Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матю Скъдър (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
sqnka(2020)

Издание:

Автор: Лорънс Блок

Заглавие: Билет за отвъдното

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Intense

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Иван Атанасов

Коректор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-212-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113

История

  1. —Добавяне

Осма глава

Чух как омайва служителя от бруклинския отдел, после я оставих със списък на хора, на които да позвъни и отидох в библиотеката. Излишно беше да я надзиравам. Илейн беше роден артист.

В библиотеката продължих заниманията си от предишната сутрин, преглеждах качените на микрофилм статии на „Ню Йорк Таймс“ от последните шест месеца. Не търсех случаи на отвличания, защото всъщност не очаквах да попадна на такива. Вместо това предположих, че от време на време са отвличали някоя жертва, без да има свидетели или поне без за случая да е съобщено. Търсех съобщения за жертви, открити мъртви в паркове и улички, особено такива, при които е имало сексуално нападение и осакатяване, по-точно отрязани крайници.

Проблемът беше в това, че съобщения от този сорт рядко стигаха до вестниците. Според стандартната полицейска политика подробностите за осакатяване не се съобщават, за да се избегнат редица усложнения — фалшиви самопризнания, имитатори, фалшиви очевидци. От своя страна вестниците се стремяха да спестят на читателите си по-жестоките подробности. Докато новината стигнеше до читателя, вече беше трудно да се каже какво е станало.

Преди няколко години имаше сексуален престъпник, който убиваше малки момчета в Долен Ийст Сайд. Издебваше ги от покривите, намушкваше ги с нож или ги удушаваше, ампутираше пенисите им и ги вземаше като сувенир. Вихри се достатъчно дълго, за да може работещите по случая полицаи да му измислят прякор. Нарекоха го Чарли Кастратора.

И криминалните репортери го наричаха по същия начин, но прякорът му така и не беше отпечатан. Нямаше как който и да било нюйоркски вестник да издаде тази малка подробност на своите читатели, както нямаше как да се използва прякорът, без читателят да придобие доста ясна представа какво точно е отсечено. Затова не го наричаха никак, ами съобщаваха, че убиецът обезобразявал и режел жертвите си, което можеше да означава всичко — от ритуално разчленяване до лека подстрижка.

В наши дни репортерите имат повече свобода.

* * *

Постепенно се ориентирах в нещата и започнах да прелиствам статиите със завидна скорост. Не ми се налагаше да преглеждам целия вестник, информацията за местните престъпления се публикуваше на определени страници. Най-много време губех в четене на нещо любопитно, което обаче нямаше нищо общо с интересуващата ме тема. Добре, че не публикуваха комикси, иначе щях да се изкуша да проследя шестмесечните приключения на героите в „Дунсбъри“.

Когато излязох от библиотеката, в бележника ми имаше шест възможни случая. В единия се наблюдаваше доста голямо сходство, жертвата беше студентка по счетоводство от Бруклинския колеж, изчезнала три дни преди някакъв любител на птици да се натъкне на тялото й в гробището Грийн Уд. Историята разказваше, че е имало сексуално нападение и сексуално обезобразяване, което ми подсказа, че някой я е обработил с нож. Следите говорели, че е убита другаде, а после изхвърлена в гробището. Полицията беше стигнала до сходен извод и в случая с Мари Готескинд — че вече е била мъртва, когато убийците са подхвърлили тялото във Форест Парк.

* * *

Прибрах се в хотела си около шест. Имаше съобщения от Илейн и братята Кури, заедно с три листчета, които просто казваха, че Ти Джей е звънял.

Най-напред се обадих на Илейн и тя ми съобщи, че позвънила на всички от списъка.

— Накрая повярвах сама на историята си — похвали се тя. — Мислех си: и така е интересно, но още по-интересно ще бъде, когато направим филма. Само че филм няма да има.

— Според мен вече са го заснели.

— Чудя се дали някой все пак ще позвъни.

