Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матю Скъдър (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
sqnka(2020)

Издание:

Автор: Лорънс Блок

Заглавие: Билет за отвъдното

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Intense

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Иван Атанасов

Коректор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-212-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113

История

  1. —Добавяне

Двайсет и втора глава

— Много мълчиш — рече Ти Джей.

Карах буика на Кенан. Щом Луша Ландо беше стигнала при баща си, той я беше грабнал, метнал на рамо и забързал към колата си, с Дани и Павел след него.

— Казах му да не чака — обясни ми после Кенан. — Детето имаше нужда от лекар. Той познавал един в неговия квартал, човекът щял да отиде в дома му.

Затова за нас четиримата бяха останали две коли, а когато се върнахме при тях, Кенан ми хвърли ключовете и заяви, че ще пътува с брат си.

— Ела в Бей Ридж — рече той. — Ще поръчаме пица или нещо такова. После ще ви закарам и двамата.

Чакахме на червен светофар, когато Ти Джей ми каза, че съм се умълчал и аз не можах да му възразя. Никой от нас не беше продумал и дума, откакто се качихме в колата. Все още не се бях отърсил от въздействието на разговора с Каландър. На Ти Джей отговорих, че работата ми е изпила силите.

— Ама ти беше страшен — възхити се той. — Как стоеше с ония пичове.

— Ти къде беше? Помислихме, че си се върнал при колата.

Той поклати глава.

— Заобиколих ги. Реших, че мога да видя третия, оня с пушката.

— Не е имало трети.

— Е, щом не е имало, е трудно да го види човек. Направих един голям кръг зад тях и се измъкнах от там, откъдето са влезли. Видях им колата.

— Как успя?

— Не беше трудно. И преди съм я виждал, беше хондата. Скрих се зад стълб и я държах под око. Дойде оня пич без якето, бързаше яко и метна куфар в багажника. После се обърна и пак хукна.

— Върнал се е за другия куфар.

— Знам и си помислих, че докато взема втория, мога да му измъкна първия. Багажникът беше затворен, но можех да го отворя, така както той го направи, натисна бутон в жабката. Щот колата не беше заключена.

— Радвам се, че не си го направил.

— Можех, ама ако се беше върнал и куфарът не беше там, какво щеше да направи? Да се върне и сигурно да те застреля. Затова реших, че не е умно.

— Добро разсъждение.

— После си помислих, че ако това беше филм, щях да се мушна отзад и да се пъхна между седалките. Те щяха да вкарат парите в багажника и да седнат отпред, никой нямаше да погледне даже отзад. Представих си, че се връщат в тяхната къща или там, където отиват, а когато пристигаме, аз се измъквам и ти се обаждам, казвам ти къде сме. Но после си рекох — Ти Джей, това не е филм, много си млад за умиране.

— Радвам се, че така си решил.

— А и може би ти нямаше да си на същия телефонен номер и тогава аз какво правя? Затова изчаках, а когато той се върна с втория куфар, метна го в багажника и влезе в колата. А другият, оня, дето се обаждаше, дойде и седна зад волана. И потеглиха, а аз се вмъкнах в гробището и ви намерих. Гробището е странно, човече. Разбирам да имаш надгробен камък, на него да пише кой лежи отдолу, ама има ги едни такива малки къщурки, нагласени, като тия, дето са имали, когато са били живи. Ти искаш ли такава?

— Не.

— И аз не искам. Само малък камък, на който да пише Ти Джей.

— И никакви дати? Без фамилия?

Той поклати глава.

— Само Ти Джей — потвърди той. — Може и номерът на пейджъра ми.

* * *

Отново на Колониал Роуд, Кенан вдигна телефона и се опита да намери пицария, която да работи в този час. Не успя, но нямаше значение. Никой не беше гладен.

— Трябва да го отбележим — каза той. — Върнахме детето, жива е. Заслужава си да го отбележим тържествено.

— Това е късмет — обади се Питър. — Не отбелязваш тържествено равен резултат. Никой не печели, никой не изстрелва фойерверки. Равен резултат е по-лошо и от загуба.

— Щях да се чувствам много по-зле, ако момичето беше мъртво — призна Кенан.

— Така е, защото това не е футболна игра, ами истина. Но пак не можеш да празнуваш, братле. Лошите взеха парите. Това ли те кара да си мяташ шапката във въздуха?

— Не са се измъкнали — намесих се аз. — Ще отнеме ден или два, толкова. Но няма къде да ходят.

