Ивлин Уо
Завръщане в Брайдсхед (13) (Благочестивите и нечестиви мемоари на капитан Чарлс Райдър)

Четвърта глава

— Разбира се, децата ще бъдат поверени на Силия.

— Разбира се.

— Но какво ще стане със Стария дом? Не мога да си представя, че ще искаш да се настаниш там с Джулия, под носа ни. Децата го смятат за свой дом. А Робин ще има собствена къща едва когато чичо му умре. В края на краищата ти така и не използува ателието, нали? А Робин онзи ден казваше, че от него ще излезе великолепно салонче — достатъчно за бадминтон.

— Робин може да вземе Стария дом.

— Сега, що се отнася до парите, Силия и Робин естествено не желаят да приемат нищо за себе си, но остава въпросът за образованието на децата.

— Ще уредя това. Ще говоря с адвокатите.

— Е, май това е всичко — каза Малкестър. — Знаеш, на времето съм видял доста разводи, но нито веднъж досега нещата не са се уреждали тъй приятно за всички засегнати. Почти винаги, колкото и да си правят хората мили очи в началото, като стигнат до подробностите, мигом се намразват. При това, честно да ти кажа, през последните две години не веднъж и дваж виждах, че не се държиш човешки със Силия. Човек трудно съди за собствената си сестра, но винаги съм я смятал за страшно привлекателна женичка, всеки ще вземе… и артистична, по твоята част. Но трябва да ти призная набитото око. Винаги съм имал слабост към Джулия. Както и да е, всички май са доволни от развръзката. Робия е луд по Силия вече цяла година, ако не и повече. Ти познаваш ли го?

— Слабо. Помня го като недодялан пъпчив младеж.

— Е, не бих казал това. Доста млад е, разбира се, но най-великолепното е, че Джонджон и Каролайн го обожават. Да знаеш, Чарлс, в това отношение децата ти си ги бива. Много поздрави на Джулия; заради доброто старо време й желая всичко най-хубаво.

— Значи ти се развеждаш — каза баща ми. — Не ти ли се струва донякъде ненужно, след като сте били щастливи през всичките тези години?

— Не бяхме особено щастливи.

— Нима не бяхте? Нима не бяхте щастливи? Добре си спомням как миналата Коледа ви гледах двамата и си мислех колко щастливи изглеждате, и се питах защо. Доста трудно ще ти бъде да започнеш отново. На колко години си — на тридесет и четири? На тази възраст не се започва отново. Трябва вече да улегнеш. Правил ли си някакви планове?

— Да. Щом се разведа, ще се оженя отново.

— За мен това е чиста глупост. Мога да разбера един мъж, който съжалява, че се е оженил и се опитва да се отърве, макар лично аз никога да не съм изпитвал такива чувства, но да се отървеш от една съпруга й веднага да се свържеш с друга — умът ми не го побира… Силия винаги е била изключително учтива с мен. В известен смисъл аз дори я харесвах. Щом не си могъл да бъдеш щастлив с нея, защо, за бога, смяташ, че ще бъдеш щастлив с другата? Послушай ме, момчето ми, и се откажи от цялата тази история.

 

 

— Защо да намесваш и Джулия, и мен? — запита Рекс. — Ако Силия иска да се жени отново, добре, нищо против: нека. Това си е твоя и нейна работа, но според мен ние с Джулия сме си добре така. Не можеш да твърдиш, че съм й създавал неприятности. Друг на мое място би ти дал да се разбереш. Но аз имам претенции да съм светски мъж. И аз си имам интереси. Но разводът е друга работа, досега не знам развод да е донесъл; някому нещо хубаво.

— Това ще решите ти и Джулия.

— О, Джулия твърдо е решила. Надявах се ти да успееш да я разубедиш. Опитвал съм се колкото мога да не ви се пречкам; ако не съм успял достатъчно, само кажи — не възразявам. Но в момента толкова неща стават наведнъж, Брайди иска да се махна от къщата; това ме притеснява, грижите ми са много.

