Лорънс Блок
Билет за отвъдното (12)

Единайсета глава

В неделя двамата с Джим Фейбър имахме навик да вечеряме заедно в някой китайски ресторант, макар че се е случвало да ходим и на други места. В шест и половина се срещнахме на обичайното място, а няколко минути след седем той ме попита дали не трябва да хващам влака.

— За трети път си поглеждаш часовника.

— Съжалявам — извиних се аз. — Било е несъзнателно.

— Тревоги ли имаш?

— Ами има нещо, което трябва да направя по-късно — обясних, — но дотогава има още време. Трябва да съм там чак в осем и половина.

— Самият аз съм на сбирка в осем и половина, но не ми се вярва и теб да те чака такава.

— Не. Следобед бях на една, защото знаех, че вечерта няма да успея.

— И не си притеснен, че на тази твоя среща ще си заобиколен с пиячка? — попита той.

— Боже, не. Най-силното питие ще е кока-кола. Освен ако някой не вземе малко джолт ко̀ла.

— Това да не е някакъв непознат за мен наркотик?

— Вид ко̀ла. Като кока-кола, само че с два пъти повече кофеин.

— Не знам дали ще се справиш.

— Не знам дори дали ще пробвам. Искаш ли да ти кажа къде отивам, след като си тръгна оттук? Отивам да се регистрирам в хотел под чуждо име, а после в моята стая ще се качат три млади момчета.

— Спести ми останалото.

— Ще ти го спестя, понеже става дума за углавно престъпление, по-добре да не знаеш подробности.

— Намислил си да извършиш престъпление с тия хлапета?

— Те ще извършват престъплението. Аз само ще гледам отстрани.

— Хапни още малко от морския костур — подкани ме той. — Тази вечер е невероятно вкусен.

* * *

Към девет часа и четиримата се бяхме събрали в една ъглова стая за сто и шейсет долара в хотел „Фронтенак“, който имаше хиляда и двеста стаи и беше построен преди няколко години с японски пари, а после продаден на нидерландски конгломерат. Хотелът се намираше на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и трета улица, от стаята ни на двайсет и осмия етаж се виждаше река Хъдсън. Тоест можеше да се види, ако не бяхме спуснали завесите.

На тоалетната масичка стояха наредени пакети снакс, сред тях имаше и „Чийз Дудълс“, „Прингълс“ нямаше. В малкия хладилник се намираха три различни вида ко̀ла в пакети от по шест кутии. Телефонът беше преместен от нощното шкафче на бюрото, като към слушалката му беше прикрепено нещо, наречено акустичен куплер, а в задната му страна беше включено друго нещо, което се наричаше модем. Устройството стоеше на бюрото до лаптопа на братя Конг.

В хотела се бях регистрирал като Джон Дж. Гандерман, за адрес посочих Хилкрест авеню в Скоки, Илинойс. Платих в брой, оставих и депозит от петдесет долара, който беше задължителен за плащащите в брой клиенти, които искаха достъп до телефон и минибар. Изобщо не ме беше грижа за минибара, но без телефон не можехме да минем. Нали затова наемахме стаята.

Джими Хонг седеше на бюрото, пръстите му летяха по клавиатурата на компютъра, после набираха цифри на телефона. Дейвид Кинг беше придърпал другия стол, но стоеше прав, наблюдаваше през рамото на Джими екрана на лаптопа. По-рано двамата се бяха опитали да ми обяснят как модемът ще позволи на компютъра да се закачи към други компютри посредством телефонните линии, обаче цялата работа приличаше на опит да се въведе полска мишка в тайните на неевклидовата геометрия. Разбирах думите, които изговарят, но изобщо не можех да проумя какво ми говорят.

Братя Конг дойдоха облечени в костюми с вратовръзки, но само колкото да минат през фоайето на хотела, сега саката и вратовръзките им лежаха на леглото, а ръкавите на ризите им бяха навити. Ти Джей беше в обичайното си облекло, но на рецепцията не му бяха обърнали никакво внимание. Беше домъкнал две торби със стоки, предрешен като момче за доставки.

— Вътре сме — обяви Джими.

— Супер!