Но и на мен не ми беше до празнуване. Като всяка игра, която завършва на равно и тази остави привкус на пропуснати възможности. Ти Джей беше помислил да се скатае отзад в хондата или да открие как да проследи колата до дома на похитителите. Питър беше имал две възможности да застреля Каландър с пушката, в мигове, когато не би имало опасност както за мен, така и за момичето. А аз се сещах за дузина моменти, в които бихме могли да направим опит да си вземем парите. Направихме, каквото ни бяха казали, само че трябваше да има начин да направим повече.

— Искам да звънна на Юри — рече Кенан. — Детето беше съсипано, едва вървеше. Мисля, че е загубила повече от пръстите си.

— Опасявам се, че си прав.

— Сигурно много пъти са я насилвали. — Натисна бутоните на телефона. — Не ми харесва да мисля за това, защото се сещам за Франси и… — прекъсна, за да поздрави. — Юри, здравей. А, съжалявам. Набрал съм грешен номер, наистина съжалявам, че ви обезпокоих.

Затвори и въздъхна.

— Жената говореше на испански, звучеше сънена, май я събудих. Боже, как мразя да се случва това.

— Грешно набиране — рекох аз.

— Да, не знам кое е по-лошо — когато ти се обаждат по погрешка или когато набереш някой по погрешка. Чувствам се като пълен идиот, когато притеснявам някого така.

— В деня на отвличането на жена ти са се обадили два пъти по погрешка.

— Да. Като поличба, само че не звучаха особено злокобно, когато ми позвъниха. Бяха просто досадни.

— И Юри е имал две такива обаждания тази сутрин.

— И? — Намръщи се, после кимна. — Мислиш, че са били те? Звънили са, за да се уверят, че има някой вкъщи? И какво, ако е така?

— Ти би ли използвал уличен телефон? — Погледнаха ме неразбиращо. — Да кажем, че позвъниш и се престориш, че обаждането е по погрешка. Няма да кажеш нищо и никой няма да му обърне внимание. Ще си направиш ли труда да пропътуваш с колата дванайсет пресечки и да изхарчиш четвърт долар за уличен телефон? Или ще използваш собствения си телефон?

— Предполагам, че ще използвам моя, но…

— Аз също — казах.

Грабнах бележника си и затърсих листа, който Джими Хонг ми даде, списъкът с обажданията до дома на Кури. Записал беше всички позвънявания след полунощ, макар че ми трябваха само онези след първото искане на откупа. По-рано през деня държах списъка, търсех номера на телефона в пералнята, понеже обмислях дали да звъня на Ти Джей там, но къде го сложих, по дяволите?

Намерих го и го разгънах.

— Ето — казах. — Две позвънявания, и двете по-кратки от минута. Едното в девет четирийсет и четири сутринта, другото в два и трийсет следобед. Номер на телефона, от който е позвъняването: 243–7436.

— Човече — рече Кенан, — само помнех, че е имало две погрешни позвънявания. Не знам по кое време са били.

— Разпознаваш ли номера?

— Прочети го отново. — Поклати глава. — Не ми е познат. Защо не позвъним и не видим кой ще вдигне?

Посегна към телефона. Улових ръката му.

— Почакай. Да не ги предупреждаваме.

— За какво да не ги предупреждаваме?

— Че знаем къде са.

— Знаем ли? Имаме само номер.

— Братя Конг сигурно вече са се прибрали — обади се Ти Джей. — Да проверя ли?

Поклатих глава.

— Мисля, че мога и сам да се справя.

Взех телефона, набрах Информация. Когато се обади операторът, казах:

— Полицай иска помощ. Казвам се Алтън Саймък, номерът на значката ми е 2491–1907. Имам телефонен номер и ми трябват името на собственика и адресът. Да, точно така. 243–7436. Да, благодаря.

Затворих плавно телефона и записах адреса, преди да е изчезнал от ума ми.

— Телефонът е на името на А. Х. Уолънс. Приятел ли ти е? — Кенан поклати глава. — Мисля, че А отговаря на Албърт. Така Каландър назова партньора си. — Прочетох на глас адреса, който бях записал: — Петдесет и първа улица, номер шестстотин деветдесет и две.

— Сънсет Парк — каза Кенан.

— Сънсет Парк. Две-три пресечки от пералнята.

— Време е за решаващата игра — рече Кенан. — Да вървим.

