Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (8) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Втора глава

Време е да заговорим за Джулия, която до този момент играе второстепенна и донякъде загадъчна роля в Себастиановата драма. Така я виждах на времето и също така ме виждаше тя. Преследвахме цели, които ни сближаваха, но си останахме чужди. По-късно Джулия ми каза, че паметта й отбелязала моята личност така, както претърсвайки библиотеката си за определена книга, човек понякога попада на нещо съвсем различно, сваля книгата, преглежда заглавната страница и си казва: „И тази трябва да прочета, когато имам време“, връща я на мястото й и продължава да търси. Моят интерес беше по-силен поради физическата прилика между брата и сестрата, която, долавяна многократно в различни пози и при различно осветление, ме пронизваше всеки път с нова сила; и колкото повече Себастиан, в стремителната си разруха, линееше и чезнеше, толкова по-жива и непоколебима се очертаваше Джулия.

Тя беше слабичка по онова време, дългокрака и плоска; човек забелязваше само краката и врата й; изглеждаше безплътна и кльощава; носеше се по модата, но модните прически и шапки, и безизразен поглед, и полуотворена уста, и палячовските петна руж на бузите не я принизяваха до модния тип момичета.

Когато се запознах с нея, когато ме чакаше пред гарата и ме закара у дома си в здрача, в разгара на лятото на, 1923 г., тя беше току-що навършила осемнадесет години и влязла в лондонското висше общество.

Твърдеше се, че това бил най-блестящият сезон след войната; нещата отново улягали. Джулия беше в центъра на събитията. По онова време в Лондон бяха останали може би десетина домове, които можеха да се нарекат „знатни“; Марчмейн Хаус в Сейнт Джеймс бе един от тях и балът, даден в чест на Джулия, въпреки възмутителните дрехи от онова време, бе според общото мнение великолепна гледка. Себастиан специално отиде до Лондон, за да присъствува, като с половин уста предложи да го придружа; отказах и отпосле съжалявах за отказа си, тъй като това беше последният бал, даван в Марчмейн Хаус; последният от великолепна поредица.

Но как можех да знам? В онези дни ни се струваше, че времето ще ни стигне за всичко; светът се откриваше пред нас, за да си го опознаваме на спокойствие. В онова лято аз мислех само за Оксфорд; смятах, че Лондон може и да почака.

Другите знатни домове принадлежаха на роднини на Джулия или на нейни приятели от детинство; освен тях съществуваха безброй състоятелни къщи в Мейфеър и Белгрейвия, осветени и шумни ту една, ту друга, вечер след вечер. Чужденци, връщайки се на постовете си в Лондон от своите „пусти земи“^[1], пишеха на домашните си, че там са зърнали свят, който отдавна са смятали за безвъзвратно загубен сред окопите и бодливата тел; и през всичките тези безметежни седмици Джулия хвъркаше и блестеше, частица, сляла се със слънчевата светлина сред дърветата, частица от светлината на канделабрите в калейдоскопа на огледалото, така че по-възрастните мъже и жени, седнали отстрани със спомените си, я виждаха като Синята птица. „Най-голямата дъщеря на «Брайди» Марчмейн — казваха те. — Жалко, че не може да я види тази вечер.“

Тази вечер и следващата вечер, и по-следващата вечер — където и да отидеше, винаги сред малък кръг свои близки, тя носеше мигновена радост, като онази, която бликва в сърцето при вида на синьото рибарче, литнало неочаквано над реката.

Такова беше това същество, полудете, полужена, което ме взе в колата си в здрача на онази лятна вечер — недокоснато от любовта, смаяно от силата на собствената си красота, замряло на прага на живота; същество, неочаквано открило силата на единственото си оръжие; героиня на приказка, която държи вълшебния пръстен; трябваше само да го погали с крайчеца на пръстите си и да прошепне вълшебната дума, за да се разтвори земята пред краката й и да изплюе гигантския слуга, подмилкващото се чудовище, което ще й донесе желаното, но може би в нежелана форма.

В онази вечер тя не се интересуваше от мене; под земята източният джин ръмжеше, неповикан; тя живееше в свой собствен мъничък свят, в самото му сърце, в най-вътрешната от множество концентрични сфери, подобни на топките от слонова кост, изящно изработвани в Китай. Тормозеше я едно затрудненийце — смяташе го за незначително, тъй като мислеше за него чрез абстрактни термини и символи. Тя се питаше, безстрастно и на цели левги далеч от действителността, за кого трябва да се омъжи. Тъй стратезите се колебаят над картата, над няколкото карфици и над линиите, очертани с цветни тебешири; тъй замислят преместването на карфиците и на линиите на инчове само, а вън от стаята, далеч от тези прилежни офицери, инчовете поглъщат миналото, настоящето и бъдещето, разрушават или дават живот. Тогава Джулия бе символ за самата себе си, тъй като вече не беше дете, а още не бе станала и жена; за нея победата или поражението се постигаха чрез преместването на карфичките и линиите; тя не познаваше войната.

„Да можех да живея в чужбина — мислеше си тя, — където женитбите се уреждат от родителите и адвокатите.“

Женитбата — бърза и блестяща — бе цел на всичките й приятелки. В редките случаи, когато мислеше и за след сватбата, Джулия си представяше женитбата като начало на самостоятелно съществуване; първата схватка, в която доблестният печели рицарско звание, след което тръгва към истинските битки в живота.