Обадих се на Кенан Кури и той ме попита как напредва разследването. Отвърнах му, че съм тръгнал по няколко горещи следи, но не очаквам бързи резултати.

— Но мислиш, че имаме шанс — попита той.

— Безспорно.

— Добре. Виж, позвъних ти, за да ти кажа, че ще отсъствам от страната по работа за няколко дни. Трябва да отида до Европа. Летя утре от летище „Кенеди“ и ще се върна в четвъртък или петък. Каквото и да изскочи, просто се обади на брат ми. Нали имаш телефона му?

Имах го записан в едно от съобщенията и му се обадих веднага след като приключих разговора с Кенан. Питър ми прозвуча сънливо и му се извиних, че съм го събудил.

— Не, всичко е наред — увери ме той, — радвам се, че позвъни. Гледах баскетбол и съм задрямал пред телевизора. Мразя да става така, винаги ми се схваща врата. Обадих ти се, понеже се чудех дали мислиш да ходиш на сбирка довечера.

— Имах такива намерения.

— Какво ще кажеш да те взема и да отидем заедно? В Челси има съботна вечерна сбирка, която обикновено посещавам. Групата е малка и приятна, започва в осем вечерта в испанската църква на Деветнайсета улица.

— Май не я знам.

— Малко е закътана, обаче когато спрях да пия, ме включиха в рехабилитационна програма в този квартал и станах редовен посетител на сбирката в събота. Вече ходя рядко в квартала, но сега имам кола, нали знаеш, че карам тойотата на Франсин…

— Да.

— Ами тогава да те вземем пред хотела ти около седем и половина? Как ти се струва?

Отвърнах, че ме устройва и когато напуснах хотела в седем и половина, той беше паркирал отпред. Зарадвах се, че няма да ми се наложи да вървя пеша. Цял следобед започваше и спираше да ръми, а сега ръмежът се беше превърнал в дъжд.

Докато пътувахме към сбирката, говорихме за спорт. Бейзболните отбори разполагаха с месец за пролетна подготовка, началото на сезона започваше след четири седмици. Тази пролет интересът ми беше някак вял, но с началото на сезона щях да се запаля. Засега повечето новини бяха за преговорите около договорите на бейзболистите, един от играчите се мусеше, защото знаеше, че струва повече от 83 милиона долара на година. Знам ли и аз, може би наистина си струваше парите, може би всички те си струваха парите, но аз не давах пукната пара дали ще спечелят или изгубят.

— Според мен Дерил най-накрая е решил да се стегне и да играе — рече Питър. — Показа страшно добра игра през изминалите няколко седмици.

— Сега вече не е от нашите.

— Все така става, нали? С години чакаме играчът да достигне пълния си потенциал, а накрая виждаме как това се случва с униформата на „Доджър“.

Паркирахме на Двайсета улица и заобиколихме по пресечката, за да влезем в църквата, която беше пентекостална[1], службите в нея се извършваха както на испански, така и на английски. Срещата беше в приземието, посетителите бяха към четирийсет. Видях няколко лица, които разпознах от други сбирки из града, а Пит поздрави малцина. Сред тези, които поздрави, имаше и жена, която каза, че не го е виждала скоро. Той отвърна, че посещавал други сбирки.

Рядко би ви се случило да попаднете на подобен начин на провеждане на сбирките в Ню Йорк. След като говорещият разказа историята си, хората се събраха на групички от по няколко човека — от седем до десет, събрани около пет маси. Имаше маса за начинаещите, една за обща дискусия и една за обсъждане на Дванайсетте стъпки, другото съм забравил. Двамата с Пит се озовахме на масата за обща дискусия, където хората говореха за онова, което се случва в живота им и как успяват да останат трезви. Обикновено извличам повече от тези разговори, отколкото от някое обсъждане, което се върти около определена тема или около един от философските принципи на програмата.

Една от жените започнала да работи като алкохолен наставник и разказа колко трудно й било да запази въодушевлението си за срещите, след като е прекарала осем часа в работа по същите проблеми.