— Влязохме в „Найнекс“, но това е все едно да влезеш във фоайето на хотела, когато всъщност трябва да намериш стая на четиринайсетия етаж. Хубаво, дай сега да пробваме една работа.

Пръстите му затанцуваха, а на екрана се появиха комбинации от числа и букви.

— Копелетата постоянно променят паролата — рече след малко той. — Знаеш ли колко усилия хвърлят, само и само да държат хора като нас извън системата?

— Сякаш могат да ви спрат.

— Де да влагаха същата енергия в подобряването на системата…

— Тъпо.

Още букви, още числа.

— Мамка му — изруга Джими и се пресегна за кутията си с ко̀ла. — Знаеш ли какво?

— Време е за нашата пиър-ту-пиър програма — заяви Дейвид.

— И аз за това си помислих. Няма ли да подобриш уменията си за общуване с хората?

Дейвид кимна и взе телефона.

— Някой хора му викат „социално инженерство“ — осветли ме той. — С „Найнекс“ е най-трудно, понеже предупреждават хората си за нас. Добрата новина е, че повечето хора, които работят там, са тъпанари.

Набра телефонен номер и след малко рече:

— Здрасти, аз съм Ралф Уилкс, работя по проблем с телефонната ви линия. Имали сте затруднения при свързването с „Космос“, нали?

— Постоянно имат затруднения — промърмори Джими Хонг. — Така че това е безопасен въпрос.

— Да, именно — говореше Дейвид. Последва много жаргон, от който нищо не разбрах и накрая той каза: — Сега как влизате в системата? Какъв е кодът ви за достъп? Не, добре, не ми казвайте, не бива да ми казвате, въпрос на сигурност. — Джими извъртя очи. — Да, разбирам, и на нас ни стъжняват живота заради същото. Вижте, не ми казвайте кода, просто го наберете на клавиатурата — на нашия екран се появиха цифри и букви, а пръстите на Джими бързо ги набраха на нашата клавиатура. — Прекрасно. Сега можете ли да направите същото с вашата парола за „Космос“? Не ми казвайте каква е, просто я въведете. Аха.

— Прелест — заяви Джими кротичко, докато поредицата от числа се изписваше на екрана. Той ги въведе.

— Това трябва да свърши работа — успокои Дейвид онзи, с когото говореше. — Не ми се вярва да имате повече проблеми занапред. — Прекъсна връзката и въздъхна силно. — Не ми се вярва и ние да имаме някакви проблеми. Не ми казвай числото, просто го въведи. Не ми казвай, скъпа, просто го кажи на компютъра ми.

— Мамка му — рече Джими.

— Вътре ли сме?

— Вътре сме.

— Яко!

— Мат, какъв е телефонният ти номер?

— Недей да ми звъниш — казах, — не съм си у дома.

— Няма да ти звъня. Искам да проверя линията ти. Какъв е номерът ти? Няма значение, не ми казвай, виж дали ми пука, че не го знам. „Скъдър, Матю“, Западна петдесет и седма улица, нали? Познато ли ти се струва?

Погледнах на екрана.

— Това е телефонният ми номер — изненадах се аз.

— Аха. Харесва ли ти? Искаш ли да го сменя, да ти дам нещо по-лесно за запомняне?

— Ако се обадиш на телефонната компания, за да ти сменят телефонния номер — рече Дейвид, — ще им отнеме около седмица да го направят. А ние можем да го направим веднага.

— Мисля да си задържа номера — казах аз.

— Както искаш. Аха. Ползваш само основните услуги, така ли? Няма препращане на обаждането, няма изчакващо позвъняване. Живееш в хотел, ползваш телефонен номератор на рецепцията, затова може и да не ти трябва изчакващо позвъняване, но трябва да имаш препращане на позвъняването. Ами ако си другаде? Обажданията към теб ще се препращат автоматично.

— Не знам дали ще използвам достатъчно тази екстра, че да си струва да я имам.

— Нищо няма да струва.

— Нямаше ли месечна такса за нея?

Той се ухили, а пръстите му енергично затракаха по клавиатурата.

— За теб ще е безплатно — заяви, — защото имаш влиятелни приятели. От този момент нататък имаш препращане на позвъняванията, благодарение на братя Конг. Вече сме в „Космос“, това е системата, в която влязохме, затова и там въвеждам промените в сметката ти. Системата, която издава фактурата ти, ще е в неведение за настъпилата промяна, затова няма да ти струва нищо.