* * *

Оказа се дървена къща и дори на лунна светлина се виждаше, че е занемарена. Дървената облицовка се нуждаеше неистово от боядисване, храстите бяха избуяли. Стъпалата отпред водеха до веранда с мрежа, която видимо беше провиснала в средата. По бетонната алеята имаше катранени кръпки. Тя минаваше от дясната страна на къщата и водеше до долепен гараж за две коли. На половината разстояние имаше странична врата и трета врата отзад на къщата.

Всички бяхме дошли с буика, който стоеше паркиран на ъгъла на Седмо авеню. Всички бяхме въоръжени. Сигурно на лицето ми се е изписала изненада, когато Кенан подаде револвер на Ти Джей, защото той ме погледна и каза:

— Щом ще идва, ще е въоръжен. Вижда ми се сърцато момче, нека дойде. Знаеш ли как се борави с това, Ти Джей? Като с японски апарат — насочваш и натискаш.

Горната врата на гаража беше заключена със солидна заключалка. До нея имаше тясна дървена врата, която също беше заключена. Кредитната ми карта нямаше да влезе в процепа. Опитах се да измисля как безшумно да строша един от прозорците, когато Питър ми подаде фенерче и за секунда реших, че иска да строша стъклото с него, не разбирах защо. После ми просветна, насочих фенерчето към прозореца и го включих. Хондата сивик беше там, познах регистрационния номер. Извъртях фенерчето и от другата страна се видя тъмен ван. Регистрационният номер не беше в полезрението ни, а и цветът не можеше да бъде определен на тази светлина, но видяното дотук ни стигаше. Намирахме се на правилното място.

В къщата лампите светеха. Имаше белези, че това е еднофамилно жилище — един звънец на страничната врата, единична пощенска кутия на верандата до вратата, — а обитателите му можеха да са навсякъде във вътрешността. Заобиколихме къщата от задната страна. Преплетох ръце и повдигнах Кенан. Той се улови за перваза на прозореца и надникна над него, после скочи на земята.

— Кухнята — промърмори той. — Русият брои там парите. Отваря всяка пачка и брои банкнотите, записва номерата на лист. Загуба на време. Работата е свършена, защо го е грижа колко има?

— Ами другият?

— Не го видях.

Повторихме процедурата с другите прозорци, опитахме да отворим страничната врата, когато минахме покрай нея. Заключена беше, но и дете би могло да я отвори с ритник. Задната врата, която водеше към кухнята, също изглеждаше паянтова.

Но не исках да влизам с трясък, докато не се уверя, че и двамата са в къщата.

Отпред Питър рискуваше да привлече вниманието на някой минувач, като използваше острието на джобно ножче, за да отвинти болт от вратата на верандата. Тази врата беше с по-здрава ключалка, но имаше и голям прозорец, който можеше да се счупи, за да се вмъкнем бързо. Питър не го счупи, но погледна през него и установи, че Албърт не е в дневната.

Дойде, за да ни го съобщи. Реших, че Албърт или е горе, или е отскочил за бира. Мъчех се да измисля как да уловим Каландър без много шум, когато Ти Джей привлече вниманието ми с изщракване на пръсти. Погледнах към него, той стоеше приклекнал до прозореца на мазето.

Приближих се и надзърнах. Момчето държеше фенерче, светлината от което обхождаше вътрешността. Имаше голям умивалник в ъгъла, до него пералня и сушилня. В другия край стоеше тезгях, от двете му страни имаше електроуреди. Над тезгяха висеше табло, на което бяха окачени десетки инструменти.

На преден план имаше маса за пинг-понг с провиснала мрежа. Върху нея зееше празен един от куфарите. Албърт Уолънс, все още с дрехите, които беше носил на гробището, седеше до масата на стол с висока облегалка. Би могъл да брои парите в куфара, само че в куфара нямаше никакви пари, а и беше любопитно как ще го прави на тъмно. В мазето нямаше друга светлина освен тази от фенерчето на Ти Джей.

Не можех да я видя, но предположих, че около врата на Албърт е увита струна от пиано — най-вероятно същата струна, използвана при мастектомията на Пам Касиди и Лейла Алварез. Вратът не беше срязан напълно заради съпротивата на костите и хрущялите. Главата на Албърт беше подута гротескно, защото кръвта можеше да навлиза в нея, но не и да се оттича. Лицето му приличаше на морава луна, очите бяха изскочили от орбитите си. Бях виждал жертва на гарота и преди, затова знаех какво виждам, но нищо не може да подготви човек за видяното. Най-противната гледка в живота ми.

