Лорънс Блок
Билет за отвъдното (6)

Пета глава

Отидох на сбирката в „Сейнт Пол“ в осем и половина. Докато вървях нататък, ми мина през ума, че мога да попадна на Пит Кури, но го нямаше там. След сбирката помогнах да се приберат столовете, после се присъединих към една група за по кафе във „Флейм“. Не съм се бавил, защото към единайсет бях в кръчмата „Пуган“ на Западна седемдесет и втора, едно от двете места, на които човек може да открие Дани Бой Бел в часовете от девет вечерта до четири сутринта. В останалата част от денонощието е почти невъзможно да бъде намерен.

Другото място е джаз клуб на име „Мама Гъска“ на Амстердам авеню. „Пуган“ беше по-близо, затова пробвах първо там. Дани Бой седеше на обичайната си маса в задната част, потънал в разговор с чернокож мъж с островърха брадичка и малък нос. Мъжът носеше извити слънчеви очила с огледални стъкла и оловносив костюм, който правеше раменете му неестествено широки. Малка шоколадовокафява сламена шапка стърчеше на главата му, а периферията й беше украсена с розова като фламинго лента.

Взех си кола на бара и почаках, докато чернокожият приключи делата си с Дани Бой. След около пет минути той се надигна от стола си, тупна Дани по раменете, разсмя се сърдечно и тръгна към улицата. Обърнах се да си прибера рестото от бара, а когато отново погледнах към Дани, мястото на чернокожия беше заето от плешив бял мъж с гъсти мустаци и корем, който опъваше ризата му. Първият тип не ми беше познат, вторият ми беше смътно познат. Казваше се Селиг Улф, притежаваше два паркинга и приемаше залози за спортни състезания. Преди години го арестувах по обвинение за нападение, но подалият жалбата реши да я оттегли.

Улф си тръгна, а аз си взех втората кола и седнах при Дани.

— Много си зает тази вечер.

— Да — съгласи се Дани Бой. — Вземи си номерче и чакай, стават опашки като в „Забарс“^[1]. Радвам се да те видя, Матю. Видях те още одеве, но трябваше да изстрадам един час в компанията на Улф. Сигурно познаваш Селиг.

— Разбира се. А другият? Да не набираше средства за финансирането на Обединения колеж за чернокожи?

— Умът не трябва да се пилее — тържествено обяви той. — А ти пилееш твоя, като съдиш хората по външността. Господинът, Матю, носеше ушит по поръчка класически костюм в стил 40-те, известен още като зут костюм. Познава се по бастите и подплънките на раменете. Баща ми имаше един такъв в гардероба си, спомен от славната му младост. От време на време го вадеше и заплашваше да го облече, а майка ми извърташе очи.

— Браво на нея.

— Казва се Никълсън Джеймс — осведоми ме Дани Бой. — Трябвало да бъде Джеймс Никълсън, но объркали реда на имената в някакъв официален документ и той решил, че така звучи по-стилно. Човек ще си рече, че името е в тон с този ретро външен вид. Господин Джеймс е сводник.

— Брей. Никога нямаше да ми хрумне.

Дани си наля водка. Неговият собствен моден стил беше изключително елегантен: шит по поръчка тъмен костюм, вратовръзка и шикозна жилетка в червено-черен десен. Дани е много нисък, крехък наглед афроамериканец албинос — би било крайно неуместно да се нарече чернокож, понеже кожата му е твърде бледа. Прекарва нощите си по кръчмите и обича приглушеното осветление и тихия шум. Избягва да се показва на слънце като Дракула и денем рядко отговаря на телефон или почукване на вратата. Всяка вечер обаче е в „Пуган“ или в „Мама Гъска“, слуша хората и ги поучава.

— Дошъл си без Илейн — рече той.

— Тази вечер е така.

— Предай й любовта ми.

— Непременно — обещах аз. — Донесох ти нещо, Дани Бой.

— Така ли?

Поставих в ръката му две стотачки. Той погледна към парите безстрастно, после ме изгледа с повдигнати вежди.