— Щом казвате.

— Виждам, че използваш „Ей Ти енд Ти“ за позвъняванията на далечни разстояния. Не си избрал „Спринт“ или „Ем Си Ай“.

— Не съм, струваше ми се, че няма да спестя кой знае колко.

— Ами аз ти давам „Спринт“ — реши той. — Това ще ти спести цяло състояние.

— Така ли?

— Аха, защото „Найнекс“ ще препраща твоите обаждания на далечно разстояние на „Спринт“, а „Спринт“ ще е в пълно неведение.

— Затова няма и да е включено в сметката — поясни Дейвид.

— Не знам — двоумях се аз.

— Имай ми доверие.

— О, не се съмнявам в думите ти. Просто не знам какво е отношението ми към това. Това е кражба на услуги.

Джими ме погледна.

— Говорим за телефонната компания — извести ме той.

— Наясно съм.

— Мислиш, че ще ги ощетиш много ли?

— Не, но…

— Мат, когато позвъниш от уличен телефон и успееш да се свържеш и говориш, а монетата все пак ти бъде върната, какво правиш? Задържаш я или я връщаш в процепа за монети?

— Или им я пращаш в писмо с марки — предположи Дейвид.

— Разбирам гледната ви точка — рекох.

— Защото всички знаем какво се случва, когато телефонът глътне монетата и изобщо не успееш да се свържеш. Бъди честен, щом играем с Мама Бел, печели само тя.

— Май е така.

— Затова ти получаваш безплатни позвънявания на далечни разстояния и безплатни препращания на телефонните позвънявания. Има код, който трябва да набереш, за да бъдат препратени обажданията до теб, ти просто им звънни и кажи, че си изгубил листчето и те ще ти го кажат. Толкова. Ти Джей, какъв е телефонният ти номер?

— Нямам такъв.

— Тогава кой е любимият ти уличен телефон?

— Любим? Не знам. Не знам номера на никой от тях.

— Ами избери си един и ми кажи къде се намира.

— Има три един до друг на Порт Оторити, които ползвам сравнително често.

— Не става. Прекалено много телефони има там, няма как да установим дали говорим за едни и същи. Какво ще кажеш за единичен уличен телефон на някой ъгъл?

Той сви рамене.

— Да кажем на Осма и Четирийсет и трета.

— В центъра, извън него?

— Извън, източната страна на улицата.

— Добре, само да… его го. Искаш ли да си запишеш номера?

— Промени го и толкова — предложи Дейвид.

— Много добре, става. Да го направим лесен за помнене. Как ви се струва ТД-5-4321?

— Все едно си имам личен телефонен номер? Супер!

— Да видим дали е свободен. Не, някой си го е заплюл. Защо тогава не изберем да е във възходящ ред? ТД-5-6789. Няма проблем, така че нека го направим единствено и само твой. Готово.

— И можете да го направите, така ли? — изумих се аз. — Няма ли различни трицифрени кодове, които са свързани с определени зони?

— Имаше. И продължава да има, но върши работа и така за определена телефонна линия, което няма нищо общо с номера, който набираш. Номерът, който набираш, като онзи, който дадох на Ти Джей, е също като ПИН кода, който използваш, за да изтеглиш пари от твоята банкова сметка. Всъщност това е просто код за разпознаване.

— Това е код за достъп — обясни Дейвид. — Който дава достъп до линията и така обажданията се предават.

— Нека да ти направим телефона удобен за теб, Ти Джей. Това е платен телефон, нали?

— Да.

— Нищо подобно. Беше платен телефон. Сега е безплатен.

— Просто така?

— Просто така. Вероятно някой идиот ще съобщи за това след седмица или две, но дотогава може да си спестиш няколко монети по четвърт долар. Помниш ли когато си играехме на Робин Худ?