Политическата кариера на Рекс навлизаше в криза. Не му беше провървяло, както очакваше. Нищо не разбирах от финанси, но чувах, че правоверните консерватори не гледали с добро око на сделките му; дори дружелюбието и импулсивността му настройваха против него, тъй като за приемите в Брайдсхед се носеха различни слухове. Вестниците непрекъснато и многословно пишеха за него: той беше близък с вестникарските магнати и техните приближени с влажни погледи и вечни усмивки; в речите си винаги казваше по нещо, което „правеше материала“ на вестниците, а това никак не се харесваше на шефовете му от партията; единствено войната можеше да донесе нов късмет на Рекс и да възстанови влиянието му. Един развод нямаше да му навреди особено; по-скоро не му оставаше време да вдигне поглед от сукното, тъй като банката беше почти в ръцете му.

— Ако Джулия иска да се развежда, не мога да й попреча — каза той. — Но е избрала крайно неподходящ момент. Бъди човек, Чарлс, кажи й да почака още малко.

— Вдовицата на Брайди ми каза: „Значи вие се развеждате с един разведен мъж и се жените за друг. Доста сложно звучи, но, мила моя — тя ме нарече «мила моя» поне двадесет пъти, — и от опит знам, че всяко католическо семейство има поне един заблуден представител и той често е най-симпатичният.“

Джулия току-що се бе върнала от обяд, даден от лейди Роскомън в чест на годежа на Брайдсхед.

— Как изглежда?

— Величествена, сластна, проста, разбира се; дрезгав глас, голяма уста, малки очи, боядисана коса — едно ще ти кажа, тя е излъгала Брайди за възрастта си. Минава четиридесет и петте. Не я виждам как ще роди наследник. Брайди не откъсва очи от нея. Целия обяд я поглъщаше с очи по най-отвратителен начин.

— Дружелюбно ли е настроена?

— Божичко, да, но някак снизходително. Разбираш ли, сигурно е свикнала да се разпорежда във флотските среди, сред усърдни флагадютанти и подмазващи се кариеристчета. Естествено тя не можеше да се надува много пред леля Фани, затова й беше по-удобно да ме изтъкне като черната овца. В същност занимаваше се само с мене. Искаше ми съвети за магазини и за не знам какво си, наблегна, че се надявала да се виждаме често в Лондон. Според мен скрупулите на Брайди се отнасят само до възможността тя да ти под един покрив с мене. Явно при шапкарката, при фризьора, на обяд в „Риц“ не съм в състояние да й навредя особено. Пък и скрупулите си ги има само Брайди. Вдовицата е закоравяла.

— Командува ли го?

— За сега — не много. Горкият глупак е изпаднал в любовен унес и не е наясно какво става. Тя в същност е добросърдечна жена, която иска да осигури хубав дом за децата си и няма да се остави да й попречат. В момента свири на религиозната струнка с всичка сила, но предполагам, че като уреди работата, ще се укроти.

 

 

Нашите приятели много обсъждаха разводите; дори в онова лято на големи тревоги все още се намираха кътчета, където личните работи стояха на първо място. Жена ми съумя така да постави нещата, че всички да поздравяват нея и да упрекват мен за развода; да смятат, че тя се е държала чудесно и ме е понасяла по-дълго от всяка друга. Робин е седем години по-млад и малко недозрял за възрастта си, си шушнеха те по ъгълчетата, но е напълно предан на горката Силия, а тя заслужава нещо наистина хубаво след всичко, което преживя. Що се отнася до Джулия и мен, това било стара история. „Да се изразим грубо — каза братовчед ми Джаспър, сякаш някога през живота си се бе изразявал деликатно, — не виждам защо изобщо си правите труд да се жените.“

Лятото мина; ликуващи тълпи приветствуваха завръщането на Невил Чембърлейн от Мюнхен; Рекс произнесе безумна реч в Камарата на общините, която реши съдбата му по един или друг начин; както понякога става с флотските заповеди, съдбата му бе запечатана и щеше да бъде отворена по-късно, в открито море. Семейните адвокати на Джулия, чиито черни кутии с надпис „Маркиз Марчмейн“ изпълваха едно цяло помещение, откриха бавния процес по развода й; моята собствена, по-пъргава фирма, две врати по-долу, ги изпреварваше със седмици при решаването на моите въпроси.