— Имам преуспяващ клиент — обясних. — Държи да се возя с такси.

— Искаш да ти повикам такси ли?

— Не, но си помислих, че трябва да споделя с някой друг малко от неговото благосъстояние. В замяна искам само да пуснеш един слух.

— Какъв?

Разказах му официалната версия, без да споменавам името на Кенан Кури. Дани Бой слушаше съсредоточено, от време на време се мръщеше. Щом приключих, той си взе цигара, огледа я за момент, после я върна в пакета.

— Имам въпрос — заяви той.

— Питай.

— Съпругата на клиента ти е извън страната и вероятно в безопасност от онези, които искат да й сторят зло. Затова той счита, че те ще насочат вниманието си към друг.

— Точно така.

— И защо да го е грижа? Представата за добронамерения и човеколюбив наркодилър ми допада, харесвам и ония в Орегон, които отглеждат марихуана и правят огромни дарения на еколозите и водените от екологични идеали саботьори. Като юноша Робин Худ ми беше симпатичен, но дотам. Какво значение има за твоя клиент дали лошите типове ще хванат гълъбчето на друг? Ще си получат откупа и ще оставят някой от неговите конкуренти без пари в брой, толкова. Или пък ще се издънят и край с тях. Щом жена му е извън…

— Исусе, историята ми се струваше съвършена, преди да взема да ти я разкажа.

— Съжалявам.

— Жена му не е отпътувала извън страната. Отвлекли са я и са я убили.

— Той увъртал ли е? Не е платил откупа, така ли?

— Платил е четиристотин хиляди. И пак са я убили.

Дани ококори очи.

— Само ти знаеш — добавих. — Не са съобщили за смъртта й, затова тази част от историята не бива да се разчува.

— Разбирам. Ами тогава е по-лесно да се разбере мотивът му. Иска да си го върне. И кои са те, някаква представа?

— Не.

— Но мислиш, че пак ще го направят.

— И защо да зарязват златната мина?

— От нея не се отказваш. — Дани си наля още водка. И на двете места, които посещаваше редовно, му носеха бутилка водка в пълна с лед кофичка. Той с небрежна лекота изпиваше огромни количества от нея, пиеше я като вода. Не знам къде я побираше, нито как я обработваше тялото му.

— И колко са лошите? — попита той.

— Най-малко трима.

— И са си поделили четиристотин хилки. Това са бая пари за таксита, а?

— И аз това си помислих.

— Значи информацията, че някой пръска пари безогледно, ще ти бъде от полза.

— Аха.

— А наркодилърите, особено едрите играчи, трябва да научат, че са застрашени от отвличане. Тия като нищо могат да отмъкнат и някой дилър, ти какво ще кажеш? Не е задължително да е жена.

— Ами, едва ли.

— И защо?

— Според мен убиването на жени ги прави щастливи. Мисля, че изпитват удоволствие от него. Според мен са я изнасилили, изтезавали са я и когато им е омръзнала, са я убили.

— Имало ли е следи от изтезания по тялото?

— Тялото е било върнато на двайсет-трийсет парчета, всяко опаковано отделно. Това също не е за други уши. Възнамерявах да не ти го споделям.

— Да ти кажа истината, ще ми се да не беше. Матю, въобразявам ли си или светът става все по-гаден?

— Не дава признаци за подобрение.

— Нали? Сещаш ли се за Хармоничното подреждане, всички планети, строени като войници? Това не трябваше ли да е знак, че изгрява някаква си Нова ера?

— Не се прехласвам по такива неща.

— Все разправят, че най-тъмно е преди зазоряване. Но те разбирам. Ако убийството е част от веселбата, ако тези типове обичат да изнасилват и изтезават, определено няма да отмъкнат някой окаян наркодилър с бирено шкембе и набола четина. Стига да не са обратни.

— Не са.

Позамисли се.

— Ще го повторят — заяви той. — Надали ще се откажат при подобен резултат. Но едно ми е чудно.

— Дали са го правили и преди ли? И аз се питах същото.

— И?

— Страшно са изпипали работата — отвърнах аз. — Останах с впечатлението, че са понатрупали практика.