— Страшна веселба — рече Дейвид. — Една вечер бяхме долу в Световния търговски център и звъняхме от платен телефон, а първото нещо, което направихме, беше да го обработим, за да стане безплатен…

— Иначе щяхме да пускаме по четвърт долар цяла нощ, което си беше много нелепо…

— И Хонг тук казва, че платените телефони би трябвало да са безплатни за всички, а също метрото трябвало да е безплатно, трябвало да махнат въртящите се прегради на входовете му…

— Или да ги накарат да се въртят без жетони, което може да се направи, ако бяха компютризирани, но те са механични…

— Което си е направо първобитно, като спреш и се замислиш…

— Но по въпроса с платените телефони можехме да направим нещо, така че в продължение на два часа…

— По-скоро час и половина…

— Вършахме из „Космос“ или беше „Мизар“…

— Не, Космос беше…

— И правехме наред платените телефони безплатни, освобождавахме ги, правехме ги общодостъпни…

— А Хонг наистина се вживя в тая работата, нещо като „Власт за народа“ и така нататък…

— Даже не помня колко телефона оправихме тогава. — Вдигна поглед. — Знаеш ли какво? Понякога разбирам защо „Найнекс“ иска да ни закове с пирони за стената. От определена гледна точка ние сме може би най-големият трън в задника им.

— Е, и?

— Ами трябва да видим и тяхната позиция, това е.

— Не, не трябва — възпротиви се Дейвид Кинг. — Последното, което трябва да правиш, е да виждаш тяхната гледна точка. Това е толкова умно, колкото да играеш Пак-Ман и да съжаляваш сините гадини.

Джими Хонг възрази и докато спореха, отворих нова кутия с ко̀ла. Когато се върнах, за да видя докъде са стигнали, Джими рече:

— Хубаво, вече сме в линиите на Бруклин. Я ми кажи пак оня номер.

Погледнах и го прочетох на глас, а той го въведе в компютъра. На екрана се появиха отново букви и цифри, лишени от всякакво значение за мен. Пръстите му танцуваха по клавиатурата, показаха се името и адресът на моя клиент.

— Това твой приятел ли е? — полюбопитства Джими. Потвърдих. — В момента не говори по телефона.

— И това ли можеш да разбереш?

— Разбира се. Щяхме да чуем, ако говореше. Можеш да се прикачиш и да слушаш, когото си пожелаеш.

— Само че е страшна скука.

— Да, едно време го правехме. Мислиш си, че можеш да чуеш нещо адски интересно, как хората си говорят за престъпления или шпионират. Обаче всичко, което чуваш, е някакъв невероятно тъп блудкаж. „Вземи мляко, като се прибираш, скъпи“. Пълна досада.

— А и толкова много хора мънкат здраво. Пелтечат, ломотят и накрая ти се приисква да им кажеш да го изплюят онова, дето мотаят в устата си и най-после да се свършва.

— Естествено винаги можеш да разчиташ на секс телефоните.

— Не ми припомняй.

— Любимата част на Кинг. Струва по три долара на минута на домашния ти телефон, но ако си имаш платен телефон, който си научил да не е платен, тогава е безплатно.

— Обаче е гадно. Веднъж се закачихме и подслушвахме една такава линия.

— После се включихме и споделихме това-онова, което изкара акъла на някакъв тип. Той си говореше насаме с една мадама с невероятен глас…

— И вероятно с лице на Годзила, но може ли някой да каже…

— И Кинг се включи по средата на изречението, като изръси някаква своя фантазия.

— И девойката пощуря.

— Каква девойка, сигурно е имала внуци.

— „Кой каза това? Къде си? Как се включи към линията?“

По време на разговора Джими Хонг участваше и в друг диалог, този с компютъра. Сега вдигна ръка за тишина и заудря клавишите с другата.

— Добре — рече той. — Дай ми датата. През март беше, нали?

— Двайсет и осми.

— Трети месец, двайсет и осмо число. И търсим обажданията към 04-03-904.

— Не, номерът е…

— Това е номерът му, Мат. Помниш ли разликата? А, както и очаквах. Няма данни.

— Какво означава това?

— Означава, че постъпихме много мъдро, като взехме много храна. Някой ще ми донесе ли от „Доритос“-а? Ще се позабавим малко, нищо повече. Интересуват ли те обажданията от неговия телефон, докато сме в тази част на системата? Срамота ще е да пропилеем възможността.

— Няма да е лошо.