Тя блестеше над вейките си връстнички, но знаеше, че в собствения й малък свят я чакат й тежки препятствия, от които ще страда. От кушетките край стените, откъдето старите брояха достойнствата, срещу нея се насочваха факти. Скандалът с баща й; това унаследено петънце върху блясъка й, което сякаш се уголемяваше от собствения й начин на живот — капризен и своеволен, по-малко строг от този на повечето от връстничките й; ако не беше това, кой знае…?

Един въпрос изтласкваше всичко друго назад в мислите на дамите, насядали край стената: за коя ще се ожени някой от младите принцове? Те не биха могли и да се надяват на произход по-благороден или осанка, по-грациозна от тези на Джулия; но същата слаба сянка я правеше недостойна за височайшето благоволение; тя и религията й.

Нищо по-чуждо за Джулия от амбицията да се омъжи за принц. Тя знаеше или си въобразяваше, че знае какво иска, а то не беше принц. Но накъдето и да се обърнеше, религията й като че издигаше преграда между нея и естествената й цел.

Струваше й се, че изход няма. Ако се откаже от вярата си, след като е отраснала в лоното на католицизма, ще иде в ада; в същото време на познатите й протестантки, възпитавани в блажено невежество, се даваше възможността да се омъжват за първородния син в семейството, да живеят в мир със своя свят и да стигнат в рая преди нея. Тя нямаше право на първороден син, а по-младите синове бяха неприятни създания, необходими, но невзрачни. По-младите синове не се радваха на никоя от привилегиите на съществуването в сянка; техният неоспорван дълг беше да стоят настрана, освен ако някое случайно нещастие не ги изтласка на братовите им места; в такъв случай бе желателно те изцяло да са подготвени да наследят титлата. В семейство с трима или четирима сина една католичка може да се омъжи без възражения евентуално за най-младия. Съществуваха, разбира се, й католически семейства; но те не се вместваха в мъничкия свят, който Джулия си бе сътворила; допущаните в него бяха роднини по майчина линия, тя ги смяташе за скучни, чудаци. От десетината богати и благородни католически фамилии по онова време никоя нямаше наследник на подходяща възраст. Чужденците — сред майчиното й семейство ги имаше много — бяха стиснати и имаха необясними привички — сигурен провал очакваше всяка млада англичанка, която се омъжи за такъв. Какво й оставаше тогава?

Пред такова затруднение се изправи Джулия след няколкото триумфални седмици в Лондон. Знаеше, че изход има. Сигурно извън собствения й свят съществуваха хора, достойни да бъдат допуснати в него; унизителното беше, че се налагаше тя сама да ги търси. Жестокият и деликатен лукс на избора, преситените игри на котка и мишка край камината не бяха за нея. Не ставаше от нея Пенелопа; ще трябва да ловува в гората.

Беше си съставила нелепа представа за подходящия мъж: английски дипломат с голяма, но не много мъжествена красота, в момента — в чужбина; притежател на къща, по-малка от Брайдсхед, по-близко до Лондон; стар, на трийсет и две-три години, овдовял неотдавна и трагично. Без съмнение мъж, поукротен от изживяна скръб, е за предпочитане. Дипломатът имаше блестящо бъдеще, но в самотата си бе започнал да крее; Джулия много се опасяваше да не би той да попадне в ръцете на някоя безскрупулна чужденка-авантюристка; нужно му беше преливане на млада кръв, за да го тласне към Посолството в Париж. Дипломатът твърдеше, че е агностик, макар и не заклет, но почиташе религията и бе напълно съгласен децата му да бъдат възпитани като католици; по принцип обаче разумно бе решил да сведе семейството си до двама сина и дъщеря, раждани през подходящи интервали в продължение на дванадесет години, и нямаше да изисква, подобно на някой съпруг католик, жена му да забременява всяка година. Освен заплатата си, имаше годишна рента от дванадесет хиляди и нямаше близки роднини. Ей такъв човек би бил подходящ, мислеше си Джулия, и такъв човек търсеше тя, когато ме посрещна на гарата. Аз не бях нейният човек. Тя почти ми го каза, без думи, когато взе цигарата от устата ми.

Тези подробности за Джулия научих малко по малко — така човек научава за предишния и както първоначално изглежда, подготвителния живот на жената, която обича, и постепенно започва да си представя, че е участник в този живот, хитроумно насочил го към себе си.

 

 

Джулия остави Себастиан и мен в Брайдсхед и замина да гостува на своя леля, лейди Роскомън, във вилата й в Кап Ферат. По целия път обмисляше затруднението си. Беше дала дори име на своя вдовец-дипломат; нарече го „Юстас“ и от този момент той стана за нея посмешище, малка лична неизказана шега, така че когато подобен човек наистина пресече пътя й — макар да не беше дипломат, а меланхоличен лейбгвардейски майор — и се влюби в нея, и й предложи точно онези дарове, които сама си бе избрала, тя го отпрати по-тъжен и по-меланхоличен от всякога; защото вече бе срещнала Рекс Мотрам.