— Трудно е да ги разделям — призна тя.

Един от мъжете сподели, че тъкмо му е поставена диагнозата ХИВ-позитивен и как се справя с това. Аз разказах за цикличната природа на моята работа и как ме обзема безпокойство, когато времето между две задачи се проточи прекалено или се пренатоваря в работата си по някое разследване.

— Когато пиех, ми беше по-лесно да балансирам — казах аз, — но повече не мога да го правя. Добре че са срещите.

И Пит говори на свой ред, най-вече коментира някои от темите, които другите хора бяха засегнали. Не сподели много за себе си.

В десет часа застанахме в голям кръг, уловихме се за ръце и казахме молитвата. Отвън дъждът беше поотслабнал. Отидохме до камрито и Пит попита дали съм гладен. Осъзнах, че съм. Не бях вечерял, хапнал бях парче пица на път за вкъщи от библиотеката.

— Как намираш близкоизточната кухня, Мат? Не говоря за фалафел, продаван през прозорче в стената на къща, говоря ти за истински ястия. Защото има едно място във Вилидж, което е много добро. — Казах му, че идеята ми се струва добра. — Или пък можем да наминем към стария квартал. Освен ако вече не ти прилошава от вида на Атлантик авеню.

— Трябва да позаобиколим, нали?

— Нали имаме кола? Щом я имаме, да се възползваме от нея.

Пит подкара по Бруклинския мост. Мислех си колко е красив мостът в дъжда, когато той каза:

— Обичам този мост. Онзи ден четох как състоянието на всички мостове се влошавало. Не може един мост да се занемарява, трябва да се поддържа, градът прави каквото трябва, но не е достатъчно.

— Няма пари.

— Как стана така? Години наред градът можеше да си позволи да направи всичко, което се налага, а сега непрекъснато няма пари. Защо е така, ти да знаеш случайно?

Поклатих глава.

— Не мисля, че положението е такова само в Ню Йорк. Навсякъде е едно и също.

— Така ли? Защото аз знам само за Ню Йорк и по това, което виждам, той се разпада. Как се казваше онова? Инфраструктура ли беше?

— Май да.

— Инфраструктурата се разпада. Миналият месец водопроводът пак имаше авария. Какво става, системата е стара и всичко е износено? Допреди десет-двайсет години кой беше чувал водата да тече от спукан водопровод? Помниш ли да са се случвали такива неща?

— Не, което не означава, че не са се случвали. Случват се много неща, които не забелязвам.

— Да, добре, разбрах те. Това се отнася и за мен. Случват се много неща, които не забелязвам.

Ресторантът, който беше избрал, се намираше на Корт, на половин пресечка от Атлантик авеню. По негово предложение за разядка си поръчах пай със спанак, който, както той ме увери, нямал нищо общо със спаначената баница в гръцките ресторантчета. Оказа се прав. Основното ястие, булгур и нарязано пържено месо с лук, също беше превъзходно, но прекалено голямо, че да го изям.

— Можеш да си го вземеш за вкъщи — каза Питър. — Харесва ли ти мястото? Нищо претенциозно, но храната е ненадмината.

— Учуден съм, че работят толкова до късно.

— В събота вечер? Ще сервират до полунощ, вероятно и до по-късно — Облегна се назад на стола си. — Сега идва ред на правилния завършек на вечерта, ако искаме да караме по правилата. Опитвал ли си някога арак?

— Да не прилича на узо?

— Нещо като узо. Различно е, но нещо подобно. Харесваш ли узо?

— Не съвсем. Имаше един бар на ъгъла на Петдесет и седма и Девата, наречен „При Антарес и Спиро“, гръцка кръчма…

— Има си хас, с такова име.

— И понякога наминавах след дълга вечер, прекарана в пиене на бърбън в „При Джими Армстронг“, изпивах чаша-две узо за капак.