— Да видим какво получаваме. Погледни тук, май нищо не иска да ми каже. Добре, да опитаме пък така. Аха. Добре, сега…

И системата започна да изкарва поредица от позвънявания, подредени по време, като се започне малко след полунощ. Имаше две позвънявания преди един сутринта, а следващото беше чак в 8:47, когато системата беше регистрирала позвъняване от три секунди от номер с код 212. Отново позвъняване сутринта и няколко в ранния следобед, нито едно между 2:51 и 5:18, когато е разговарял по телефона минута и половина с брат си. Разпознах телефонния номер на Питър Кури.

Други позвънявания за тази нощ нямаше.

— Искаш ли нещо да запишеш, Мат?

— Не.

— Добре — каза той, — сега започва тежкото.

* * *

Не мога да ви кажа какво направиха братя Конг. Малко след единайсет се смениха и работата пое Дейвид, докато Джими кръстосваше стаята, прозяваше се и се протягаше, после отиде до банята и когато се върна, отвори опаковката на един сладкиш. В дванайсет и половина отново се смениха, Дейвид отиде до банята и си взе душ. По това време Ти Джей спеше непробудно на леглото, както си беше с дрехите, обувките и всичко останало — спеше върху покривката и стискаше една от възглавниците, сякаш светът се опитваше да му я открадне.

В един и половина Джими рече:

— Проклятие, не мога да повярвам, че няма начин да влезем в „Ен Пи Ес Ен“.

— Дай ми телефона — поиска Дейвид.

Набра някакъв номер, изръмжа, прекъсна връзката, отново набра и на третия път се свърза с някого.

— Ей — поздрави той, — с кого говоря? Супер. Слушай ме, Рита, Тейлър Филдинг е от „Никнак Сентръл“, тук имаме пета степен код за опасност. Трябва ми много спешно кодът за достъп до „Ен Пи Ес Ен“ и паролата ти, докато цялата работа не се е размирисала чак до Кливланд. Пета степен, не ме ли чу? — Заслуша напрегнато, после протегна ръце към клавиатурата.

— Рита, ти си прелест. Спаси ми живота, не се шегувам. Можеш ли да повярваш, че двама души преди теб не знаеха, че пета степен е с предимство? Да, хубаво, това е, защото внимаваш. Слушай, ако има смущения по линията, отговорността е само моя. Да, и ти. Чао.

— Отговорността е само твоя — обади се Джими. — Харесва ми.

— Ами видя ми се правилно.

— Какво, по дяволите, е код пета степен, ще ме осветлиш ли?

— Знам ли и аз. Какво е „Никнак Сентръл“? Кой е Тейлър Фелдман?

— Каза Филдинг.

— Ами беше Фелдман, преди да си промени името. Не знам, човече. Измислих си го, ама впечатлих Рита.

— Звучеше отчаян.

— И що да не съм? Един и половина сутринта е, а ние дори не сме влезли в „Ен Пи Ес Ен“.

— Сега вече сме.

— Майчице, красота. Слушай какво ще ти кажа, Хонг, код пета степен цепи мрака. Отвява всички бюрократични простотии, разбираш ли? „Тук имаме пета степен код за опасност.“ Направо я издуха.

— Рита, ти си прелест.

— Човече, влюбих се, ти казвам. Докато бяхме във връзка, между нас се зароди чувство.

— Ще й звъннеш ли отново?

— Обзалагам се, че мога да получа паролата й по всяко време, освен ако не й светне, че току-що издъни компанията. Иначе, като й звънна следващия път, ще си говорим като стари дружки.

— Звънни й някой път — предложих аз, — но не се опитвай да получиш парола, код за достъп или каквото и да било друго.

— Искаш да кажеш да й звънна просто да си побъбрим?

— Това е идеята. Можеш да й дадеш някаква информация, но не се опитвай да измъкнеш такава.

— Превъзходно — одобри Дейвид.

— А после…

— Стоплих — рече Джими. — Мат, може и да не те бива в дигиталната сфера и координацията ръка-око, пък и нищичко не знаеш за технологията, но трябва да ти призная нещо. Носиш душа и сърце на хакер.

* * *

За братя Конг цялата работа стана интересна едва когато проникнаха в „Ен Пи Ес Ен“, каквото и да означаваше това.

