Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (15) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Епилог
Завръщане в Брайдсхед

— На по-лошо място досега не бяхме попадали — каза гарнизонният. — Никакви удобства, бригадата — и тя ни се е тръснала на главата. Във Флайт Сейнт Мери има кръчма, но събира двадесетина души — разбира се, офицерите няма да могат да припарят там, защото в района има военно училище. Надявам се, че веднъж седмично ще можем да отиваме до Мелстед.

Марчмейн е на десет мили оттука и докато стигнеш дотам, можеш да пукнеш. Ето защо първа грижа на ротните командири ще бъде да организират почивката на хората си. Докторе, проверете дали езерата са годни за къпане.

— Слушам, сър.

— Онези от бригадата очакват ние да почистим къщата; по мое мнение някои от брадясалите симуланти, дето се шляят около щаба, биха могли да се поразмърдат, а не ние да се трепем, но… Райдър, подберете петдесет души за наряд и се явете при интенданта в десет и четиридесет и пет; той ще ви покаже с какво сме се нагърбили.

— Слушам сър.

— Нашите предшественици не са били особено предприемчиви. В долината има големи възможности да се разгърне обучение в нападение и стрелба с минохвъргачки. Офицерът по стрелкова подготовка да направи тази сутрин оглед и да уреди нещо преди пристигането на бригадата.

— Слушам, сър.

— Аз отивам с адютанта да огледам терените за разузнавателна подготовка. Някой познава ли този район?

Не се обадих.

— Достатъчно; хайде, живо.

— Чудесно местенце между другото — каза интендантът. — Ще бъде жалко, ако го разбишкаме.

Той беше стар мобилизиран подполковник от запаса и живееше на няколко мили оттук. Срещнахме се пред главния вход, където бях строил половината си рота в очакване на заповеди.

— Влизайте. Скоро ще ви покажа всичко. Къщата е цял лабиринт, но ние сме реквизирали само приземния етаж и десетина спални. Всичко друго на горния етаж е все още частна собственост, повечето е натъпкано с мебели; в живота си не сте виждали такива мебели, някои са направо безценни.

Горе живеят пазачът и няколко стари слуги — те няма да ви създават никакви неприятности, — и един свещеник, пострадал от бомбардировките, лейди Джулия го прибрала да живее тук — понаплашен е, но иначе, е безвреден. Отворил е параклиса — параклисът е на територията на лагера, — изненадващо много войници ходят там.

Мястото е собственост на лейди Джулия Флайт, както се нарича тя сега. Беше омъжена за Мотрам, министъра на не помня кво. Лейди Джулия се намира в чужбина с някакъв женски спомагателен корпус и аз се опитвам да пазя къщата. Странно, старият маркиз остави на нея всичко — доста жестоко спрямо синовете.

Тук бригадата преди нас е държала чиновниците; във всеки случай има достатъчно място. Накарах да покрият с дъски стените и камините — много са ценни, стара изработка. А! Тук някой се е държал безобразно — дето е стъпил ботуш, трева не никне; добре че го забелязахме, иначе щяха да го припишат на вас.

Холът е широчък, беше украсен с чудесни гоблени. Бих ви посъветвал да го използувате за съвещания.

— Аз съм тук само за почистването, сър. Стаите ще разпределя някой от бригадата.

— А, тогава вашата е лесна. Тези преди вас бяха много свестни. Но не е трябвало да повреждат камината. И как ли са успели? Доста солидна зидария. Интересно дали може да се поправи?

Предполагам, че гарнизонният ще вземе това помещение за своя канцелария; така постъпи и предишният. В нея има много картини, които не могат да бъдат изнесени — рисувани са на стената. Виждате, че съм ги покрил, доколкото мога, но войникът трябва всичко да пипне — както е сторил ей тук, в ъгъла. Има и друга рисувана стая, отвън под колоните, модерна работа, но ако ме питате — най-хубавата в цялата къща; там бяха свързочниците и я направиха на нищо; жалко.

Този срам тука е досегашният офицерски стол; затова не го и покрих — не че би имало голямо значение, ако го повредят; винаги ми е напомнял за някой от по-скъпите шантани, ей като Maison Japonaise, а това е вестибюлът…

Кратка беше обиколката ни из кънтящите стаи. След това излязохме на терасата.

