Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за отвъдното
Преводач: Евелина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Intense
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Иван Атанасов
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-212-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113
История
- —Добавяне
Двайсет и четвърта глава
Някъде около ден по-късно анонимно обаждане изпратило полицаите от Седемдесет и втори участък в Бруклин в къщата на Албърт Уолънс, която той наследил след смъртта на майка си три години по-рано. Полицаите намерили Уолънс, двайсет и осем годишен, безработен строителен работник с досие за сексуални нападения и второстепенни обвинения за нападение. Уолънс бил мъртъв със стегната около врата му струна от пиано. В същото помещение на мазето открили и нещо, което приличало на разчлененото тяло на друг мъж. Трийсет и шест годишният Реймънд Джоузеф Каландър, чиято професионална биография включвала и седеммесечен ангажимент като цивилен сътрудник на нюйоркския офис на Агенцията за борба с наркотиците, все още бил жив. Преместили го в медицинския център „Меймонидес“, където дошъл в съзнание, но не можел да общува, издавал само мучащи звуци до смъртта си два дни по-късно.
Откритите в къщата на Уолънс доказателства и двете коли, намерени в съседния гараж, уличили и двамата мъже в няколко убийства, за които полицаите от отдел „Убийства“ в Бруклин наскоро разбрали, че са свързани и че са дело на екип от серийни убийци. Появиха се няколко теории, които обясняваха сцената на смъртта, най-убедителната от тях предполагаше, че е имало трети мъж от екипа и че той е убил другите двама, след което е избягал. Друга догадка, която изглеждаше съмнителна на всеки, виждал Каландър или чел доклада за нараняванията му, твърдеше, че Каландър напълно е изгубил контрол и първо е убил партньора си с гарота, а после е изпаднал в изстъпление, при което постепенно сам е осакатил тялото си. Предвид факта, че някак е успял без чужда помощ да си отсече ръцете, краката, ушите, да си избоде очите и отреже гениталиите, „постепенно“ едва начева обяснението.
Дрю Каплан представляваше Пам Касиди при преговорите й с национален таблоид. Те отпечатаха историята й „Изгубих едната си гърда от Касапите от Сънсет Парк“ и платиха цена, която Каплан определи като „голяма петцифрена сума“. В разговор, проведен в отсъствието на нейния адвокат, уверих Пам, че Албърт и Рей наистина са били мъжете, които са я отвлекли и че не е имало никакъв трети човек.
— Искаш да кажеш, че Рей сам се е подредил така? — почуди се тя.
Илейн й каза, че има някои неща, които не ни е съдено да знаем.
* * *
Около седмица след смъртта на Каландър, която е била някъде към края на седмицата след пътуването ни до гробището, Кенан Кури ми позвъни от фоайето и ми каза, че е паркирал лошо пред хотела ми. Дали съм можел да сляза да изпием по кафе или нещо такова?
Отидохме във „Флейм“ зад ъгъла и си взехме маса до прозореца.
— Бях наблизо — рече Кенан. — Реших да намина и да те поздравя. Радвам се да те видя.
И аз се радвах да го видя. Изглеждаше добре и му го казах.
— Взех решение — съобщи ми той. — Заминавам на малко пътешествие.
— Така ли?
— По-точно напускам страната. Разчистих доста недовършени въпроси през последните няколко дни. Продадох къщата.
— Толкова бързо?
— Бях единственият й собственик и я продадох за пари в брой. Много евтино. Новите собственици са корейци, бащата дойде при сключването на сделката с двамата си сина и пазарска торба, пълна с пари. Помниш ли как Пити казваше на Юри, че било жалко, че не е грък, така можел да събере много пари в брой? Човече, той трябваше да е кореец. Тези хора въртят бизнес, без да признават нито чекове, нито кредитни карти, нито ведомости, нищо. Всичко става в зелено. Получих парите в брой, те станаха собственици и останаха като омагьосани, когато им показах как се използва алармата срещу крадци. Страшно им хареса. Произведение на изкуството, човек. Нямаше как да не им хареса.
— Къде отиваш?
— Най-напред в Белиз, да се видя с роднини. После Того.
— За да се включиш в семейния бизнес?
— Ще видим. За известно време, може би. Да видим дали ще ми хареса, да видим дали мога да остана да живея там. Аз съм момче от Бруклин, знаеш. Родено и отраснало тук. Не знам дали мога да се справя далеч от стария квартал. Сигурно ще се отегча до смърт за месец време.
— Или пък ще ти хареса.
— Няма как да разбере човек, ако не опита, нали така? Винаги мога да се върна.
— Разбира се.
— Но да замина сега не е лоша идея — рече той. — Нали ти разказах за сделката с хашиша?
— Каза, че не храниш голяма вяра в нея.
— Ами да, оттеглих се. Вложил бях много пари и се оттеглих. Ако не се бях оттеглил, щеше да се наложи да разговаряш с мен през решетки.
— Арести ли е имало?
— Имало е и е имало покана с моето име на нея, но дори типовете, които са заловени, да пропеят, а съм сигурен, че ще го направят, пак няма да имат нищо съществено срещу мен. Но какво друго ми остава с тази проклета призовка? Никога не са ме арестували, защо тогава да не се махна от страната, докато съм още съм с чисто досие?
— Кога тръгваш?
— Самолетът излита от летище „Кенеди“ след колко, шест часа? Оттук отивам при търговец на коли буик на булевард Рокауей и ще взема каквото ми даде за колата. „Продадено“, ще кажа, „стига да ме откарате до летището“, което е на пет минути от там. Освен ако не искаш колата, приятел. Можеш да я задържиш за половината от пазарната й цена само за да ми спестиш усложненията.