— Започва възхитителната част от технична гледна точка — обясни Дейвид, — защото на този етап извличаме информацията, която според хората на „Найнекс“ не е налична. Ще ти го кажат само за да те разкарат, но някои от тях говорят истината или си мислят, че това е била истината, понеже в действителност не знаят как могат да я извлекат. И положението е сякаш сме изобретили наша собствена програма, която внедряваме в тяхната система, за да пресее желаните от нас данни.

— Обаче — намеси се Джими, — ако не разбираш техническата част, за теб няма нищо, което да те кара да седиш на ръба на стола.

Ти Джей, който се беше събудил, стоеше зад стола на Дейвид и като хипнотизиран наблюдаваше компютърния екран. Джими отиде до хладилника за кутия джолт ко̀ла. А аз се отпуснах в едно кресло. Дейвид имаше право, нямаше какво да ме кара да седя, изпълнен с трепет, на ръба на стола. Потънах отново сред възглавниците и следващото, което усетих, е как Ти Джей внимателно ме побутва по рамото и изговаря името ми.

Отворих очи.

— Сигурно съм заспал.

— Да, спеше, така е. И хъркаше.

— Колко е часът?

— Почти четири. Излизат позвъняванията.

— Не може ли да се направи разпечатка?

Ти Джей се обърна и предаде молбата, а братя Конг се разсмяха. Дейвид се овладя и ми напомни, че нямаме устройство за печатане. Наставникът ми е печатар, за малко не казах аз.

— Да, разбира се — рекох всъщност. — Съжалявам, още съм сънлив.

— Стой си там. Ще ти направим копие.

— Ще ти донеса джолт ко̀ла — предложи Ти Джей.

Казах му да не си прави труда, но той ми донесе една кутия. Отпих, вкусът й беше необичаен и не бях съвсем сигурен, че искам да я изпия. Изправих се и се опитах да се протегна, за да премахна сковаността в гърба и раменете, после отидох до бюрото, където Дейвид Кинг работеше на компютъра, докато Джими Хонг преписваше информацията от екрана.

— Ето ги — казах аз.

Точно се появяваха на екрана, като се започне от първото позвъняване, което съобщаваше на Кенан Кури, че жена му я няма. После имаше три позвънявания през интервал от около двайсет минути, последното регистрирано в 4:54. Кенан беше позвънил на брат си в 5:18, а следващото прието от него позвъняване беше в 6:04, което сигурно е било преди Питър да стигне до къщата на Колониал Роуд.

След това имаше шесто обаждане в 8:01. Това трябваше да е обаждането, в което са им наредили да отидат на Фарагът Роуд, където са получили обаждането, което ги е изпратило да гонят вятъра на Ветеране авеню. След това са се прибрали вкъщи, после са ги уверили, че там ще намерят Франсин, след което са чакали в празната къща до 10:04, когато е получено последното обаждане, онова, което ги е изпратило зад ъгъла на улицата при форд темпо с нарязания на парчета труп.

— Майчице — възкликна Дейвид, — това беше страшно забавен образователен курс. Защото не биваше да се даваме, знаеш ли? На теб ти трябваха данните, затова не можехме да се откажем. Когато само хакваш, можеш да си спестиш голяма част от досадата и да правиш нещо друго, но ни се наложи да останем, докато не издрапаме през досадата, за да стигнем отвъд нея.

— Където беше още по-голяма досада — рече Джими.

— Но човек научава много, наистина научава. Ако ни се наложи да направим същата операция отново…

— Опазил Бог.

— Да, но ако ни се наложи, можем да я направим за половината от това време. И по-малко, понеже скоростта на търсенето се удвоява, когато влезеш в…

Онова, което изговори след това, беше още по-неразбираемо за мен, а аз така или иначе бях спрял да слушам, понеже Джими Хонг ми подаваше лист с всички позвънявания към къщата на Кури на двайсет и осми март.

— Трябваше да ви кажа — рекох аз. — Първите нямат значение, само последните, които започват в три и трийсет и осем.

Огледах списъка. Всичко беше записал: часът на обаждането, телефонният номер, от който идваше позвъняването, телефонният код, който трябва да се набере, за да се стигне до телефонния номер и времетраенето на позвъняването. Това също беше повече, отколкото ме интересуваше, но беше излишно да му го казвам.