* * *

Веднага щом закусих на другата сутрин, отидох до полицейския участък на Западна петдесет и четвърта. Заварих Джо Дъркин на бюрото му, а той ме слиса с комплимент за външния ми вид.

— Напоследък се обличаш по-добре — обяви той. — Мисля, че причината е жена. Илейн, нали?

— Точно така.

— Мен ако питаш, тя ти влияе добре.

— Не се и съмнявам — рекох, — само че не схванах онази част с обличането.

— Говоря за елегантното ти сако.

— Блейзърът? Сигурно има десетина години.

— Никога не си го носил.

— Нося го най-редовно.

— Значи е вратовръзката…

— Какво пък и е специалното на вратовръзката?

— Господи — възмути се той. — Да ти е казвал някой някога, че си несговорчиво копеле? Казвам ти, че изглеждаш добре и се озовавам на пейката за разпити. Я да започнем отначало. „Здравей, Мат, радвам се да те видя. Изглеждаш като парцал. Сядай.“ Така по-добре ли е?

— Определено.

— Прекрасно. Разполагай се. Какво те води насам?

— Завладял ме е порив да извърша престъпление.

— Познато чувство. Имам такива пориви кажи-речи всеки ден. Някакво конкретно престъпление ли си си наумил?

— Нещо от клас Г.

— Такива ги имаме много. Престъпното притежание на инструменти за фалшификации е точно клас Г и нещо ми подсказва, че ти вече си нарушил закона. Имаш ли химикалка в джоба си?

— Две химикалки и молив.

— Майко мила! Май няма да е лошо да ти прочета правата, да те регистрираме като престъпник и да ти вземем отпечатъци. Само че не ми се вярва това да е престъплението, което си си наумил.

Поклатих глава в знак на отрицание.

— Мислех си за нарушаване на параграф двеста-точка-нула-нула от Наказателния кодекс.

— Двеста-точка-нула-нула. Сега да го проверявам ли ще ме караш?

— Защо не?

Джо ме изгледа, после се пресегна към черна папка и я запрелиства.

— Този номер ми е познат — рече той. — Да, ето го. „Две-нула-нула-точка-нула-нула. Подкупване трета степен. Лицето е виновно за даване на подкуп трета степен, когато обсъжда, предлага или се съгласява да обсъди каквато и да било облага с обществен служител при споразумение или уговорка, че гласът, мнението, позицията, действията и решенията на този обществен служител или изпълнението на служебните му задължения като такъв, ще бъдат съобразени с подкупа. Подкупване от трета степен е престъпление клас Г.“ — Продължи да чете наум за момент, после каза: — Не мислиш ли, че е по-добре да нарушиш параграф две-нула-нула-точка-нула-три?

— Какво ще рече това?

— Подкуп втора степен. Същото като предишното, само че е престъпление клас В. За да се определи като подкуп от втора степен, облагата, която обсъждаш, предлагаш или се съгласяваш да обсъждаш — Исусе, как да не обичаш начина, по който наричат тези действия, — трябва да бъде в размер, по-голям от десет хиляди долара.

— А — възкликнах аз. — Мисля, че клас Г изчерпва възможностите ми.

— От това се страхувах. Може ли един въпрос? Преди да си извършил престъплението клас Г. Колко години изминаха, откакто работеше като полицай?

— Доста.

— Тогава как си спомняш класа на престъплението, да не говорим за номера на параграфа?

— Помня такива неща.

— Глупости. През годините колко пъти са променяли номерата, сигурно са пренаписали половината кодекс. Интересно ми е как така го знаеш.

— Наистина ли?

— Да.

— Погледнах в книгата на Андреоти, докато пътувах насам.

— Само за да ме навреш в кучи гъз?

— Само за да те поизпотя.

— Воден от грижата за моето благо.

— Несъмнено.

Предварително бях пъхнал една банкнота в сакото си. Сега я извадих и я мушнах в джоба, в който Джо държеше цигарите си, когато не пушеше на аванта под претекст, че ги отказва.

— Купи си костюм — посъветвах го аз.