Но така рисковете намаляваха.

* * *

Кенан беше погледнал отново през кухненския прозорец и не беше видял никъде оръжие. Имах чувството, че Каландър го е прибрал. При нито едно от отвличанията не беше размахвал пистолет, използва го в гробището само за да подсили въздействието от ножа, опрян до гърлото на Луша.

Проблемът беше във времето, необходимо да стигнем от която и да е от вратите до мястото, където Каландър броеше парите. Да влезем през задната или страничната врата, означаваше да тичаме през стълбите до кухнята. Ако влезехме през предната врата, трябваше да прекосим цялата къща до задната й част.

Кенан предложи да влезем тихо през предната врата. Така нямаше да има скърцащи стълби, а и тя беше най-отдалечена от мястото, където седеше Рей. Както беше погълнат от броенето, можеше и да не чуе чупенето на стъклото.

— Залепи го с тиксо — посъветва го Питър. — Чупи се, но не пада на пода. Шумът е по-малко.

— Такива неща научаваш, като си наркоман — отбеляза Кенан.

Само дето нямахме тиксо, а и всички квартални магазини, които биха могли да продават такова, бяха затворили отдавна. Ти Джей се сети, че със сигурност има подходящо тиксо на тезгяха или на таблото отгоре, но щеше да се наложи да счупим прозорец, за да влезем, затова нямаше много полза и от това предложение. Питър отиде отново до верандата и съобщи, че подът в дневната е застлан с килим. Спогледахме се и свихме рамене.

— Какво пък, по дяволите — рече някой.

Повдигнах Ти Джей и той наблюдаваше през кухненския прозорец, докато Питър счупи стъклото на входната врата. От мястото, където стояхме, не можехме да го чуем, очевидно и Каландър не го чу. Всички влязохме през предната врата, като стъпвахме внимателно по счупеното стъкло, чакахме, ослушвахме се, после бавно тръгнахме през потъналата в тишина къща.

Най-отпред вървях аз, стигнахме до кухненската врата. Кенан беше до мен. И двамата държахме оръжие. Реймънд Каландър седеше така, че го виждахме в профил. В едната си ръка стискаше пачка пари, в другата молив. Смъртоносни оръжия в ръцете на добрия счетоводител, помислих си аз, но далеч не толкова страшни, колкото пистолетите и ножовете.

Не знам колко съм чакал. Едва ли е било повече от петнайсет-двайсет секунди, но ми се сториха повече. Чаках, докато изведнъж стойката на раменете му се промени и показа, че някак е разбрал за присъствието ни.

— Полиция. Не мърдай — викнах.

Той не помръдна, дори не вдигна очи при гласа ми. Остана неподвижен, докато един етап от живота му приключваше и започваше друг. После се извърна, за да ме погледне, по лицето му не се четеше нито страх, нито гняв, само дълбоко разочарование.

— Каза седмица. Обеща ми.

* * *

Изглежда всички пари бяха тук. Напълнихме един куфар. Другият беше в мазето и никой не искаше да отиде, за да го вземе.

— Бих предложил на Ти Джей да слезе — рече Кенан, — но знам как влезе в гробището, затова предполагам, че няма да слезе при трупа.

— Ти само кажи и отивам. Що се мъчиш да ме шашкаш.

— Да — отвърна му Кенан. — Реших, че така ще отговориш.

Ти Джей извъртя очи, после отиде за куфара. Върна се с него и каза:

— Човече, долу смърди много здраво. Умрелите винаги ли смърдят така? Ако някога убивам някого, напомни ми да го очистя отдалеч.

Интересно. Работехме около Каландър, държахме се така, сякаш него го няма, а той ни улесни, като мируваше и си държеше устата затворена. Седнал така, изглеждаше по-дребен, слаб и безпомощен. Знаех, че съвсем не е такъв, но вялото му бездействие създаваше такова впечатление.

— Всичко е прибрано. — Кенан затвори ключалките на втория куфар. — Могат да се върнат направо при Юри.

— Юри искаше само да си върне детето — рече Питър.

— Ами тази нощ има късмет. Получава и парите.

— Каза, че не му пука за парите — унесено рече Питър. — Парите нямали значение.

— Пити, да не би да казваш нещо, без да го изричаш явно?

— Той не знае, че сме дошли тук.

— Не знае.