Необходимо беше Рекс и Джулия да се разделят официално и тъй като в момента Брайдсхед все още бе неин дом, тя остана там, а Рекс премести куфарите и прислужника си в лондонския им дом. В моя апартамент бяха събрани доказателства срещу мен и Джулия. Определен бе денят на сватбата на Брайдсхед в началото на коледната ваканция, така че да участвуват и бъдещите му приемни деца. Един ноемврийски следобед ние с Джулия стояхме до прозореца в гостната и гледахме как вятърът се е заел да съблича липите, да смита жълтите листа и да ги пилее и върти по терасата и моравките, да ги разсипва из локвите и над мократа трева, да ги лепи по стените и прозорците и в крайна сметка да ги изоставя на влажни купчинки край каменните первази.

— Няма да ги видим през пролетта — каза Джулия, — може би никога вече.

— На времето — отвърнах — си отидох, смятайки, че никога няма да се върна.

— Може би след години ще се върнем при останките… Може би самите ние ще бъдем останки…

Зад нас в затъмнената стая се отвори и затвори врата, през светлината на камината, в сумрака край дългите прозорци пристъпи Уилкокс.

— Милейди, обади се лейди Кордилия.

— Лейди Кордилия! Откъде се обади?

— От Лондон, милейди.

— Уилкокс, колко хубаво! Връща ли се у дома?

— Току-що тръгваше за гарата. Ще бъде тук след вечеря.

— Не съм я виждал дванадесет години — казах; — откак вечеряхме заедно и тя заяви, че ще стане монахиня; вечерта, когато рисувах в гостната на Марчмейн Хаус; беше очарователно дете.

— Животът й се стече странно. Първо манастира; после, след като нищо не излезе от това — войната в Испания. Оттогава не съм я виждала. Другите момичета, които отидоха като сестри с Червения кръст, се върнаха със свършването на войната; тя остана, помагаше на хора да се завърнат в родината, помагаше във военнопленническите лагери. Странно дете. Като израсна, стана грозничка.

— Знае ли за нас?

— Да, писа ми много мило писмо.

Болеше ме да мисля, че порасналата Кордилия е „станала грозничка“; да мисля, че цялата нейна пламтяща любов се изчерпва, със серумни инжекции и прах против въшки. Когато Кордилия пристигна, уморена от пътуването си, доста опърпана, с движенията на жена, която не се старае да се хареса, я сметнах за грозна. Странно, мислех си, как едни и същи черти, размесени по различен начин, могат да създадат Брайдсхед, Себастиан, Джулия и нея. Тя бе несъмнено тяхна сестра, без грацията на Джулия или на Себастиан, без тромавостта на Брайдсхед. Държеше се енергично и делово, потопена в атмосферата на лагер и карантина, тъй свикнала с тежки страдания, че не забелязваше отсевките на удоволствието. Изглеждаше по-възрастна от двадесет и шестте си години. Бе загрубяла от суровия живот; постоянното общуване на чужд език бе унищожило всички нюанси на речта й; седнала край камината, тя се поразкрачи и когато каза: „Чудесно е да си у дома“ — имах чувството, че чувам грухтенето на животно, връщащо се в леговището си.

Такива бяха впечатленията ми от първия половин час, подсилени от контраста с млечната кожа и копринената блестяща коса на Джулия и от спомените ми за Кордилия като дете.

— Свърших с Испания — каза тя. — Властите бяха много учтиви, благодариха ми за всичко сторено, дадоха ми медал и ме пратиха да си събирам багажа. Май същата работа ще трябва да се върши и тука съвсем скоро.