— Не мога да я използвам.
— Добре, опитах. Направих каквото се искаше от мен да те държа далеч от метрото. Ще я приемеш ли като подарък? Сериозно ти говоря. Закарай ме до „Кенеди“ и можеш да я задържиш. По дяволите, ако не я искаш, можеш сам да я закараш до търговеца и да изкараш малко пари от сделката.
— Не бих го направил и ти го знаеш.
— А би могъл. Не искаш колата, а? Това е единствената ми недовършена задача. През изминалите няколко дни се видях с роднините на Франсин, казах им повече или по-малко от това, което се случи. Опитах се да им спестя ужаса, нали разбираш? Но колкото и да го подслаждаш, остава фактът, че една добра, мила и красива жена е мъртва без никаква причина. — Опря глава на ръката си. — Исусе, човек си мисли, че го е преодолял, а то се връща и те сграбчва за гърлото. Казах на близките й, че е умряла. Казах, че било терористично нападение, случило се в чужбина, били сме в Бейрут. Нападението било политическо, луди хора, сещаш се, и те повярваха или поне си мисля, че повярваха. Казах им, че било бързо и безболезнено, терористите били убити от християнска милиция, а погребението било частно и неогласено, защото целият инцидент трябвало да се потули. Част от историята е сходна на истината. Ще ми се други части да бяха истина. Особено онази за бързата и безболезнена смърт.
— Може и да е била бърза. Не знаем.
— Накрая аз бях там, Мат. Помниш ли? Той ми каза какво са й сторили. — Затвори очи и пое дълбоко дъх. — Да сменим темата. Виждал ли си брат ми на някоя от сбирките напоследък? Какво има, въпросът деликатен ли е?
— В известен смисъл — рекох аз. — Виж, АА е анонимна програма, а една от традициите е да не казваме на човек, който не е в програмата, какво се говори на сбирките или кой ги посещава и кой не. Преди ти разказах нещо, защото всички бяхме въвлечени в случая, но като цяло това не е въпрос, на който мога да отговоря.
— Всъщност не беше истински въпрос — призна той.
— Какво имаш предвид?
— Предполагам, че исках да подразбера, да видя дали нещо ти е известно или не е. Майната му, няма как да го направя по-лесно. Полицията ми се обади онази нощ. Тойотата е регистрирана на мое име, така че на кого другиго да се обадят?
— Какво се е случило?
— Открили колата изоставена на Бруклинския мост.
— Мили боже, Кенан.
— Да.
— Много съжалявам.
— Знам, Мат. Толкова е тъжно, нали?
— Да.
— Хубаво момче беше, наистина. Имаше си своите слабости, но кой, мамка му, няма такива?
— Сигурни ли са, че…
— Никой не го е видял да се хвърля, не са открили и труп, но ми казаха, че тялото може и никога да не бъде намерено. Надявам се така да стане. Знаеш ли защо?
— Мисля, че да.
— Обзалагам се, че знаеш. Казал ти е, че иска да бъде погребан в морето, нали?
— Не така многословно. Каза ми, че водата е неговият елемент, че не иска да бъде изгорен, нито погребан в земята. Внушението беше ясно, а и начинът, по който говореше…
— Сякаш се е готвел.
— Да — съгласих се аз, — сякаш копнееше за него.
— Исусе. Той ми се обади, не знам, ден или два преди да го направи. Ако нещо му се случело, дали съм щял да се погрижа да го погребат в морето. Казах да, разбира се, Пити. Ще наема самостоятелна каюта в проклетия „Куин Елизабет II“ и ще те промуша през люка. И двамата се посмяхме, затворих и забравих за разговора, а после ми се обаждат, че са намерили колата на моста. Той обичаше мостовете.
— Каза ми.
— Така ли? Като дете ги обожаваше. Все настояваше пред баща ми да минава по мостовете. Не можеше да им се насити, считаше ги за най-красивото нещо на света. Онзи, от който е скочил, Бруклинския мост, наистина е красив мост.
— Наистина.
— Но и под него е същата вода, като и под другите. Почива в мир, горкото момче. Предполагам, че винаги това е искал, направо да се гмурне. В живота си намираше мир само когато си биеше хероин във вените, а освен бурята, която причинява, най-сладкото в действието на хероина е, че прилича на смърт. Само че временна. Това му е хубавото. Или лошото, май зависи от гледната точка.
* * *
Два дни по-късно, тъкмо когато се канех да си лягам, телефонът звънна. Обаждаше се Мик.
— Рано си станал — казах.
— Така ли?
— Трябва да е шест сутринта там. Тук е един.
— Толкова е — съгласи се той. — Часовникът ми е спрял, да знаеш, и се обаждам с надеждата ти да ми кажеш колко е часът.
— Сигурно е подходящ час да позвъниш на някого, защото връзката ни е идеална.
— Чиста е, нали?
— Все едно си в съседната стая.
— Кажи-речи е така, мамка му — рече той, — защото съм в „Гроган“. Розенщайн е оправил нещата. Полетът ми закъсня, иначе да съм се прибрал още преди часове.
— Радвам се, че се върна.
— Аз повече от теб. Ирландия е велика стара страна, но не те влече да живееш там. А ти как я караш? Бърк каза, че не си се вясвал много в кръчмата.
— Така е, не съм.
— Тогава защо не наминеш?
— Защо не?
— Добър човек — каза той. — Ще сложа кафе за теб и ще отворя бутилка „Джеймисън.“ Имам куп истории да ти разправям.
— И аз имам няколко.
— А, ще будуваме значи? И сутринта отиваме на литургия?
— Може и така да направим — рекох. — Нищо чудно.