— Седем позвънявания, всяко от различен телефон — установих аз. — Не, греша. Използвали са един телефон два пъти, за обаждания номер две и седем.

— Това ли търсеше?

Кимнах.

— Доколко ще ми е от полза е друг въпрос. Може да е много важно или да няма никакво значение. Няма да науча, докато не получа информацията от обратния указател и не открия на кого принадлежат тези телефони.

Братя Конг стояха с вперени в мен погледи. Нищо не разбирах, докато Джими Хонг не свали очилата си и не примигна.

— Обратен указател? Седим си ние тук, заровени в дълбините на „Ен Пи Ес Ен“ и ти си мислиш, че ти е изтрябвал обратен указател?

— Това е детска игра за нас — каза Дейвид Кинг. Седна отново на клавиатурата и ми нареди: — Айде, давай първия номер.

* * *

Всичките обаждания бяха направени от улични телефони.

От това се страхувах. Извършителите се бяха държали изцяло професионално и нямаше причина да предполагам, че са проявили нехайство в това отношение.

Но различен телефон всеки път? Бях озадачен, но единият от братя Конг изказа смислено предположение. Това било предпазна мярка, в случай че Кенан Кури предупреди някой, който е в състояние да подслуша линията и да определи откъде се обаждат. Краткото времетраене на позвъняванията им давало възможност да се махнат от мястото, преди някой да успее да стигне до там, а различният телефон им гарантирал, че няма да ги причакат следващия път.

— В наше време проследяването на телефонното обаждане е мигновено — обясни ми Джими Конг. — В действителност не го проследяваш, не и ако си закачен към подобно устройство. Просто поглеждаш на екрана и прочиташ номера.

Ами тази липса на предпазливост при последното обаждане? Дотогава явно са разбрали, че такава е излишна. Кури е направил всичко, което са поискали от него. Не се е опитал да осуети взимането на откупа и подобни сложни предохранителни мерки са станали излишни. Тогава копелетата навярно са се чувствали достатъчно сигурни, за да използват дори телефона в собствената си къща или апартамент. И ако го бяха сторили, щях да ги спипам. Можело е да завали, да се появи някакво непреодолимо препятствие, заради което да си останат у дома. Или никой да не иска да остави другите двама с откупа.

Де да бях извадил такъв късмет.

От друга страна усилията през тази нощ и сумата от хиляда и седемстотин долара, която тя ми струваше, в никакъв случай не бяха пропилени. Научил бях нещо и то не се изчерпваше с това, че тримата мъже, които издирвах, са били прекалено внимателни в планирането, за да са трио побъркани секс убийци.

Всички адреси бяха в Бруклин. И бяха в доста по-компактна зона от територията, която целият случай покриваше. Похитителите бяха тръгнали от Бей Ридж, бяха се преместили на Атлантик авеню в Кобъл Хил, бяха ходили до Флетбуш и Фарагът, след това чак до Ветеране авеню, а после се бяха върнали в Бей Ридж, за да оставят останките. Това покриваше почти целия район, а предишните им действия бяха на територията на Бруклин и Куинс. Базата им можеше да е навсякъде.

Само че уличните телефони не бяха чак толкова разпръснати. Трябваше да седна със списъка и с карта, за да определя точното им разположение, но вече можех да кажа, че всички са в един район, от западната част на Бруклин на север до дома на Кури в Бей Ридж и на юг до гробището Грийн Уд.

Където бяха изхвърлили трупа на Лейла Алварез.

Един от телефоните беше на Шейсета улица, друг на Ню Утрехт при Четирийсет и първа, така че не бяха на разстояние, което можеше да се измине пеш. Бяха излезли от къщата и се бяха придвижвали с кола, за да се обадят. Но беше близо до ума, че базата им е някъде в този квартал, вероятно недалеч от телефона, който бяха използвали два пъти. Всичко е било приключило, те са свършили каквото са имали, оставало им е само да сипят сол в раните на Кенан Кури, излишно е било да бият път с кола десет пресечки, щом не се налага. Защо да не използват най-удобния уличен телефон?

Който се оказваше на Пето авеню между Четирийсет и девета и Петдесета улица.