След малко тя поде:

— Много късно ли е да се видя с Мами?

— Не, тя винаги стои до късно и слуша радио.

Качихме се и тримата в старите детски стаи. Ние с Джулия винаги прекарвахме част от деня там. Мами Хокинс и баща ми бяха хората, които сякаш не се поддаваха на промяна — нито с час по-стари, откак ги знаех. Сега към малката сбирка от удоволствия на Мами: молитвеника, родословната книга на перовете в чистичка кафява подвързия, предпазваща червено-златистата корица, снимките, курортните сувенири — се бе прибавило и радио. Когато й съобщихме, че с Джулия възнамеряваме да се женим, тя каза: „Е, мила, надявам се, че ще ти провърви“ — защото кодексът на нейното поведение не й разрешаваше да поставя под въпрос благоприличието на Джулините постъпки.

Брайдсхед не се ползуваше с особеното й благоразположение; новината за годежа му тя посрещна с: „Доста време му трябваше да се реши“, а когато, въпреки прелистването на „Дъбрет“, не успя да намери сведения за роднините на мисис Мъспрат, тя отбеляза: „Бих казала, че тя го е оплела.“

Заварихме я, както винаги вечер, край камината с чайничето и с чердженцето, което плетеше.

— Знаех, че ще се качите — каза тя. — Мистър Уилкокс изпрати да ми съобщят, че идвате.

— Донесох ти една хубава дантела.

— Миличка, много си любезна. Също като дантелата, която Нейна светлост, горкичката, обикновено слагаше за църква. Макар че защо са я направили черна, никога не съм разбирала, като се знае, че естествената дантела е бяла. Приятен подарък.

— Може ли да спра радиото, Мами?

— Разбира се, миличка, не съм забелязала, че е пуснато, тъй се зарадвах да ви видя. Какво ти е на косата?

— Знам, че е ужасна. Сега ще си я оправя, щом вече съм тук. Миличка Мами!

Докато седяхме и разговаряхме и гледах любящия поглед на Кордилия, отправен към нас, започнах да съзнавам, че и тя си има своя красота.

— Миналия месец видях Себастиан.

— Откога не си е идвал! Напълно ли се е оправил?

— Не съвсем. Именно затова отидох. Знаете, съвсем близко е от Испания до Тунис. Там е в един манастир.

— Надявам се, че монасите се грижат добре за него. Предполагам, виждат доста зор. Той, винаги пише за Коледа, но е по-приятно да си е у дома. Така и не разбрах защо ви е притрябвало на всички непрекъснато да пътувате. Също като Негова светлост. Когато стана дума, че ще се воюва с Мюнхен, казах си: „Кордилия, и Себастиан, и Негова светлост, всичките са в чужбина, за тях ще бъде много неприятно.“

— Исках да го доведа със себе си, но той не склони. Пуснал си е брада, знаеш ли, и е много набожен.

— Това не вярвам дори да го видя. Винаги си е бил езичниче. Брайдсхед беше по черквите, не Себастиан. И брада, моля ти се; а такава хубава светла кожа има и винаги изглеждаше чистичък, макар по цял ден да не се миеше, а пък с Брайдсхед нищо не можеше да сториш, колкото и да търкаш.

 

 

— Страшно е да си помислиш — каза веднъж Джулия — как напълно си забравил Себастиан.

— Той беше предшественикът.

— Така каза и по време на бурята. Оттогава си мисля, че може би и аз съм само предшественичка.

„Може би — помислих си, — докато думите й още се носеха във въздуха като струйка тютюнев дим — мисъл, която трябваше да избледнее и изчезне безследно, подобно на дима, — може би всяка изживяна любов е само загатване, символ; слова на скитници, надраскани по стълбове и павета по уморителния път, утъпкан от други преди нас; може би ти и аз сме също символи и тъгата, която понякога ни обзема, извира от напразните ни усилия; напрягаме се да постигнем и надминем другия и само понякога зърваме сянката, която завива зад ъгъла, винаги на крачка-две пред нас.“

Не бях забравил Себастиан. Той беше с мен всяка минутка, чрез Джулия; даже бях познал Джулия в него през онези далечни дни в Аркадия.