Освен нас в офиса нямаше никого, затова той измъкна банкнотата и я огледа.

— Ще ни се наложи да опресним терминологията. Двайсет и пет долара за шапка, стотарка за костюм. Не знам колко струва в наши дни една свястна шапка, не помня кога за последно съм си купувал такава. А за стотарка можеш да се сдобиеш с костюм, но само втора употреба. Ето ти парите, заведи жена си на вечеря. И защо изобщо ми ги даваш?

— Трябва ми услуга.

— Каква?

— Прочетох във вестника за един случай. Сигурно е отпреди шест месец, евентуално година. Двама типа отвлекли жена от улицата, качили я в бус. Намерили я след няколко дни в един парк.

— Предполагам мъртва.

— Мъртва.

— Вероятно убийство. Обаче случаят не ми звучи познато. Не сме работили по него, нали?

— Дори не е от Манхатън. Сега се сещам, че май намерили жената на голф игрище в Куинс, но като нищо може да е било и в Бруклин. Тогава не обърнах особено внимание на статията, прегледах я набързо с второ кафе.

— И какво искаш сега?

— Искам да си опресня паметта.

Той ме изгледа.

— Ти нещо много лесно си взел да раздаваш пари? Защо ти е да даряваш суми за гардероба ми, когато можеш да идеш в библиотеката и да погледнеш в каталога със статии на „Таймс“?

— И как да търся? Нито знам къде и кога се е случило, нито разполагам с имена. Ще ми се наложи да прегледам всички статии от миналата година една по една, а дори не помня в кой вестник я прочетох. Може да не е бил „Таймс“.

— Ще е по-лесно, ако звъна тук-там.

— И аз така си помислих.

— Ти защо не вземеш да се поразходиш? Иди си вземи кафе. Намери маса в гръцкото кафене на Осмо авеню. Сигурно ще намина оттам след час, поръчай ми кафе и парче торта.

Четирийсет минути по-късно вече седеше на масата ми в кафенето на Осмо авеню и Петдесет и трета.

— Преди година — рече той. — Жена на име Мари Готескинд. Какво ще рече фамилията й на немски? „Бог е милостив“?

— Мисля, че означава „Дете на Бога“.

— Това е по-подходящо, защото Бог не е бил милостив с Мари. Съобщили са за отвличането й посред бял ден, докато пазарувала на Джамайка авеню в Удхейвън. Двама мъже я отвлекли с бус, три дни по-късно две деца се натъкнали на трупа й, докато се разхождали по голф игрище Форест Парк. Сексуално нападение, множество рани от нож. Случаят е поет от Сто и четвърти участък, а после е върнат на Сто и дванайсети, понеже похищението е станало на негова територия.

— Разследването имало ли е успех?

Джо поклати глава.

— Човекът, с когото говорих, си спомняше доста добре случая. Хората от квартала с месеци не могли да се съвземат от ужаса. Уважавана жена върви по улицата, двама клоуни я награбват, дошло им е като гръм от ясно небе. Щом на нея е могло да се случи, значи може да се случи на всеки, човек и в собствения си дом не е в безопасност. Страхували се, че ще има и други убийства, поредица от изнасилвания, всички екстри на серийните убийци. Какъв беше онзи случай в Ел Ей, по който направиха сериал?

— Не знам.

— Двама италианци, май бяха братовчеди. Убиваха проститутки и ги оставяха по хълмовете. Хилсайдския удушвач, така ги кръсти пресата. Предполагам, че медиите са измислили името, преди да стане ясно, че убийците са двама.

— Жената в Удхейвън — върнах го аз на основната тема.

— Да. Опасявали се, че е само първата, но други убийства не последвали и всички си отдъхнали. Продължават да полагат усилия да разрешат случая, но навсякъде стигат до задънена улица. Засега досието е отворено, чакат извършителите да бъдат заловени при подобно престъпление. Човекът ме попита дали имаме нещо, свързано със случая. Имаме ли?

— Не. А спомена ли ти нещо за съпруг?

— Не ми се вярва да е била омъжена. Май беше учителка. Защо?