— Узо след бърбъна, а?

— За оправяне на храносмилането — поясних аз, — да успокои стомаха.

— Направо го е успокоявал. — Той улови погледа на сервитьора и със знак поръча още кафе. — Онзи ден наистина ми се искаше да пия.

— Но не го направи.

— Не съм.

— Това е важното, Пит. Нормално е да ти се пие. Нали не ти се случва за пръв път, откакто си спрял?

— Не.

Сервитьорът дойде и напълни чашите ни.

— Но за пръв път го обмислях — уточни Пит, когато сервитьорът се отдалечи.

— Сериозно го обмисляше, така ли?

— Да, точно така бих се изразил. Сериозно.

— Но не си пил.

— Не — заяви той. Погледът му беше вперен в чашата с кафе. — Но бях на косъм.

— А дрога?

Той поклати глава.

— Херо. Имаш ли опит с хероина?

— Никакъв.

— Изобщо ли не си пробвал?

— Даже не съм обмислял възможността да пробвам. Дори не познавам човек, който да го е използвал, особено по времето, когато пиех. Освен хората, които се случваше да арестувам.

— Херцата винаги е бил за долни типове.

— И аз така го виждах.

Той се усмихна любезно.

— Вероятно си познавал хора, които са го използвали. Просто са се пазели да не разбереш.

— Възможно е.

— Винаги ми е харесвал — призна той. — Венозно не съм го взимал, само смърках. Иглите ме плашеха, за мой късмет, иначе вероятно досега да съм умрял от СПИН. Знаеш, че не е задължително да се боцкаш, за да се превърнеш в долен оръфляк.

— И аз така знам.

— На два пъти страдах от наркотичен глад и се уплаших. Живнах с помощта на пиячката и тогава, ами знаеш останалата част от историята. Сам се справих с дрогата, но се наложи да се подложа на рехабилитация, за да спра да пия. Накрая се оказа, че именно алкохолът ме съсипа, но по сърце съм колкото наркоман, толкова и пияница.

Отпи от кафето.

— А работата е там — продължи той, — че този град е различен, когато гледаш с очите на наркоман. Имам предвид следното: ти си бил ченге и така нататък, познаваш улиците и живота по тях, но ако двамата с теб се разходим по улицата заедно, аз ще видя повече дилъри от теб. Ще ги видя и те ще ме видят, ще се разпознаем един друг. Където и да отида в тоя град, само пет минути ми трябват, за да открия кой с радост ще ми продаде дозичка.

— И? Всеки ден подминавам барове, ти правиш същото. Едно и също е, нали?

— Сигурно. Напоследък хероинът ми се струва голяма екстра.

— Никой никога не е казвал, че ще бъде лесно, Пит.

— За известно време беше. Сега не е така.

В колата отново подхвана темата.

— Мисля си, защо да се тормозя? Или пък отивам на сбирка и подхождам някак в стил „кои са тези хора“? Откъде идват? Цялата тая дивотия как да се обърнем изцяло към Висшата сила и тогава животът ще тръгне по мед и масло. Ти вярваш ли в това?

— В живота по мед и масло ли? Не съвсем.

— По-скоро тръгва на мазало. Не, ти вярваш ли в Бог?

— Зависи кога ми задаваш въпроса.

— Ами сега. Днес те питам. Вярваш ли в Бог?

Не отговорих веднага.

— Няма значение, не исках да ровя. Съжалявам — рече той.

— Няма нищо, просто се опитвах да измисля как да ти отговоря. Предполагам, че причината да имам проблем, е, че според мен въпросът изобщо не е важен.

— Не е важно дали има Бог, така ли?

— Че какво значение има? И в двата случай аз трябва да се оправям с деня, който ми предстои. С Бог или без Бог, аз съм алкохолик, който не може да се контролира, когато пие. Какво значение има?

— Програмата е изцяло насочена към Висшата сила.

— Да, но е все тая има ли го или го няма, без значение е вярвам ли в Него или не вярвам.