— Никак не е утешително за една жена — каза тя, когато се опитах да й обясня. — Откъде да знам, че изведнъж няма да се окажа съвсем различна? Лесно се измъкваш.

Не бях забравил Себастиан; всеки камък от този дом пазеше спомен за него и като чух Кордилия да споменава, че е видяла изчезвалия ми приятел преди месец, не можех да мисля за нищо друго. Когато излязохме от стаята на дойката, помолих:

— Разкажете всичко за Себастиан.

— Утре. Разказът ще бъде дълъг.

На следващия ден, докато се разхождахме из ветровития парк, тя ми разказа:

— Чух, че умирал. В Бургос ми го каза един журналист, току-що пристигнал от Северна Африка. Някаква отрепка на име Флайт. Говорели, че Флайт е английски лорд, когото отците намерили гладуващ и прибрали в един манастир край Картаген. Това чух. Знаех, че не може да бъде съвсем вярно — колкото и малко да направихме за Себастиан, той поне получаваше редовно издръжката си, — но тръгнах веднага.

Беше съвсем лесно; най-напред отидох в консулството и те добре го познаваха; бил в лазарета в главното седалище на някаква мисия. Консулът ми каза, че Себастиан пристигнал в Тунис с автобус от Алжир и поискал да го вземат в мисията като мирски послушник, без да приема обетите. Отците само го погледнали и отхвърлили молбата му. Тогава той се запил. Живял в едно хотелче в покрайнините на арабския квартал. По-късно отидох да видя мястото; кръчма с няколко стаи на горния етаж, собственост на един грък, воняща на горещо олио и чесън, и вкиснато вино и стари дрехи, място, където дребни гръцки търговци се събират да играят на дама и да слушат радио. Той останал там една седмица, пил гръцка мастика, понякога се запилявал — неизвестно къде, връщал се и продължавал да пие. Бояли се, че ще му се случи нещо лошо и понякога го проследявали, но той само ходел на черква или наемал кола до манастира извън града. Там го обичали. Той все още печели любовта на хората, знаете, където и да иде, в каквото и състояние да е. Това си качество никога няма да загуби. Трябваше да чуете как говореха за него собственикът и семейството му: със сълзи на очите — без съмнение са го ограбили до последния парцал, но са се грижили за него и са се опитвали да го заставят да яде. Именно това ги поразило: че не искал да яде; с толкова пари — и така слаб. Докато разговаряхме на много странен френски със собственика, влязоха, няколко клиенти; всички разправяха едно и също: такъв добър човек, толкова им е мъчно, че е паднал тъй ниско. Мнозина обвиняваха семейството му, че го е изоставило; такова нещо не можело да се случи с техни сънародници; смея да кажа, че са прави.