— Това са войнишките тоалетни и пералните; не мога да си представя защо са ги направили точно тука; станало е, преди аз да поема длъжността. Всичко това беше отделно от предната част. Прокарахме шосето между дърветата, като го свързахме с главната алея; не е красиво, но твърде практично; страшно много коли влизат и излизат; пък и скъсява разстоянието. Вижте как някой негодник се е врязал в живия плет, и при това с тритонно камионче, отнесъл е цялата балюстрада; човек би казал, че е минал с танк.

Този водоскок нашата домакиня много си го обича; младите офицери лудуваха из него, когато устройвахме вечеринки, и го поочукаха, та наредих да го заградят и да спрат водата. Сега е позамърсен, шофьорите хвърлят вътре угарки и остатъци от сандвичи, а не може да се стигне дотам, за да се почисти, заградил съм го с бодлива тел. Пищна работа, а?

— Е, ако сте видели всичко, да потеглям. Довиждане.

Шофьорът му захвърли цигарата си в сухото корито на водоскока; козирува и отвори вратата. Козирувах и аз и интендантът потегли по новия път между липите.

— Хупър — казах, когато моите хора вече бяха започнали работа. — Мога ли да разчитам, че ще поемете командуването тук за половин час?

— Тъкмо се чудех откъде да измъкнем малко чай.

— За бога, та войниците току-що започнаха работа.

— Те вече се опекоха на слънцето.

— Не ме интересува.

— Тъй вярно.

Не си губих времето в пустия приземен етаж, изкачих се по стълбите и тръгнах по познатите коридори, натискайки дръжките на заключени врати, отваряйки врати на стаи, затрупани до таваните с мебели. Накрая срещнах стара домашна прислужница, която носеше чаша чай.

— А! — каза тя. — Вие не сте ли мистър Райдър?

— Аз съм, да. Точно се питах дали ще срещна някой познат.

— Мисис Хокинс е в старата си стая горе. Тъкмо й носех чая.

— Аз ще й го занеса — минах през тапицираната врата, изкачих се по непостланите стъпала и стигнах в стаята на дойката.

Мами Хокинс не ме позна, докато не заговорих и появата ми я пообърка; едва когато бях поседял известно време до нея край камината, тя си възвърна предишната невъзмутимост. Тя, която оставаше почти недокосната от годините, сега бе много остаряла. Последните промени бяха настъпили твърде късно в живота й, за да ги приеме и разбере; недовиждала, както ми обясни, и можела само да кърпи. Речта й, шлифована от чуваните изящни фрази, си бе върнала селското простодушие.

— … само аз тука и двете момичета и горкият отец Мемблинг, дето го бомбардирали, без покрив над главата си, ни маса, ни стол, докато Джулия не го прибра, нали й е меко сърцето, а нервите му са на ужасен хал… Лейди Брайдсхед също, сега се казва Марчмейн, дето трябва да я наричам по право Нейна светлост, но не ми се отваря устата — и тя така. Отнапред, когато Джулия и Кордилия заминаха на война, тя пристигна тука с двете момчета, а сетне военните ги изгониха и те отидоха в Лондон, и не бяха прекарали в къщата и месец и Брайди някъде с пехотата, както на времето Негова светлост, горкия — и тях също ги бомбардирали, всичко хвръкнало, цялата покъщнина, дето я беше донесла и я държеше при каретите. Сетне тя наела друга къща извън Лондон и военните я изгонили и оттам, и последното, което чух, беше, че се настанила в един хотел на морето, а то не е като да си в собствена къща, нали? Не ми се струва справедливо.

… Слушахте ли мистър Мотрам снощи? Как го нареди той този Хитлер! Казах на прислужничката Ефи, която ме наглежда: „Ако Хитлер слушаше и ако разбираше английски, в което се съмнявам, щеше да се засрами много.“ Кой да си мисли, че мистър Мотрам така ще се прояви? А и толкова много от приятелите му, дето идваха тука на гости? Казах на мистър Уилкокс, дето ме навестява с автобус от Мелстед два пъти месечно, много е мило от негова страна и съм му много благодарна, казах му: „Без да знаем, посрещали сме благородници“, защото мистър Уилкокс никак не обичаше приятелите на мистър Мотрам, които никога не съм виждала, макар че всички ми разправяха за тях; нито пък Джулия ги харесваше, но те всички много се издигнаха, нали?