Възрастта на Рекс говореше в негова полза, тъй като между приятелките на Джулия се ширеше някаква снобска геронтофилия; смятаха младежите за недодялани и пъпчиви; смяташе се за много по-шик да обядваш сама в „Риц“ (нещо, само по себе си достъпно за малко девойки от малобройния кръг Джулини приятелки по онова време, нещо, гледано накриво от възрастните броячки, разбъбрили се сладко край стените на балните зали) на масата, която се пада отляво на входа, с колосан и сбръчкан стар развратник, за когото на времето са предупреждавали още майка ти, отколкото в центъра на салона сред буйни млади жребци. Вярно е, че Рекс не беше нито колосан, нито сбръчкан; по-възрастните го смятаха за енергичен млад негодник; но Джулия разпозна неповторимия шик — атмосферата на „Макс“, на „Ф.И.“, на Уелския принц; на голямата маса в Спортния клуб, на втората бутилка вино и на четвъртата пура, на шофьора, оставен да чака часове наред без никакви угризения, — за който приятелките й щяха да завиждат. Социалното му положение беше безподобно: имаше нещо тайнствено, намек за престъпление; говореше се, че Рекс ходел въоръжен. Джулия и приятелките й изпитваха благочестив ужас пред онова, което наричаха „евтинийка“; колекционираха фрази, заклеймяващи носителите й и помежду си, за да конфузят останалите, често разговаряха на език, съставен от същите тези фрази. „Евтинийка“ беше да носиш пръстен с печат и да предлагаш шоколадови бонбони в театъра; „евтинийка“ беше по време на танц да кажеш: „Да ви донеса ли закусчица?“. Рекс беше всичко друго, но не и „евтинийка“. Направо от низините той бе прекрачил в света на Бренда Чампиън, която пък се намираше в самото сърце на доста от аристократичните среди. Може би Джулия намираше у Бренда Чампиън чертите, които тя и приятелките й щяха да придобият след дванадесет години; иначе би било трудно да се обясни враждата между девойката и жената. Без съмнение фактът, че Рекс е собственост на Бренда Чампиън, изостри апетита на Джулия.

Рекс и Бренда Чампиън гостуваха в съседната вила в Кап Ферат, наета през тази година от един вестникарски магнат и навестявана от политици. При нормални обстоятелства те не биха били допуснати в обкръжението на лейди Роскомън, но поради близостта на вилите обитателите им се смесиха и Рекс, без да се бави, започна предпазливо ухажване.

През цялото това лято той се усещаше неспокоен. Мисис Чампиън излезе безперспективна; отпървом отношенията им бяха крайно вълнуващи, но сега връзките бяха започнали да отслабват. Той откри, че мисис Чампиън живее — типично по английски — в малък свят в сърцето на друг малък свят; Рекс изискваше по-широки хоризонти. Той желаеше да заздрави придобивките си; да смъкне черния флаг, да пусне котва, да окачи абордажната сабя над огнището и да помисли за жътвата. Време му беше да се ожени; и той търсеше „Юстас“, но поради начина си на живот, се познаваше с малко девойки. Беше чувал за Джулия; във всяко отношение тя беше най-блестящата дебютантка, подходяща награда.

Под студения поглед на мисис Чампиън, скрит зад черните й очила, Рекс не можеше да постигне много в Кап Ферат, освен да завърже приятелство, което да се задълбочи по-късно. Той не остана насаме с Джулия, но се погрижи тя да участвува в повечето от забавленията. Учеше я да играе на деветка^[2], грижеше се тя да е в неговата кола, когато пътуваха за Монте Карло или Ница; стори достатъчно, за да накара лейди Роскомън да пише на лейди Марчмейн, а мисис Чампиън да го отпрати в Антиб по-скоро, отколкото бяха замислили.

Джулия пък замина за Залцбург, където беше майка й.

— Леля Фани ми каза, че си се сприятелила много с мистър Мотрам. Убедена съм, че не е много симпатичен.

— Разбира се, че не е — отвърна Джулия. — Доколкото знам, аз не обичам симпатичните.

Смята се, че тайнственост забулва произхода на първите десет хиляди, спечелени от новобогаташите; качествата им от онова време, преди да са станали грубияни, когато е трябвало да ухажват всекиго, когато само надеждата ги е поддържала и са разчитали само на себе си в битката със света, обясняват, стига те самите да оцелеят след победата си, успеха им сред жените. В относителната свобода, която Лондон му предоставяше, Рекс стана напълно зависим от Джулия; той подреждаше живота си според нейния, отиваше, където можеше да я срещне, подмазваше се на онези, които можеха да й кажат две добри думи за него; стана член на няколко благотворителни комитета, за да бъде близко до лейди Марчмейн; предложи на Брайдсхед да му осигури място в Парламента (но му отказаха презрително); показваше силен интерес към католицизма, докато откри, че не този е пътят към сърцето на Джулия. Винаги беше готов да закара Джулия в своята „Испано“, където тя поиска; водеше нея и приятелките й на боксови мачове или намираше места около ринга; след това ги запознаваше с боксьорите и през цялото време се държа кавалерски. От приятен за нея, той стана незаменим; след като се беше гордяла, че я виждат с него, тя започна донякъде да се срамува, но по това време, между Коледа и Великден, той вече бе станал незаменим. И тогава, без ни най-малко да го е очаквала, тя откри, че е влюбена.

Това обезпокоително и нетърсено откровение я осени една майска вечер, когато Рекс й бе казал, че ще е зает в Камарата и като минаваше случайно с колата си по Чарлс Стрийт, тя го видя да излиза от — доколкото й беше известно — дома на Бренда Чампиън. Тя бе тъй наранена и гневна, че по време на вечерята едва се сдържаше; щом успя, върна се вкъщи и плака горчиво десет минути; след това огладня, съжали, че не е яла повече на вечерята, нареди да й донесат хляб и мляко и преди да си легне, поръча: „Утре сутринта, когато мистър Мотрам позвъни, кажете му, че не желая да ме безпокоят.“

На следващата сутрин закуси в леглото, както обикновено, изчете вестниците и разговаря по телефона с приятелки. Накрая запита:

— Случайно да се е обаждал мистър Мотрам?