Както и да е, това стана по-късно; от консулството отидох направо в манастира и се срещнах с игумена. Той беше мрачен стар холандец, прекарал петдесет години в Централна Африка. Разказа ми част от историята; как Себастиан се появил, точно както ми беше съобщил и консулът, с брада, с куфар и поискал да го приемат като мирски послушник. „Той беше напълно сериозен“, каза игуменът — Кордилия имитира гърления му глас; спомних си, че още като ученичка имаше талант да подражава. „Моля да не смятате, че сме се съмнявали — той е напълно нормален и напълно сериозно желаеше това.“ Себастиан искал да го пратят в джунглите, колкото може по-далече, сред най-примитивните племена, при човекоядците. Игуменът отговорил: „В нашите мисии нямаме човекоядци.“ Себастиан казал, че ще се задоволи и с пигмеи, или просто с първобитно селце някъде по реката, или с прокажени, прокажените били най-подходящи. Игуменът отвърнал: „Имаме много прокажени, но те всички живеят в нашите селища, с лекари и сестри-монахини. Всичко е в пълен ред.“ Себастиан отново помислил и казал, че може би в същност не се интересува от прокажени — нямало ли някоя черквица край реката — разбирате ли, той непременно искал река, — която да поддържа в отсъствието на свещеника. Игуменът отвърнал: „Да, има такива черкви. Сега кажете ми кой сте.“ „А, аз съм нищо“, казал Себастиан. „Виждали сме особняци — (Кордилия отново започна да подражава на игумена), — и той също беше особняк, но беше съвсем сериозен.“ Игуменът му обяснил какво трябва да научи, ако иска да го приемат като послушник, и му казал: „Не сте вече млад. Не ми изглеждате силен.“ Себастиан отговорил: „Не, не искам да ме обучават. Не искам да върша неща, на които трябва да ме обучават.“ Тогава игуменът му казал: „Приятелю, вие самият имате нужда от мисионер“, а Себастиан отвърнал: „Да, разбира се.“ След това игуменът го отпратил.

На следващия ден Себастиан се върнал. Бил пиян. Казал, че е решил да стане послушник и да се обучава. „Е — подчерта игуменът, — има някои неща, които просто не подхождат за човек, който работи в джунглите, и едно от тях е пиенето. Не е най-лошият грях, но независимо от това е пагубен. Отпратих го.“ След това Себастиан продължавал да пристига два-три пъти седмично, винаги пиян, докато игуменът се разпоредил портиерът да не го пуска. Казах: „О, боже, боя се, че ужасно ви е досаждал“, но разбира се, в манастир такива думи изобщо си остават неразбрани. Игуменът просто отвърна: „Според мен нямаше с какво да му помогна освен е молитва.“ Игуменът е свят старец и я отгатва и у другите.

— Какво отгатва, светостта ли?

— О, да, Чарлс, у Себастиан има нещо такова, тепърва ще трябва да го проумеете.

В крайна сметка един ден намерили Себастиан, паднал в безсъзнание пред главната порта. Бил дошъл пеш — обикновено наемал кола, — припаднал и лежал там цяла нощ. Отначало помислили, че пак е пиян, след това разбрали, че е много болен и го настанили в лазарета, където се намирал все още.

Останах с него две седмици, докато най-лошото мина. Изглеждаше ужасно — без възраст, оплешивял, с прошарена брада, но си се държеше мило както едно време. Бяха му отделили самостоятелна стая — същинска монашеска килия с легло и разпятие, и бели стени. Отначало не беше в състояние да разговаря и изобщо не се изненада, като ме видя; след това се изненада и не желаеше да разговаряме, но точно преди заминаването ми ми разказа всичко. Повечето беше за Курт, неговия приятел немеца. Е, вие сте го виждали, значи ви е ясно. Ужасна история, но докато се е грижил за него, Себастиан се е чувствувал щастлив. Каза ми, че когато живели с Курт, по едно време съвсем се бил отказал да пие. Курт боледувал, раната му не заздравявала. Себастиан не го оставил нито за минута. Когато Курт оздравял, заминали за Гърция. Знаете как понякога, в антична страна, германците придобиват чувство за приличие. Така станало и с Курт. Себастиан твърди, че в Атина той съвсем се очовечил. След това го пратили в затвора, така и не разбрах защо. Както изглежда, не било само по негова вина, някаква кавга с чиновник. Но щом го затворили — и немските власти го пипнали. Било тъкмо по времето, когато събирали всички немци от всички части на света, за да ги превърнат в нацисти. Курт не искал да напусне Гърция, но гърците не го щели и от затвора го качили на един немски кораб заедно е други хаймани и го откарали в Германия.