Накрая я запитах:

— Знаете ли нещо за Джулия?

— Кордилия ми писа миналата седмица, те още са заедно, както бяха през цялото време, и Джулия ми праща целувки в края на страницата. И двете са много добре, макар че не бива да казват къде са, но отец Мемблинг чете между редовете и каза, че било Палестина, а там е и частта на Брайди, така че много се радвам за всички.

Кордилия пише, че всички мечтаят да се върнат у дома след войната, и ние всички ги чакаме, макар че дали ще съм жива да ги видя, е съвсем друга работа.

Останах при нея час и половина и си тръгнах с обещанието често да я посещавам. Когато стигнах до хола, открих, че нищо не е свършено, и Хупър ме посрещна с виновен вид.

— Наложило се да изтупват сламениците. Не знаех, докато не ми каза сержант Блок. Не знам дали ще се върнат тук.

— Не знаете? Какви заповеди дадохте?

— Ами казах на сержант Блок да ги доведе обратно, ако си струва; искам да кажа, ако остане време преди вечеря.

Наближаваше дванадесет.

— Пак са ви подвели, Хупър. Изтупването трябваше да стане до шест тази вечер.

— Оф, боже, извинявайте, Райдър. Сержант Блок…

— Сам съм си виновен, че ви оставих… Съберете същата група веднага след вечеря, доведете ги тук и не ги разпущайте, докато не свършат всичко.

— Тъй вярно. Ами слушайте, не казахте ли, че познавате това място от по-рано?

— Да, добре го познавах. Притежаваха го мои приятели — и докато изричах тези думи, те ми прозвучаха тъй странно, както на времето Себастиановите; когато вместо: „Това е моят дом“, той каза: „Тук живее семейството ми.“

— Май няма много смисъл — само семейство в такова голямо имение. Каква полза?

— Е, предполагам, че на гарнизона ще послужи.

— Но не за тази цел е било построено, нали?

— Не — отговорих, — не за тази цел е било построено. Може би това е едно от удоволствията при строенето, напомня раждането на син: гадаеш какъв ще израсне. Не знам; никога нищо не съм построил, и загубих правото да наблюдавам как расте синът ми. Аз съм бездомен, бездетен, нелюбим старец, Хупър — той ме погледна, за да разбере дали се шегувам, реши, че се шегувам и се изсмя. — Сега се върнете в лагера, не се мотайте в краката на командира и никому не разказвайте какви сме ги забъркали тази сутрин.

— Окей, Райдър.

Имаше едно място в къщата, което още не бях видял — сега се запътих натам. Параклисът не беше пострадал от дългата занемара; сецесионовите бои бяха свежи, както винаги; сецесионовата лампа отново гореше пред олтара. Казах една молитва — древна, новонаучена и като излязох, се запътих към лагера; докато крачех обратно, в далечината пред мен изсвири тръбата за вечеря и аз си помислих:

„Строителите не са знаели как ще бъде използувано тяхното произведение; направили са нов дом от камъните на стария замък; година след година, поколение след поколение са го обогатявали и разширявали; година след година великолепен дървен материал е съзрявал в парка, докато подобно на нечакан мраз нахлу векът на Хупър; мястото е било изоставено и цялата работа — унищожена; Quomodo sedet sola civitas. Суета сует и всяческая суета.

И все пак — мислех си аз, докато крачех по-бодро към лагера, където тръбите млъкнаха за малко и пак подеха сигнала: «Чорба-каша, чорба-каша, топъл хляб»; — и все пак това не е последната дума; дори не е подходящата дума; тя е мъртва дума отпреди десет години.“

Нещо съвсем различно от първоначалното намерение на строителите е произтекло от тяхната работа и от бурната мъничка човешка трагедия, в която играх и аз; нещо, което никой от нас не подозираше на времето; червено пламъче — грозна медна лампа, запалена отново пред кованите вратички на дарохранилницата; пламъкът, който старите рицари съзирали от гробниците си и после виждали да угасва; този пламък лумва отново за други войници, далеч от родината, в сърцата си по-далеч, по-далеч от Акра или Ерусалим. Този пламък нямаше да лумне, да не бяха строителите и трагиците; там го намерих и аз в онази утрин, лумнал отново сред старите камъни.

Забързах и стигнах до навеса, който ни служеше за приемна.

— Днес изглеждате необичайно бодър — каза заместник-командирът.