— О, да, милейди, четири пъти. Да ви свържа ли, когато се обади отново?

— Да. Не. Кажете, че съм излязла.

Когато слезе, върху масата в хола имаше бележка. „Мистър Мотрам очаква лейди Джулия в «Риц» в 13:30 ч.“

— Днес ще обядвам у дома — каза тя.

Същия следобед отиде по покупки с майка си; за чая се отбиха у една леля и се върнаха в шест.

— Мистър Мотрам ви чака, милейди. Поканих го в библиотеката.

— О, мамо, не ми се иска да си губя времето с него. Моля те, кажи му да си върви.

— Това никак не е любезно от твоя страна, Джулия; Често съм казвала, че той не е любимецът ми измежду приятелите ти, но почти свикнах с него, едва ли не ми е станал вече симпатичен. Наистина не бива да се сприятеляваш с хората и след това да ги зарязваш — особено хора като мистър Мотрам.

— О, мамо, задължително ли е да го видя? Ако отида, той ще направи сцена.

— Глупости, Джулия, ти го въртиш, горкия, на малкия си пръст.

И тъй, Джулия влезе в библиотеката и един час по-късно излезе оттам сгодена.

— О, мамо, предупредих те, че ако вляза, точно това ще се случи.

— Нищо подобно. Ти само каза, че той ще направи сцена. Не съм и подозирала сцена от този род.

— Поне ти е симпатичен, мамо. Ти каза така.

— В много отношения се е показвал извънредно мил. Смятам го за напълно неподходящ да ти стане съпруг. Това ще е мнението и на останалите.

— По дяволите останалите.

— Не знаем нищо за него. Може да има черна кръв — всъщност той е подозрително мургав. Миличка, цялата тази история е невъзможна. Не мога да си обясня как си сглупила така.

— Но какво право бих имала иначе да му се сърдя, като ходи при онази ужасна баба? Ти вдигаш толкова шум около спасяването на паднали жени. Аз пък спасявам паднал мъж. Спасявам Рекс от смъртен грях.

— Не богохулствувай, Джулия.

— Не е ли смъртен грях да спиш с Бренда Чампиън?

— Недей да сквернословиш.

— Той обеща никога вече да не се среща с нея. Не можех да му поискам това, ако не бях признала, че съм влюбена, нали?

— Слава богу, моралът на мисис Чампиън не е моя грижа. Но твоето щастие е моя грижа. Щом трябва да знаеш, според мен мистър Мотрам е мил и полезен приятел, но не бих му се доверила нито за секунда и съм убедена, че ще създаде твърде неприятни деца. На него ще се метнат. Без съмнение след няколко дни ти ще съжаляваш за цялата история. Междувременно нищо няма да предприемаме. Никому нищо няма да казваме, никому няма да позволим дори да подозира. Трябва да престанеш да обядваш с него. Тук, разбира се, можеш да го приемаш, но не и на обществени места. По-добре ми го изпрати и аз ще поговоря откровено с него.

Тъй започна едногодишният таен годеж на Джулия; време на силно напрежение, тъй като същия този следобед Рекс за първи път я облада не както й се беше случвало веднъж-дваж със сантиментални и неуверени момчета, но със страст, която събуди отклик и у нея. Взаимната им страст я изплаши и един ден тя се върна от изповед, решена да сложи край.

— Иначе трябва да престана да те виждам — обясни тя.

Рекс се смири веднага, също както през зимата, когато, ден след ден, я бе чакал на студа в голямата си кола.

— Да можехме да се оженим веднага — казваше тя.

В продължение на шест седмици се държаха на разстояние, целувайки се при среща и раздяла, и междувременно седяха далеч един от друг и разговаряха какво ще правят, къде ще живеят и какви са шансовете на Рекс да стане заместник-министър. Джулия беше доволна, силно влюбена и живееше в бъдещето. След това, точно преди края на сесията в парламента научи, че Рекс е прекарал събота и неделя в компанията на един борсов посредник в Сънингдейл (а й беше казал, че отива на среща с избирателите си) и че мисис Чампиън също е била там.

Вечерта, когато Рекс пристигна както обикновено в Марчмейн Хаус, повтори се сцената отпреди два месеца.

— Какво очакваш? — запита той. — Какво право имаш да изискваш толкова много, когато даваш толкова малко?

Тя занесе проблема си на Фарм Стрийт и го изложи в общи линии не в изповедната, а в тъмна стаичка, отделена за подобни разговори.

— Нали, отче, не е грешно аз самата да направя малък грях, за да предпазя него от много по-тежък?

Но благият стар йезуит не се поддаде. Тя почти не го слушаше: той й отказваше исканото; единствено това й трябваше да знае.

Накрая той й каза:

— Сега ще е добре да се изповядате.

— Не, благодаря — отвърна тя, като че ли отказваше да направи покупка в магазина. — Мисля, че днес не желая. — И гневно се упъти към къщи.

В този момент затвори душата си за религията.

Лейди Марчмейн забеляза това и го добави към новата си мъка по Себастиан и старата си мъка по съпруга си, и към смъртоносната болест на тялото си, и всекидневно носеше тези си скърби със себе си в черквата; струваше й се, че мечовете на скърбите пронизват сърцето й, живо сърце, вече годно да съперничи на ония от гипс и боя; господ знае дали се връщаше от черква утешена.