Себастиан заминал след него и цяла година не открил и следа от Курт. Накрая го издирил: щурмовак в провинциален град. Отначало Курт не искал да разговаря със Себастиан; изплюл всички официални приказки за възраждането на нацията и верността към родината; и за самоосъществяването си в живота на расата. Но в душата си Курт мислил друго. Шестте години, прекарани със Себастиан, го научили на повече, отколкото годината, прекарана с Хитлер; накрая той се изморил да дрънка, признал, че мрази Германия и че иска да се махне. Не знам до каква степен го е привличал лекият живот, който са му осигурявали парите на Себастиан — къпе се в Средиземно море, кисне по кафенетата, други му чистят обувките. Според Себастиан не било само това, в Атина Курт започнал да става възрастен. Може и да е прав. Както и да е, Курт се опитал да се измъкне. Но нищо не излязло. Себастиан казва, че Курт никога не сполучва, каквото и да прави. Заловили го и го тикнали в концентрационен лагер. Себастиан не могъл нито да го намери, нито да научи нещо за него; не могъл дори да разбере в кой лагер е; мотал се почти година в Германия, пропил се отново, докато един ден, пийнал, се сближил с някакъв, който току-що бил излязъл от лагера, в който попаднал и Курт, и от него научил, че Курт се обесил в бараката си още първата седмица.

С това Себастиан приключил отношенията си с Европа. Върнал се в Мароко, където се чувствувал добре, и постепенно започнал да обикаля крайбрежието, от град на град, докато един ден, изтрезнял — сега запоите му са доста чести, — му дошло на ум да избяга при диваците. Така попаднал в манастира.

Не го убеждавах да се върне у дома. Знаех, че няма да го стори и че е твърде слаб, за да спори с мен. Когато си заминах, изглеждаше напълно доволен. Разбира се, той никога няма да е в състояние да отиде в джунглите, нито да влезе в ордена, но игуменът ще се; грижи за него. Имат намерение да го направят нещо като помощник-портиер; нали във всяко духовно убежище има по един-двама храненици — хора, които не могат да се приспособят нито към света, нито към монашеските канони. Имам чувството, че и аз съм от тези хора. Но тъй като по една случайност не пия, по-лесно може да ми се намери място.

Бяхме стигнали до завоя — каменния мост над последното, най-малко езеро, под който придошлата вода падаше шумно в потока. Облегнахме се на парапета, загледани в тъмната вода.

— Имах една гувернантка, която скочи от този мост и се удави.

— Да, знам.

— Откъде знаете?

— Това бе първото нещо, свързано с вас, което чух — преди изобщо да ви познавам.

— Странно…

— Разказвали ли сте на Джулия за Себастиан?

— Само най-същественото; не както го разправих на вас. Разбирате ли, тя не го обича, както го обичаме ние.

„Обичаме“. Думата беше упрек за мен; Кордилиният глагол „обичам“ нямаше минало време.

— Горкият Себастиан! — казах. — Толкова жалко. Как ли ще свърши това?

— Ще ви кажа точно как, Чарлс. Виждала съм и други като него и смятам, че те са близките и любими господни чада. Той ще живее ту в манастира, ту вън от него, позната фигура, която се тътри с метла и връзка ключове. Ще бъде обичан много от старите монаси, а послушниците ще се шегуват безобидно с него. Всички ще знаят, че пие; всеки месец, месец и половина той ще изчезва по за два-три дни и всички те ще си кимат и ще се усмихват и ще казват, всеки посвоему: „Нашият Себастиан пак се е натряскал“, после той ще се завръща, раздърпан и засрамен, и ден-два ще се моли по-усърдно в параклиса. По всяка вероятност ще си има малки скривалища в градината, където тайничко ще си сръбва глътчица. Ще го изкарват да превежда на някой манастирски гост, който говори английски, и той ще се държи очарователно, така че преди да си тръгне, гостът ще пита кой е той и може би ще му се загатне, че в родината си има високопоставени роднини. Ако доживее до дълбока старост, поколения мисионери от всякакви далечни кътчета ще мислят за него като за оня странен старец, който е бил част от манастира в младите им години и ще го споменават в молитвите си. Той ще придобие ексцентрични религиозни навици, ще си издигне в култ определени светци, ще го заварват в параклиса по никое време, а когато го чакат, няма да идва. След това, една сутрин, след някой запой, ще го приберат от портите умиращ и единствено трепването на клепачите му ще покаже, че е в съзнание, когато му дават последно причастие. Нелош начин да прекараш живота си.