— Сама ли е живяла?

— Какво значение има?

— Джо, бих искал да видя досието.

— И защо ти е? Що не врътнеш едно кръгче до Сто и дванайсети участък и не ги помолиш да ти го покажат?

— Надали ще го направят.

— Надали, а? Искаш да кажеш, че в тоя град има ченгета, които не изгарят от желание да правят услуги на частен детектив? Исусе, потресен съм.

— Ще съм ти много благодарен.

— Едно-две телефонни обаждания не са проблем — продължи той. — Не погазих сериозно правилата на отдела, онзи тип в Куинс също не ги наруши. Само че ти ме молиш да разкрия поверителна информация. Предполага се, че това досие няма да напуска офиса.

— Няма да го напуска. Всичко, което искам от онзи човек, е да ти отдели пет минути, за да го изпрати по факса.

— Ти цялото досие ли искаш? Това е разследване на убийство, сигурно няма да е под двайсет-трийсет страници.

— Отделът може да си позволи разходите по факса.

— Знам ли — колебаеше се Джо. — Кметът все ни повтаря, че общината е пред банкрут. Ти защо се интересуваш всъщност?

— Не мога да ти кажа.

— За бога, Мат. Искаш да получиш информация, но ти самият не даваш, така ли?

— Въпросът е поверителен.

— Не думай. Поверителен бил значи, а досиетата на отдела са отворена за всеки книга. — Запали цигара и се разкашля. — И няма нищо общо с онзи твой приятел, нали?

— Не разбрах.

— Приятелчето ти Балу. Няма нищо общо с него, така ли?

— Не, естествено.

— Сигурен ли си?

— Той е в чужбина — обясних аз. — Няма го от близо месец и не знам кога се връща. Плюс това никога не си е падал по изнасилването на жени и оставянето на трупове по голф игрища.

— Наясно съм, човекът е джентълмен, грижи се по игрището да няма неравности. Опитват се да го обвинят в бандитизъм и участие в организирана престъпна група, но май това вече ти е известно.

— Подочух нещо.

— Надявам се да го заковат и да го наврат във федерален затвор за идните двайсет години. Но ти, предполагам, не споделяш надеждите ми.

— Приятел ми е.

— И на мен така ми казаха.

— Както и да е, той няма нищо общо с този случай.

Джо ме измери с поглед.

— Имам клиент, чиято съпруга е изчезнала. Почеркът на престъпниците прилича на инцидента в Удхейвън.

— Отвлечена ли е била?

— Така изглежда.

— Съобщил ли е за отвличането?

— Не.

— И защо?

— Сигурно си има причини.

— Това не е достатъчно, Мат.

— Да предположим, че е незаконно в страната.

— Половината град е незаконно в страната. Когато имаме отвличане, първата ни работа е да проверим жертвата в Миграционната служба. И какъв е тоя тип, не може да си изкара зелена карта, пък има пари за частно разследване? Май не му е чиста работата.

— Както кажеш.

— Както кажа, а? — Извади цигарата си и се смръщи насреща ми. — Жената мъртва ли е?

— Натам вървят нещата. Ако са същите хора…

— Да, но защо трябва да са същите? Каква е връзката, почеркът при похищението ли? — Не отговорих, той взе сметката, погледна я и ми я метна през масата. — Дръж, ти черпиш. Нали не си си сменил номера на телефона? Ще ти звънна следобед.

— Благодаря, Джо.

— Без благодарности. Трябва да измисля как да свърша тая работа без да загазя. Измисля ли, ще ти се обадя. Иначе забрави.

* * *

Отидох на обедната сбирка във Файърсайд, после се прибрах в стаята си. Нямаше обаждане от Дъркин, но имаше съобщение, че ми е звънял Ти Джей, номер липсваше, не пишеше и защо ме е търсил. Смачках листчето и го хвърлих.