* * *

Не споделих нищо от тези разсъждения с момчетата, а и всъщност голяма част от собствените ми размишления трябваше да почакат. Дадох на братя Конг по петстотин долара и им казах колко ценя всичко, което бяха направили. Те започнаха да ме убеждават, че било забавно, дори в отегчителната си част. Джими каза, че го боли глава и ръката му здраво го върти от „хакерска китка“, но си заслужавало.

— Вие ще излезете първи — казах аз. — Сложете си вратовръзките и саката и излезте небрежно през главния вход. Искам да се уверя, че в стаята не са останали никакви следи, а и предполагам, че трябва да мина през рецепцията, за да платя сметката за телефона. Оставих депозит от петдесет долара, но бяхме прикачени повече от седем часа, нямам представа какви ще са таксите.

— Боже мили — удиви се Дейвид. — Ама тоя човек не стопля.

— Удивително — присъедини се към смайването му Джими.

— А? Какво не стоплям?

— Никакви такси нямаш за плащане — поясни Джими. — Първото нещо, което направих, когато се прикачихме, беше да заобиколя рецепцията. Можехме да се обадим и в Шанхай, а онези долу даже нямаше да разберат. — Той се ухили. — Можеш обаче да им оставиш депозита. Защото Кинг изяде макадамия за около трийсет долара от минибара.

— Което означава, че всяка ядка е бил по долар — пресметна Дейвид.

— Но ако бях на твое място — посъветва ме Джими, — просто щях да се прибера у дома.

* * *

След като те си тръгнаха, платих на Ти Джей. Той разпери като ветрило банкнотите, които му подадох и ме погледна, после отново погледна банкнотите и отново мен.

— Това тук за мен ли е? — зачуди се той.

— Без теб нямаше да има никаква игра. Ти събра бухалката и топката.

— Мислех си за сто — призна той. — Не съм направил кой знае какво, само си седях, но си ми платил бая хляб, затова си мислех, че няма да ме оставиш на сухо. Колко имам тук?

— Петстотин.

— Знаех си, че тук има пари — обяви той. — В мен и теб има пари. Падам си по детективската работа. Находчив съм, бива ме в нея и ми харесва.

— Всъщност не е чак толкова добре платена.

— Няма значение. Човече, какъв друг занаят бих могъл да намеря, в който да са ми от полза всички щуротии, с които ми е пълна главата?

— Значи искаш да станеш детектив, като пораснеш, така ли, Ти Джей?

— Няма да чакам много — рече той. — Трябва да стане сега. И вече съм се захванал, Мат.

Казах му, че първата му задача е да се измъкне от хотела, без да привлича вниманието на хотелския персонал.

— По-лесно щеше да е, ако беше облечен като братя Конг — разсъждавах аз, — но ще импровизираме. Мисля, че двамата с теб трябва да излезем заедно.

— Бял тип на твоята възраст и черно момче? Знаеш какво ще си помислят.

— Знам и могат да клатят възмутено глави, колкото им душа иска. Но ако слезеш сам, ще решат, че си тършувал по стаите, може да не те оставят да излезеш.

— Прав си — призна той, — но пропускаш някои възможности. Стаята е платена, нали? Трябва да бъде освободена чак на обяд. А знам къде живееш и — без да се обиждаш, мой човек, — твоята стая изобщо не е толкова готина.

— Не. Но и не ми струва по сто и шейсет на вечер.

— Ама на мене тая стая и кьорав петак няма да ми струва. Ще си взема горещ душ, ще се избърша с три хавлиени кърпи, ще се мушна в това легло и ще спя шест или седем часа. Щото тая стая може и да е по-добра от оная, в която ти живееш, но е десет пъти по-хубава от мястото, в която аз живея.

— О.

— Затова ще провеся табелката с надпис „Не безпокойте“ на дръжката, ще се върна вътре и ще бъда необезпокояван, нали. А на обяд ще си изляза от тук и никой няма да ме погледне два пъти. Приятен млад човек като мен, сигурно е дошъл да достави нечий обяд. Ей, Мат? Според теб дали не мога да позвъня долу и да си поръчам събуждане по телефона в единайсет и половина?

— Като нищо можеш — уверих го аз.