— Само си помислих…

— Недей.

— Това са страшно много пари, братле. А ти напоследък много се охарчи. Сделката с хашиша ще се провали, нали?

— Е, и?

— Бог ти дава възможност да попълниш загубите, не Му плюй в лицето.

— Майчице, Пити — рече Кенан. — Не помниш ли какво ни казваше баща ни?

— Всякакви глупости ни разправяше. Кога сме го слушали?

— Казваше никога да не крадем, освен ако не е милион долара, Питър. Помниш ли?

— Ами ето възможност.

Кенан поклати глава.

— Не. Грешиш. Това са осемстотин хиляди долара и четвърт милион от тях са фалшиви, а други сто и трийсет хиляди са мои поначало. И какво ни остава? Четиристотин и няколко хиляди. Четиристотин и двайсет? Горе-долу.

— Така покриваш загубите, братле. Този задник взе от нас четиристотин хиляди, плюс десет, които даде на Мат, плюс разходите, колко стават? Четиристотин и двайсет? Страшно близо до тях.

— Не искам да си връщам загубите.

— Така ли?

Вгледа се остро в брат си.

— Не искам — повтори той. — Платих кървави пари за Франси, а ти искаш да крада кървави пари от Юри. Човече, имаш извратеното съзнание на наркоман, открадни му портфейла и му помогни да го потърси.

— Да, прав си.

— Сериозен съм, Пити…

— Не, прав си. Напълно прав.

— С фалшиви пари ли ми платихте? — попита Каландър.

— Ти, нищожество — обърна се към него Кенан, — започвах да забравям, че си тук. Какво, изплаши се, че ще те спипат, докато ги харчиш ли? Имам новина за теб. Няма да ги харчиш.

— Ти си арабинът. Съпругът.

— И?

— Просто се чудех.

— Рей, къде са парите, които взе от господин Кури? — попитах аз. — Четиристотинте хиляди.

— Поделихме си ги.

— И какво стана с тях?

— Не знам какво е направил Албърт с неговата половина. Знам, че не са в къщата.

— А твоята половина?

— Депозирани са в сейф. „Бруклин Фърст Мъркантайл“, на ъгъла на Ню Утрехт и Форт Хамилтън Паркуей. Ще мина от там утре, когато напускам града.

— Ще минеш, така ли? — учуди се Кенан.

— Не мога да реша дали да взема хондата или вана — продължи Каландър.

— Ама и тоя си го бива, нали? Мат, мисля, че казва истината за парите. Можем да забравим за половината в банката. Половината на Албърт, знам ли, мисля, че можем и цялата къща да обърнем и няма да я намерим, ти как мислиш?

— Няма да я намерим.

— Сигурно е заровил парите в двора. В шибаното гробище или на друго място. Мамка им. Тези пари не трябва да се у мен. Знаех го от самото начало. Да направим каквото трябва и да се махаме от тук.

— Трябва да направиш избор, Кенан — рекох аз.

— Как така?

— Мога да го предам. Вече има много доказателства срещу него. Убил е партньора си в мазето, а микробусът в гаража е пълен с тъкан, следи от кръв и бог знае още какво. Пам Касиди може да го идентифицира като мъжа, който я е осакатил. Други доказателства ще го свържат с Лейла Алварез и Мари Готескинд. Очакват го поне три доживотни присъди плюс още двайсет или трийсет години за поощрение.

— Можеш ли да гарантираш, че ще остане до живот в затвора?

— Не — бях честен. — Никой не може да гарантира нищо, когато става дума за криминалната правна система. Най-доброто ми предположение е, че ще свърши в щатската болница за криминално проявени психичноболни в Метуон и че няма да излезе жив от там. Но всичко се случва. Знаеш и сам. Не виждам как ще успее да се измъкне, но са ми разказвали за случаи, при които хората са се измъкнали.

Кенан се замисли.

— Да се върнем на нашата уговорка — рече той. — Уговорката ни не беше да го предадеш.

— Знам. Затова ти казвам, че изборът е твой. Но ако избереш друго, аз трябва да си тръгна първи.

— Не искаш ли да си тук?

— Не.

— Защото си против ли?

— Не съм нито за, нито против.

— Но не е нещо, което ти би направил.

— Не — признах, — не заради това. Защото съм го правил, определял съм се за екзекутор. Не е роля, с която искам да свикна.

— Не е.

— И няма причина да бъда такъв в този случай. Мога да го предам на отдел „Убийства“ в Бруклин и да спя спокойно.

