
Седмината вестоносци

Тръгнах да опозная владенията на моя баща и от ден на ден се отдалечавам все повече от града, а новините стигат до мен все по-рядко.

Започнах пътешествието си малко над трийсетте и оттогава минаха повече от осем години, а именно — осем години, шест месеца и петнайсет дни непрекъснат път. Като заминавах, смятах, че за броени седмици ще достигна пределите на кралството, но продължих да попадам на нови хора и места, навсякъде говореха моя език и твърдяха, че са ми поданици.

Понякога си мисля, че компасът на личния ми географ е полудял и убедени, че напредваме постоянно на юг, всъщност може би сме се въртели в кръг, без да увеличим разстоянието, което ни дели от столицата. Това би обяснило защо още не сме стигнали до най-далечната граница.

Ала още по-често ме мъчи съмнението, че такава граница не съществува, че кралството се простира без предел и колкото и да продължавам нататък, никога няма да стигна до края.

Поех на път вече превалил трийсетте, сигурно твърде късно. Приятелите и дори роднините ми се присмиваха на моя план — щял съм да прахосам нахалост най-хубавите години от живота си. И само малцина от най-преданите склониха да дойдат с мен.

Макар и да потеглих необременен от притеснения — много повече, отколкото сега!, — все пак се погрижих по време на пътешествието да не оставам без връзка с най-скъпите на сърцето си и сред конниците от моята свита избрах най-добрите седмина за вестоносци.

Дълбоко в себе си бях уверен, че седмина са дори прекалено много. Но постепенно разбрах, че са смехотворно малко. Хем за цялото това време никой от тях не се разболя, нито се натъкна на разбойници, нито изтощи коня си до смърт. Всичките седем ми служиха с такова упорство и с такава всеотдайност, че надали някога ще съм в състояние да им се отблагодаря.

За да ги различавам по-лесно, им дадох имена с последователни в азбучен ред инициали: Алесандро, Бартоломео, Виторио, Грегорио, Доменико, Еторе, Жан.

Несвикнал да съм откъснат от дома си, пратих обратно първия, Алесандро, още вечерта на втория ден от похода, когато бяхме изминали около осемдесет левги. Следващата вечер, за да не нарушавам последователността на съобщенията, проводих втория, сетне третия, четвъртия, един след друг, до осмата вечер на пътешествието, когато замина Жан. Първият още не се беше върнал.

Настигна ни на десетия ден, докато разпъвахме бивака за през нощта в една необитавана долина. Узнах от Алесандро, че се е движил по-бавно от очакваното — аз си представях, че ако язди сам, на гърба на първокласен ат, ще измине за същото време двойно по-голямо разстояние от нас. Той обаче бе успял да покрие едва веднъж и половина нашето: за ден, докато ние сме напредвали с четирийсет левги, е отмятал не повече от шейсет.

Същото стана и е другите. Бартоломео, заминал за града на третата вечер от пътешествието, се върна при нас на петнайсетата; Виторио, отпътувал на четвъртата, ни настигна едва на двайсетата. Скоро установих, че е достатъчно да умножа по пет дните на похода до мига, в който тръгва вестоносецът, за да разбера кога да го очакваме обратно.

Колкото повече се отдалечавахме от столицата, толкова по-дълъг ставаше пробегът на моите пратеници. След петдесет дни интервалите между техните завръщания започнаха чувствително да се разтеглят: докато по-рано вестоносец пристигаше в стана на всеки пет дни, сега промеждутъкът стана двайсет и пет. Гласът на моя град взе да глъхне — цели седмици изтичаха, без да получа новини оттам.

Шест месеца след началото — вече бяхме превалили Фазанските планини — интервалът между пристиганията на вестоносците се увеличи на цели четири месеца. Сега те ми носеха изветрели вести, а пликовете получавах омачкани, понякога с влажни петна от нощите, изкарани от техните приносители под открито небе.

Продължихме нататък. Напразно се опитвах да си внуша, че плаващите над главата ми облаци са онези от моето детство, че небето на далечния град не е по-различно от прихлупилия ме син свод, че въздухът е същият, ветрецът повява еднакво, а птиците се обаждат с познати гласове. Но облаците, небето, въздухът, ветровете, птиците всъщност ми изглеждаха нови и невиждани, а аз се чувствах чужденец.