 

 

Тъй изтече годината и тайната на годежа бе разпространявана от довереничките на Джулия сред собствените им доверенички, докато вестникарските колони се изпълниха с намеци, подобни на вълнички, достигнали най-сетне бреговата ивица, и на лейди Роскомън като на придворна дама й се наложи да отговаря на въпроси, и нещо трябваше да се направи. Тогава, след като видя, че Джулия отказва да се причести за Коледа и осъзна, че е предадена първо от мене, после от мистър Самграс, после от Кордилия, в първите мрачни дни на 1925 г. лейди Марчмейн реши да действува. Забрани да се говори за годежа; забрани на Джулия и Рекс да се срещат; възнамеряваше да затвори Марчмейн Хаус за шест месеца и да заведе Джулия на гости у чуждестранните им роднини. Нейното старо, атавистично коравосърдечие, подплатило деликатността й, не й попречи дори при тази криза да повери Себастиан на Рекс през време на пътуването му при д-р Боретус; след като не отговори на очакванията й, Рекс продължи пътя си към Монте Карло, с което затвърди поражението й. Лорд Марчмейн не се интересуваше от заложбите на Рексовия характер; смяташе, че те засягат дъщеря му. Рекс му изглеждаше грубоват, здравеняк, процъфтяващ; името му вече беше известно от политическите репортажи във вестниците; той играеше комар, но открито и разумно; дружеше със сравнително свестни хора; имаше бъдеще; лейди Марчмейн не го харесваше. Общо взето, лорд Марчмейн чувствуваше облекчение от сполучливия избор на Джулия и даде съгласието си женитбата да стане незабавно:

Рекс с жар се отдаде на приготовленията. Купи й пръстен — не както тя очакваше от витрините на „Картие“, а в една задна стаичка в Хатън Гардън, от човек, който вадеше скъпоценни камъни от торбички, сложени в един сейф и ги подреждаше пред нея върху писалище; след това друг човек в друга задна стаичка й изрисува скици на обковката с огризка от молив върху лист от бележник и резултатът предизвика възхищението на всичките й приятелки.

— Откъде тия познанства, Рекс? — запита тя.

Всекидневно се изненадваше от нещата, които той знаеше, и от онези, които не знаеше. По онова време и двете засилваха обаянието му.

Неговият дом на Хартфорд Стрийт беше достатъчно голям за двамата и неотдавна бе мебелиран и декориран от най-скъпата фирма. Джулия каза, че още не иска дом в провинцията; когато пожелаят да отидат там, винаги могат да наемат мебелирани стаи.

Около брачния договор имаше спънки, от които Джулия отказваше да се интересува. Адвокатите бяха в отчаяние. Рекс упорито отказваше да внесе на нейно име капитал.

— За какво ми са ценни книжа? — питаше той.

— Не зная, мили.

— Аз пускам парите в обръщение. Предвиждам петнадесет, двадесет процента и ги получавам. Чиста загуба е да замразиш капитал при три и половина.

— Сигурно, мили.

— Тия хора се държат, като че ли се опитвам да те ограбя. Именно те грабят. Искат да те ограбят от двете трети от дохода, които мога да ти докарам.

— Какво от това, Рекс? Имаме страшно много, нали? Рекс се надяваше да пипне цялата Джулина зестра, за да я вложи в своите операции. Адвокатите настояваха да замразят капитала, но не можеха да получат, както се опитваха, равностойна сума от него. Най-накрая, неохотно, той се съгласи на застраховка за живот, след като обстойно обясни на адвокатите, че това е просто уловка с цел да се прехвърли част от законните му печалби в чужди джобове; но той имаше връзки с някакво застрахователно дружество, което състави застраховката така, че поулесни нещата и му позволи да задържи за себе си комисионната, очаквана от адвокатите.

Вероизповеданието беше най-маловажният въпрос. Някога Рекс присъствувал на кралска сватба в Мадрид и искаше неговата да я наподобява.

— Много я бива вашата църква за такива представления. Нищо не може да се сравни с кардиналите. Колко ги имате в Англия?

— Само един, мили.

— Само един? Можем ли да наемем още няколко от чужбина?

Именно тогава му обясниха, че смесените бракове се правят много скромно.

— Какво искаш да кажеш с това „смесен“? Аз да не съм някакъв си негър?

— Не, мили, между католичка и протестант.

— Ах, това ли имаш пред вид? Е, щом такава била работата, скоро няма да бъде смесен. Ще стана католик. Какво трябва да направя?

Лейди Марчмейн бе огорчена и объркана от този развой на нещата; нямаше смисъл да си внушава, че милосърдно трябва да приеме добрите му намерения; те й напомняха друг годеж и друг обращенец.

— Рекс — каза тя, — понякога се питам дали съзнавате какво велико задължение поемате с приемането на Вярата? Би било грешно, ако направите тази стъпка без искрена вяра.

Рекс се справяше с нея превъзходно.

— Не се преструвам на набожен, нито на опитен богослов, но знам, че не е хубаво съпрузите да са от различни вероизповедания. Човек се нуждае от религия. Щом вашата църква задоволява Джулия, ще задоволи и мен.

— Добре — отвърна тя. Ще се погрижа да преминете подготовката.

— Вижте, лейди Марчмейн, нямам време. Напразно ще ме обучават. Просто ми дайте формуляра и аз ще подпиша, където трябва.

— Обикновено това става за няколко месеца… често е нужен цял живот.

— Аз пък усвоявам материала бързо. Изпитайте ме. Тъй Рекс Мотрам бе пратен на Фарм Стрийт при отец Мобрей, свещеник, известен с победите си над несхватливи обращенци. След третия разговор той дойде на чай при лейди Марчмейн.