Ти Джей е чернокожо момче, което срещнах преди година и половина на Таймс Скуеър. Така му викат на улицата, и да има друго име, го пази за себе си. Стори ми се жизнерадостен, безочлив и непочтителен — глътка свеж въздух в смрадливото тресавище на Четирийсет и втора улица — и двамата си допаднахме. Малко след това му възложих да свърши една дребна задача на Таймс Скуеър и оттогава поддържаме връзка. Звъни ми веднъж на всеки две седмици, а понякога и повече от веднъж. Никога не оставя номер и няма как да му върна обаждането, затова съобщението беше просто начин да ми покаже, че мисли за мен. Ако случаят беше важен, щеше да звъни, докато не ме завари у дома.

Когато му се удадеше да ме свари, понякога си говорехме, докато не изтечеше времето за монетата му от четвърт долар, а друг път се срещахме в неговия квартал или в моя и аз го гощавах. На два пъти му възлагах дребни задачи във връзка със случаите, върху които работех и май на него работата му харесваше, интересът му не можеше да се обясни с малките суми, които му плащах.

Качих се в стаята си и позвъних на Илейн.

— Дани Бой ти праща поздрави. А Джо Дъркин заяви, че ми влияеш добре.

— Не ще и дума — отвърна тя. — А как разбра, че ти влияя добре?

— Твърди, че откакто сме заедно, се обличам по-добре.

— Казах ти, че онзи нов костюм те преобразява.

— Не бях с него.

— О.

— Носех блейзъра си. Имам го от цяла вечност.

— Което не му пречи да изглежда прекрасно. Със сиви панталони към него, нали? А коя риза и коя вратовръзка? — Казах й и тя заключи: — Ами това е прекрасен тоалет.

— Доста обикновен. Снощи видях класически костюм в стил 40-те.

— Без майтап?

— С басти и подплънки, така каза Дани Бой.

— Дани Бой не носи такива костюми.

— Не, не носи, беше един от приятелите му, който се казва… всъщност няма значение. Същият носеше и сламена шапка с яркорозова лента. Виж, ако се бях появил в кабинета на Дъркин така пременен…

— Щеше да го смаеш. Може пък Дъркин да се е впечатлил от осанката ти, скъпи. Вече носиш дрехите си с повече самоувереност.

— Защото сърцето ми е чисто.

— Може и това да е причината.

Побърборихме си още малко. Същата вечер тя имаше лекции и обсъдихме възможността да се видим след това, накрая се отказахме.

— По-добре утре — предложи Илейн. — Може да идем на кино? Само дето мразя да ходя на кино през почивните дни, на всички свестни филми е голяма навалица. Сетих се, може да идем на следобедна прожекция и след това да вечеряме, ако нямаш работа.

Предложението й ми се стори добро и й го казах.

Затворих и мъжът на рецепцията позвъни да ме извести, че междувременно са ме търсили по телефона. Откакто съм в хотела на няколко пъти променяха системата за свързване по телефона. Първоначално всички обаждания минаваха през телефонния номератор на рецепцията. След това го нагласиха така, че човек да може да набере директно външен номер, но входящите позвънявания продължаваха да минават през номератора. Сега имам пряка линия, през която да набирам и да получавам обажданията, но ако не вдигна телефона след четвъртото позвъняване, то се прехвърля на рецепцията. Телефонната компания издава сметката на мое име, а хотелът не ми иска никакви такси, така се оказах с безплатни телефонни известия.

Дъркин ме беше търсил и аз му се обадих.

— Забравил си нещо — рече той. — Искаш ли да си го вземеш или да го хвърлям?

Отвърнах му, че идвам веднага.

Когато влязох в стаята на отдела, го заварих да говори по телефона. Седеше наклонил стола назад и пушеше цигара, докато друга догаряше в пепелника. На съседното бюро детектив на име Белами се взираше над очилата си в екрана на компютъра.

Джо закри слушалката с ръка и рече:

— Това там струва ми се е твоят плик, името ти е написано отгоре. Забрави го, когато намина днес.

Без да дочака отговор, той продължи разговора си. Пресегнах се през рамото му и взех кафявия плик с моето име. Зад мен Белами заяви на компютъра си:

— Това е напълно безсмислено, мамка му.

Не можех да споря по този въпрос.