— Как можеш да насочиш волята си към нещо, в чието съществуване не вярваш?

— Като му отпусна края. Като не се опитвам да контролирам нещата. Като правя онова, което е правилно и оставям събитията да се случат така, както Бог е пожелал.

— Без значение съществува ли или не съществува.

— Именно.

За момент се замисли.

— Не знам — отново поде той. — Израснах с вярата в Бог. Ходех в енорийското училище, учех онова, което ми преподаваха. Никога не съм го поставял под съмнение. Не пия, казват ми: приеми Висшата сила, хубаво, няма проблем. После онези копелета ни връщат Франсин на парчета, човече, що за Бог би позволил подобно нещо да се случи?

— Гадости се случват.

— Ти не я познаваше. Тя беше наистина прекрасна жена. Мила, възпитана, невинна. Красиво създание. Когато тя беше наблизо, на човек му се приискваше и той да стане по-добър. Че и повече. Изпълваше те с увереност, че би могъл да станеш по-добър. — Спря на червена светлина, огледа се в двете посоки и продължи. — Веднъж така си изкарах глобата. Посред нощ е, спирам, на цели километри във всяка посока няма жив човек, кой кретен би стоял да чака да се сменят светофарите? Шибаните куки били на половин пресечка с изключени фарове и ми шибнаха глобата.

— Мисля, че този път ни се размина.

— Май да. Кенан от време на време взема херц. Не знаех дали си разбрал.

— Откъде да разбера?

— И аз така си помислих. Може би прави по една магистрала на месец. Може и по-рядко. За него е развлечение, отива в джаз клуб и изшмърква магистралата, за да се потопи по-добре в музиката. Само че се стараеше Франси да не разбере. Сигурен беше, че на нея няма да й хареса, а той не искаше да прави нищо, което би го принизило в нейните очи.

— Тя знаеше ли, че е трафикант?

— Това е друго. То си е работа, с това си изкарва хляба. А и нямаше вечно да се занимава с трафик. Още някоя и друга година и се откача, такъв му беше планът.

— На всички е такъв.

— Разбирам какво имаш предвид. Няма значение, тя нямаше проблеми с това. Той с това се занимаваше, такава му беше работата, той я вършеше в друг, отделен свят. Но Кенан не искаше тя да разбере, че понякога и сам употребява. — Замълча за миг. — Онзи ден яко се беше нашмъркал. Казах му го, а той отрече. Как бе, мамка му, ще метнеш наркоман за дрога? Беше очевидно, че е друсан, а той ми се кълне, че нямало такова нещо. Предполагам, че ме е излъгал, защото не пия и съм чист, не иска да ме изправя пред изкушението, обаче да не ме прави на луд, нали?

— Теб притеснява ли те, че той може да се надруса, а ти не?

— Да ме притеснява ли? Естествено, че ме притеснява, мамка му. Утре отива в Европа.

— Той ми каза.

— Очаква го сключване на сделка, да събира кеша. Да е надрусан е много лесен начин да го закопчаят, да оплете конците при преговорите. Или още по-лошо от това да го закопчаят.

— Тревожиш ли се за него?

— Исусе! — възкликна той. — И за трима ни се тревожа.

* * *

На моста обратно за Манхатън Пит ми призна:

— Като дете обожавах мостовете. Колекционирах снимки на мостове. Старецът ми си беше втълпил, че ще ставам архитект.

— Още можеш да го направиш, нали знаеш.

Той се разсмя.

— Какво? Да се върна в училище ли? Не, пък и самият аз никога не съм искал да стана такъв. Строителството на мостове не ме влече. Харесваше ми гледката, която представляват. Понякога имам желание да сложа край на всичко, може пък някой ден да направя един последен скок от Бруклинския мост. Но може нещо да ме накара да си променя намерението по средата на скока, нали?