— Е, как намирате бъдещия ми зет?

— Най-трудният обращенец досега.

— Боже, смятах, че с него ще върви лесно.

— Именно за това. Нямам никакъв контакт с него. Той като че ли не притежава и най-малкия интелектуален интерес или естествена богобоязливост.

Първия ден исках да разбера каква религия е изповядвал досега и го запитах какво означава за него молитвата. Той отвърна: „За мен — нищо. Вие ме научете.“ Опитах се с няколко думи да му обясня и той каза: „Достатъчно. Молитвата я оправихме. Следващото кое е?“ Дадох му да си учи Закон Божи. Вчера го питам единосъщен ли е Бог-Отец. Той отвръща: „Както кажете, отче.“

След това пак го питам: „Представете си, че папата вдига поглед и съзира облак и казва: «Ще вали» — ще завали ли наистина? «О, да, отче.» «Ами ако не завали?» Помисли за момент и отвърна: «Предполагам, че сигурно ще вали, но духовно, а ние ще сме твърде грешни, за да го видим».“

Лейди Марчмейн, той не спада към никоя разновидност на езичеството, известна на мисионерите.

— Джулия — каза лейди Марчмейн, когато свещеникът си отиде, — сигурна ли си, че Рекс не върши това единствено за да ни достави удоволствие?

— Според мен — и на ум не му идва.

— Наистина ли искрено иска да приеме вярата?

— Той е твърдо решен да стане католик, мамо. — На ум Джулия си каза: „В дългата си история Църквата трябва да е познала някои доста странни обращенци. Според мен армията на Кловис съвсем не се е състояла само от католици. Един повече няма да навреди.“

На следващата седмица езуитът отново пристигна на чай. Бяха Великденските празници и Кордилия също си беше у дома.

— Лейди Марчмейн — каза отецът, — за такава задача трябваше да подберете някой от по-младите отци. Аз ще съм мъртъв много преди Рекс да стане католик.

— Мили боже, аз пък смятах, че всичко върви добре.

— В известен смисъл върви. Той е изключително покорен, твърди, че приема всичко, което му казвам, запаметява някои неща, не задава въпроси. Това не ме задоволява. Той като че ли не живее на този свят. Разбира се, знам, че ще се намира под силно католическо влияние, тъй че го обучавам на драго сърце. Човек понякога трябва да рискува; например с полуидиоти. Никога не знаеш до каква степен точно са разбради. Знаеш ли, че за тях се грижи някой, рискуваш.

— Как бих искала Рекс да чуе това! — възкликна Кордилия.

— Но вчера наистина ми се отвориха очите. Недостатъкът на съвременното образование е, че никога не знаем докъде се простира човешкото невежество. С някой човек над петдесетте години можеш да бъдеш почти сигурен какво знае и какво не знае. Но тези младежи са толкова сведущи и интелигентни на вид, а след това повърхността неочаквано се пропуква и ти надникваш в бездни от хаос, чието съществуване не си и подозирал. Например вчера. Привидно той вървеше много добре. Научи много големи пасажи от Закон Божи наизуст, научи „Отче наш“ и „Богородице дево“. След това го запитах, както винаги, дали нещо не го смущава и той ме изгледа лукаво и каза: „Вижте, отче, според мен не сте съвсем откровен. Искам да вляза в лоното на вашата църква и възнамерявам да го направя, но вие криете прекалено много неща.“ Залитах го какво има пред вид и той отговори: „Разговарях с един католик — много благочестив, добре образован, и понаучих някои неща. Например трябва да се спи с нозе към изток, защото това е небесната посока, и ако умреш през нощта, можеш да идеш на небето пеша. Аз, разбира се, ще спя с нозе, насочени в която и да било приятна на Джулия посока, но наистина ли очаквате възрастен човек да вярва в пешото пътешествие? Ами какво ще ми кажете за папата, който направил един от конете си кардинал? Ами за кутията, която държите в притвора на църквата и ако пуснете банкнота от една лира с нечие име, човекът отива по дяволите? Не казвам, че нямате причина да твърдите подобни неща, но би трябвало да ми казвате, а не да ме оставяте да ги откривам сам.“

— Но какво може да е имал пред вид горкият човек! — запита лейди Марчмейн.

— Виждате, че още много работа има, докато влезе в лоното — обясни отец Мобрей.

— Но с кого може да е разговарял? Да не го е сънувал? Кордилия, какво има?

— Страшен тъпак! Ах, мамо, какъв невероятен тъпак!

— Кордилия, ти си му наговорила тези неща!

— О, мамо, откъде да знам, че ще лапне въдицата? Какво ли не му разказах още! И за свещените маймуни във Ватикана — какво ли не!

— Е, доста утежнихте задачата ми — каза отец Мобрей.

— Горкият Рекс — отсъди лейди Марчмейн. — Знаете ли, според мен това го прави даже симпатичен. Ще трябва да го третирате като идиотче, отец Мобрей.

И тъй, уроците продължиха и накрая отец Мобрей се съгласи да приеме Рекс в лоното седмица преди сватбата.

— Човек очаква те да излязат от кожата си, за да ме спечелят за църквата — оплакваше се Рекс. — Мога да съм им много полезен за едно-друго; вместо това те се държат като крупиета в някое казино. Нещо повече — добави той. — Кордилия така ме обърка, че сега не знам кое е истинският Закон Божи и кое — нейни измислици.