Напред, напред! Друмници, срещнати из равнините, разправяха, че границите не били далеч. Аз подканях хората си да не се отпускат, заглушавах обезсърчените думи, преди да се отронят от устните им. Бяха изтекли четири години от заминаването ни — какво дълго и усилно начинание! Столицата, моят дом, баща ми станаха странно недостижими за мен, почти не вярвах в съществуването им. Сега цели двайсет месеца тишина и самота деляха всеки две появи на вестоносец. Носеха ми чудати писма, пожълтели от времето, в които откривах забравени имена, несвойствени за мен изрази, чувства, които не проумявах. На заранта, след една-единствена нощ почивка, докато отново се стягахме за път, пратеникът пришпорваше коня си в обратната посока, за да достави в града послания, които бях приготвил отдавна.

Минаха осем години и половина. Днес на здрачаване вечерях сам в палатката си, когато влезе Грегорио — все още намираше сили да се усмихва, макар и мъртво уморен. От близо седем години не го бях виждал. За този невъобразимо дълъг период единствената му работа е била да препуска, нищо друго, през ливади, гори и пустоши и кой знае колко коня е сменил, за да ми връчи този пакет с писма, които още нямам желание да отворя. Той отиде да си легне — ще замине към дома още утре, призори.

Ще замине за последно. В бележника си изчислих, че ако всичко е наред и аз продължа моя път, както досега, а той — неговия, ще видя Грегорио едва след трийсет и четири години. Аз тогава ще съм на седемдесет и две. Само дето започвам да се изтощавам, та нищо чудно смъртта да ме прибере по-рано. Което значи, че няма да го видя повече.

След трийсет и четири години (но най-вероятно преди това, много преди това) Грегорио ще зърне огньовете на стана ни и ще се почуди защо сме напреднали толкова малко. Както и днес, моят славен вестоносец ще понечи да влезе в палатката ми с пожълтелите от годините писма, пълни с абсурдни новини от вече погребани времена, но ще замръзне на входа, като ме види бездиханен на ложето, с двама войници с факли от двете ми страни, мъртъв.

И все пак върви, Грегорио, и не казвай, че съм жесток! Отнеси последния ми поздрав на града, където съм роден. Ти си оцелялата нишка между мен и света, който някога беше и мой. От най-пресните вести разбрах, че много неща са се променили, че баща ми е мъртъв, че по-големият ми брат е наследил короната, че ме смятат за изгубен, че са построили високи каменни дворци там, където преди бяха дъбовете, под които съм си играл. Било каквото било — това си остава моята родина.

Ти си ми сетната връзка с тях, Грегорио. Петият вестоносец, Доменико, когото чакаме, дай Боже, след година и осем месеца, няма да замине обратно, защото няма да му стигне времето да се прибере в града. След теб — тишина, Грегорио, освен ако най-накрая не открия лелеяния предел. Но колкото повече напредвам, толкова повече се убеждавам, че такъв не съществува.

Подозирам, че граница не съществува, не и в смисъла, в който сме свикнали да я мислим. Няма разделителни стени, нито междинни изкопи, нито планини, които да препречват пътя. Най-вероятно ще прекося очертанията на кралството, без дори да забележа, и в незнанието си ще продължа нататък.

Затова намерението ми е, когато Доменико и вестоносците след него отново ни застигнат, да не ги връщам към столицата, а да ги пусна напред, да ме предшестват, та да знам отрано какво ме чака.

От известно време насам небивала възбуда ме обзема привечер и тя не е жал по изоставените радости, както се случваше в началото на похода, — а по-скоро нетърпение да опозная неизвестните ширини, към които съм се насочил.

Постепенно забелязвам — и все още с никого не съм го споделял, — постепенно забелязвам как от ден на ден, колкото повече се придвижвам към абсурдната си цел, в небето сияе необичайна светлина, която друг път не ми се е явявала, дори насън, и как растенията, бърдата, реките, които преброждаме, изглеждат като направени от материя, различна от нашенската, а вятърът носи неизразими предвестия.

Нова надежда ще ме отведе утре сутрин още по-нататък, към неизследваните планини, скрити сега в нощните сенки. За пореден път ще вдигна стана, докато Грегорио изчезва на хоризонта в обратна посока, понесъл към далечния град моето ненужно послание.