— Чувал съм за един подобен случай. Човекът припаднал на един от мостовете, май е бил точно този, и дошъл в съзнание от другата страна на парапета, единият му крак бил във въздуха.

— Сериозно?

— На мен ми се струва, че не се е шегувал. Нямал никакъв спомен как е стигнал до там, и хоп, видял се да виси наполовина във въздуха, държал се само с една ръка, стоял на един крак. Прескочил обратно и се прибрал у дома.

— И е пийнал едно вероятно.

— И аз така си мисля. Но си представи да се беше събудил пет минути по-късно.

— Имаш предвид, ако беше направил още една крачка ли? Ужасно чувство, а? Хубавото е, че е нямало да продължи дълго. О, мамка му, трябваше да вляза в предишната улица. Няма нищо, ще подминем нашата улица с няколко пресечки. Но на мен тук ми харесва. Идваш ли често насам, Мат?

Движехме се покрай Саут Стрийт Сийпорт, възстановена зона около пазара на улица Фултън.

— Миналото лято идвах — казах аз. — Двамата с моята приятелка прекарахме следобеда в обикаляне на магазинчетата, ядохме в един от ресторантите.

— Малко снобарски са го направили, но ми харесва. Не и през лятото. Знаеш ли кога е най-готино? В нощ като тази, когато е студено, пусто и ръми. Ето тогава тук е най-красиво. — Той се разсмя. — Това вече са приказки на надрусан наркоман, човече. Покажи му Райската градина и той ще ти каже, че я предпочита тъмна, студена и окаяна. И че иска да е сам там.

* * *

— Благодаря, Мат — каза ми той пред хотела.

— За какво? Така или иначе щях да ходя на сбирка. Би трябвало аз да ти благодаря, че ме закара.

— Ами добре, благодаря за компанията. Преди да си тръгнеш, искам да те попитам нещо, което не ми дава мира цяла вечер. Ти мислиш ли, че тая работа, дето я вършиш за Кенан, има някакъв шанс да стигне донякъде?

— Не полагам усилия само за да се намирам в работа.

— Не, виждам, че се стараеш. Само се чудех дали според теб има шанс усилията ти да бъдат възнаградени.

— Шанс има — уверих го аз. — Не знам колко е голям. От самото начало не разполагах с кой знае какво за отправна точка.

— Знам. Започна от почти нищо, на мен така ми се струваше. Естествено ти гледаше на случая като професионалист, твоите преценки ще бъдат други.

— Много зависи от това дали някое от нещата, които предприех, ще дадат резултат, Пит. Както и бъдещите действия на извършителите, те също са фактор, невъзможно е да предвидим какво ще направят. Дали съм оптимист? Зависи кога ме питаш.

— Като с Висшата сила, а? Работата е там, че те моля, ако стигнеш до извода, че е безсмислено да се продължава, да не бързаш да го съобщаваш на брат ми. Става ли? Изчакай седмица или две. Така той ще реши, че е направил всичко, което е можело да се направи.

Замълчах си.

— Имам предвид…

— Разбирам те идеално — успокоих го, — няма нужда да ми го казваш. Винаги съм бил инатлив кучи син. Когато захвана нещо, страшно трудно го пускам. Да ти призная, май това е основният начин, по който разрешавам проблемите. Не го постигам с брилянтен ум. Просто не пускам проблема, докато някой от възлите му не започне да се развързва.

— И рано или късно някой от тях го прави, така ли? Чувал съм навремето да казват, че едно убийство никога не остава безнаказано.

— Така ли са казвали? Вече не го казват. Има убийци, които успяват да се измъкнат, непрекъснато се случва. — Слязох от колата, после се приведох, за да си довърша мисълта. — Но това не означава, че няма да бъдат наказани по един или друг начин. Никой не остава безнаказан, поне така си мисля.

Бележки

[1] От „пентекостализъм“ — движение в рамките на християнството, форма на протестантството, което набляга на личното съпреживяване на Бог с посредничеството на Светия Дух. — Б.пр.