Така стояха нещата три седмици преди сватбата; поканите бяха разпратени, подаръците пристигаха бързо, шаферките се възхищаваха от роклите си. Тогава избухна, както се изразяваше Джулия, „бомбата на Брайди“.

С присъщото си жестокосърдечие той взриви доволството в семейното общество без предупреждение. За сватбените подаръци бе определена библиотеката в Марчмейн Хаус; лейди Марчмейн, Джулия, Кордилия и Рекс трескаво ги разопаковаха и описваха. Брайдсхед влезе и ги наблюдава известно време.

— Порцеланови вази от леля Бети — каза Кордилия. — Стари боклуци. Виждала съм ги по стълбището в Бъкборн.

— Какво означава всичко това? — запита Брайдсхед.

— Мистър, мисис и мис Пендъл-Гардуейт, чаен сервиз за закуска от „Гуди“, трийсет шилинга, евтиния.

— Най-добре започвайте да опаковате отново.

— Брайди, какво те е прихванало?

— Нищо, само дето сватбата се отменя.

— Брайди!

— Тъй като никой от вас не се заинтересува, реших, че не е зле да поразпитам тук-таме за бъдещия си зет — обясни Брайдсхед. — Тази вечер получих окончателния отговор. Той се е оженил в Монреал в 1915 г. за някаква мис Сара Ивенджилин Кътлър — тя още си живее в Монреал.

— Рекс, вярно ли е?

Рекс, прав, бе взел един нефритен змей и го разглеждаше критично; постави го внимателно върху абаносовата му подставка и се усмихна открито и невинно на всички.

— Разбира се, че е вярно. Какво от това? Защо сте се впрегнали толкова? Пет пари не давам за нея. Намеренията й бяха много некрасиви. Пък и аз бях дете тогава. Подобни грешки прави всеки. Разведох се още през 1919 г. Дори не знаех, че тя още живее в Монреал, докато Брайди не ми каза. За какво е тоя шум?

Можеше да ме уведомиш — отвърна Джулия.

— Не си ме питала. Честна дума, от години не съм се сещал за нея.

Искреността му беше толкова очевидна, че им се наложи да поседнат и да обсъдят въпроса спокойно.

— Не съзнаваш ли, горкото ми сладко тъпаче — поде Джулия, — че щом съпругата ти е жива, не можеш да се омъжиш втори път като католик?

— Но аз нямам съпруга. Нали току-що ти казах, че се разведохме преди шест години?

— Но католиците не могат да се развеждат.

— Когато се разведох, не бях католик. Имам и документи някъде.

— Но не ти ли обясни отец Мобрей как стои въпросът с женитбата?

— Той каза, че нямам право да се развеждам с теб. Но аз не искам да се развеждам с теб. Не мога да си спомня всичко, което той ми каза: свещени маймуни, пълно опрощение на греховете, четири последни завета — ако помнех всичко, на което ме учеше, нямаше да имам време за нищо друго. Пък и какво ще ми кажеш за италианската си братовчедка Франческа? Тя се е женила два пъти.

— Но църквата анулира първия й брак.

— Чудесно, ще анулира и моя. Колко струва? Към кого да се обърна? Отец Мобрей може ли да го направи? Искам всичко да си върви по реда. Но, никой не ми е казал.

Дълго трябваше да убеждават Рекс в съществуването на сериозна пречка за брака му. Разискванията траяха чак до вечерта, бяха прекъснати пред прислугата, подновени веднага щом семейството остана само и продължени до късно след полунощ. Спорът ту засягаше темата, ту я заобикаляше като чайка, полетяла към морето, далеч от погледа, отвъд облаците, между неуместните забележки и обясненията, или към плитчината, където плуваха отпадъци.

— Какво искате да направя? С кого да разговарям? — непрекъснато питаше Рекс. — Все някой може да уреди работата.

— Нищо не може да се направи, Рекс — отвръщаше Брайдсхед. — Това означава просто, че сватбата не може да стане. Всички съжаляваме за неочакваната развръзка. Трябваше сам да ни уведомиш.

— Слушайте — каза Рекс. — Може би думите ви са правилни; може би строго погледнато, законът не разрешава да се женим в католическата катедрала. Но катедралата е ангажирана; там никой няма да задава въпроси; кардиналът не знае нищо; отец Мобрей не знае нищо. Никой освен нас не знае нищо. Защо да вдигаме шум? Нека си траем и се държим, като че ли нищо не се е случило. Кому ще навредим? Може би рискувам да отида в ада. Добре, съгласен съм да рискувам. Какво общо има това с вас?

— Защо не? — каза Джулия. — Според мен тези свещеници нищо не разбират. Освен това не вярвам в ада. Въобще нашето мнение е такова. Никой не иска от вас да рискувате спасението на душите си. Просто не се месете.

— Джулия, мразя те — каза Кордилия и напусна стаята.

— Всички сме уморени — намеси се лейди Марчмейн. — Ако имаме още доводи, нека ги разискваме утре сутрин.

— Но няма какво да разискваме — обясни Брайдсхед, — освен как да сложим край по най-безболезнения начин. Ние с мама ще го решим. Трябва да дадем обявление в „Таймс“ и в „Морнинг Пост“. Подаръците ще трябва да се върнат. Не знам какво се прави с роклите на шаферките.

— Един момент — каза Рекс. — Един момент. Можете да ни попречите да се оженим във вашата катедрала. Добре, по дяволите, тогава ще се оженим в протестантска църква.

— И на това мога да попреча — обади се лейди Марчмейн.