Опомних си младежа с мечето под цъфналите кестени.

— Не така си представяхме бъдещето му — казах. — Предполагам, че не страда?

— Напротив, мисля, че страда. Не можете да си представите какво страдание е това, да бъдеш осакатен по такъв начин, без достойнство, без воля. Никой не е станал светец, без да страда. При Себастиан страданието е взело такава форма… Нагледах се на толкова страдания през тези години; скоро всички пак ще страдат жестоко. Страданието е изворът на любовта… — и после, като отстъпка пред моето езичество, тя добави: — Той е на много красиво място, край морето — бели манастири, камбанария, зелени лехи със зеленчуци и един монах, който ги полива при залез-слънце.

Засмях се.

— Вие смятахте, че няма да ви разбера, а?

— Вие и Джулия… — и като тръгнахме към къщата, добави: — Когато ме видяхте снощи, не си ли помислихте: „Горката Кордилия, беше такова сладко дете, а е станала проста и набожна стара мома, която върши добрини?“ Не ви ли дойде на ум думата „осланена“?

Нямах време да извъртам.

— Да, така беше. Сега вече не съм толкова убеден.

— Странно. Точно тази дума ми дойде на ум, когато видях вас и Джулия. Там горе, при Мами. „Осланена любов“, си казах. — Говореше с едва доловимата нежна насмешлива интонация, която беше наследила от майка си, но вечерта, когато си припомних думите й, ме заболя.

Джулия беше облечена в бродираната китайска роба, която често носеше, когато вечеряхме сами в Брайдсхед; тежките твърди гънки подчертаваха грацията й; шията й се надигаше изящно от гладкия златен кръг около гърлото; ръцете й почиваха между драконите в скута й. В тази поза й се наслаждавах вечери без чет и тази вечер, наблюдавайки я как седи между огъня и засенената лампа, неспособен да откъсна очи от красотата й, неочаквано си помислих: „Кота друг път съм я виждал пак така? Защо си спомням друго подобно видение?“ И си спомних, че такава я бях видял на кораба, преди бурята; така изглеждаше и тогава; и се сетих, че си е възвърнала онова, което смятах изчезнало завинаги: вълшебната печал, която ме беше привлякла към нея, осланения поглед, който сякаш като че ли казваше: „Но аз имам и друго предназначение в живота, нали?“

През нощта се събудих и лежах в тъмното, преповтаряйки си разговора с Кордилия. Как й бях казал: „Вие смятахте, че няма да ви разбера.“ Струваше ми се, че прекалено често се заковавам на място като кон, който, втурнал се в галоп, неочаквано отказва да прескочи преграда, отстъпва въпреки шпорите, прекалено плах дори да подуши препятствието и да го огледа.

И друго видение ми се яви — северна хижа и трапер, сам в кожите си, до газеничето и цепениците в огнището; вътре всичко е сухо и подредено, топло е, а отвън последната зимна виелица беснее и снегът затрупва вратата. Съвсем безшумно голяма тежест се обляга на гредите; резето аха да изскочи от гнездото си; минута след минута в мрака отвън бялата купчина запечатва вратата, докато, съвсем скоро, когато вятърът утихне и слънцето огрее заледените склонове и започне размразяването, високо някъде горе огромната лавина ще се раздвижи, ще се плъзне и затъркаля, ще наедрее по пътя и в един миг сякаш цялата планина ще се срути; а осветената къщичка ще се разпадне и разцепи, ще изчезне, понасяйки се заедно с лавината надолу в пропастта.