— Но няма да го сториш, мамо — каза Джулия. — Знаеш ли, от известно време съм любовница на Рекс и ще продължавам да живея с него независимо дали сме женени.

— Рекс, вярно ли е?

— Не е, по дяволите — отвърна Рекс. — Де да беше вярно!

— Виждам, че наистина ни се налага да обсъдим въпроса утре сутрин — каза лейди Марчмейн немощно. — Повече не мога да издържам.

Стана нужда синът й да й помогне да изкачи стъпалата.

 

 

— Какво, за бога, те накара да кажеш онези думи на майка си? — запитах години по-късно, когато Джулия ми описваше сцената.

— Точно това искаше да знае и Рекс. Сигурно съм смятала, че е вярно. Не буквално — ако си спомняш, бях само на двадесет години, а никой не „опознава живота“ само чрез приказки — разбира се, че нямах пред вид буквалното значение. Не знаех как иначе да се изразя. Исках да кажа, че съм прекалено хлътнала по Рекс, за да мога да съобщя, че „предвидената женитба няма да се състои“ и да спра дотук. Исках да ме направят честна жена. Като си помисля, още го искам.

— После какво стана?

— После продължихме да разговаряме. Горката мама. Намесиха се свещеници, намесиха се лели. Какво ли не предлагаха — Рекс да замине за Канада, а отец Мобрей да замине за Рим и да види съществуват ли изобщо възможности за анулиране на брака; аз да замина за чужбина за една година. В най-голямата бъркотия Рекс телефонира на папа: „Джулия и аз предпочитаме да се оженим според протестантския обичай. Възразявате ли?“ Той отговори: „Очарован съм“ и това уреди въпроса, що се отнася до законното право на мама да попречи на брака. След това настъпи времето на личното убеждение. Изпращаха ме да разговарям със свещеници, монахини и лели. Рекс просто продължаваше тихомълком — или почти тихомълком — да урежда сватбата.

О, Чарлс, каква мизерна сватба! По онова време в Савойската черква се женеха разведените — сбутана черквичка, нищо общо е плановете на Рекс. Аз исках една сутрин да влезем в общината да се разпишем и да приключим с въпроса, като вземем за свидетели две чистачки, но Рекс настояваше за шаферки, портокалови цветчета и Сватбен марш. Отвратителна история!

Горката мама се държеше като мъченица и настояваше да ми подари семейната дантела въпреки всичко. В същност как да не настоява, като роклята бе скроена заради дантелата. Моите приятелки дойдоха, разбира се, както и подозрителните типове, които Рекс наричаше свои приятели; останалите представляваха странна смесица. Разбира се, от маминия род никого нямаше; от татковия дойдоха само един-двама. Всички надути роднини се отдръпнаха — и Анкъридж, и Чазъмс, и Ванбъро — и тогава си помислих: „Слава богу, те и без това винаги са ме презирали“, но Рекс побесня, явно, че тъкмо те са му трябвали.

По едно време се надявах, че изобщо няма да има тържество. Мама каза, че не можем да празнуваме в Марчърс и Рекс искаше да телеграфира на папа и да нахлуе у дома с армия келнери, предвождани от семейния адвокат. Накрая решихме да дадем прием у дома вечерта преди сватбата, за да разгледаме подаръците — очевидно за отец Мобрей това бе в реда на нещата. Е, никой не може да устои на изкушението да разгледа собствените си подаръци, така че приемът излезе успешен, но приемът, който Рекс даде на следващия ден в „Савоя“ по случай сватбата, беше жалка работа.

Заради арендаторите изпаднахме в неловко положение. Накрая Брайди слезе в селото и им даде вечеря с фойерверки, което не им хареса, те очакваха много повече в замяна на подарения от тях сребърен супник.

Най-зле го преживя горката Кордилия. Тя толкова мечтаеше да ми стане шаферка — тъй много бяхме обсъждали това, преди да вляза в обществото, а и е много набожно дете. Отначало не искаше да ми говоря. След това, сутринта в деня на сватбата — предишната вечер се бях преместила при леля Фани Роскомън; така било по-благопристойно, — се втурна в стаята ми, преди да съм станала, пристигнала направо от Фарм Стрийт, обляна в сълзи, помоли ме да не се омъжвам, след това ме гушна, подари ми сладка брошчица, която купила, и каза, че се молела винаги да бъда щастлива. Винаги щастлива, Чарлс!

Знаеш, ужасно мизерна сватба беше. Както винаги, всички взеха страната на мама — не че това й носи някаква полза. През целия си живот мама се е радвала на съчувствието на всички, освен на любимите си същества. Всички казаха, че съм постъпила отвратително спрямо нея. Горкичкият Рекс откри, че всъщност се жени за отхвърлена от обществото, а бе искал точно обратното.

Тъй че, виждаш ли, нещата изобщо не се оправиха. От самото начало бяхме урочасани. Но аз овце лудеех по Рекс.

— Смешно е да си го помислиш, нали?

— Знаеш ли, отец Мобрей улучи отведнъж истината, докато на мен ми трябваше цяла година брак, за да я проумея. Рекс просто не беше с всичкия си. Той изобщо не беше завършено човешко същество. Беше човекоподобно, неестествено развито; зародиш в епруветка, орган, поддържан жив в лаборатория. Аз го мислех за първичен дивак, а той беше нещо абсолютно модно и съвременно, което единствено нашият отвратителен век може да произведе. Частичка от човек с претенции за цяло човешко същество.

— Е, с това е свършено.

Ето какво ми разказа Джулия десет години след женитбата си, по време на буря в Атлантика.