Той отново се замисли.

— А аз мисля, че няма да мога — заяви той.

— Затова ти казах, че решението е твое.

— Да, добре, мисля, че току-що го взех. Ще се погрижа сам.

— Тогава аз трябва да си тръгвам.

— Да, ти и всички останали. Ето какво ще направим. Жалко, че не взехме две коли. Мат, ти, Ти Джей и Пити ще откарате парите на Юри.

— Някои от тях са твои. Искаш ли да си вземеш парите, които му зае?

— Отделете ги в дома му, става ли? Не искам у мен да се окажат фалшиви пари.

— Те всички са в пачки с ленти на банката — обади се Питър.

— Да, само че всички са се смесили, докато тоя кретен тук ги е броил, затова ги проверете у Юри, нали? После ще ме вземете. Как да се уговорим? Двайсет минути до Юри и двайсет обратно, двайсет минути там, да речем час. Ще се върнете и ще ме вземете след час и петнайсет минути.

— Добре.

Той грабна чантата.

— Хайде, да ги занесем до колата. Мат, наблюдавай го, става ли?

Излязоха, а двамата с Ти Джей останахме да гледаме към Реймънд Каландър. И двамата имахме оръжие, но на този етап можехме да го пазим и с мухобойка. Изглеждаше, сякаш не е тук.

Наблюдавах го и си припомнях разговора ни в гробището, онзи момент, в който звучеше като човешко същество. Исках отново да поговорим и да видя какво ще каже този път.

— Тук ли щеше да оставиш Албърт?

— Албърт? — Замисли се с усилие. — Не — отвърна той накрая. — Щях да почистя, преди да си тръгна.

— Какво щеше да направиш с него?

— Да го нарежа. Да го увия в пакети. Пълно е с найлонови торби в шкафа.

— И после? Да го доставиш на някого в багажника на кола?

— О! Не, това беше специално за арабина. Но е лесно. Разпръскваш ги, хвърляш ги в контейнерите, в боклукчийските кофи. Никой не забелязва. Хвърляш ги сред боклуците от ресторантите, минават за изхвърлени парчета развалено месо.

— И преди си го правил.

— О, да — призна той. — Имаше и други жени, за които не знаеш. — Погледна към Ти Джей. — Спомням си една чернокожа. Цветът на кожата й беше почти като твоя. — Въздъхна. — Уморен съм.

— Няма да се проточи.

— Ще ме оставите с него, а той ще ме убие. Оня арабин.

Финикиец, помислих си аз.

— Ние с теб се познаваме — рече той. — Знам, че ме излъга, знам, че наруши обещанието, което ми даде, че е трябвало да го нарушиш. Но ние с теб си говорихме. Как можеш просто да го оставиш да ме убие?

Скимтящ, негодуващ. Невъзможно беше да не се сети човек за Айхман[1] на пристанището в Израел. Как сме могли да му го сторим?

А и аз се замислих за въпроса, който му бях задал в гробището, върнах му неговия забележителен отговор.

— Ти се качи в микробуса — рекох аз.

— Не разбирам.

— Щом се качиш в микробуса — обясних, — вече си само части от труп.

* * *

Както се бяхме уговорили, взехме Кенан в три без четвърт сутринта от тротоара пред бижутериен магазин на Осмо авеню, точно на ъгъла зад къщата на Албърт Уолънс. Видя, че аз съм зад волана и попита къде е брат му. Отговорих, че сме го оставили преди няколко минути в къщата му на Колониал Роуд. Мислеше да вземе тойотата, но си промени плановете и каза, че отива да спи.

— Така ли? Аз съм толкова пълен с енергия, че ще се наложи да ме удариш с чук, за да ме укротиш. Не, остани, Мат. Ти карай — заобиколи колата и погледна към Ти Джей, който лежеше проснат на задната седалка като парцалена кукла. — Отдавна му е време за сън. Тази чанта ми се струва позната, но се надявам този път да не е пълна с фалшиви банкноти.

— В нея са твоите сто и трийсет хиляди долара. Направихме всичко по силите си. Не ми се вярва сред тях да има фалшиви.

— И да има, не е голям проблем. Добри са, колкото и истинските. Най-добре ще е да минеш по Гоуанъс. Знаеш ли как да се върнеш до там?

— Мисля, че да.

— А после по моста или през тунела, ти решаваш. Брат ми предложи ли да вземе моите пари с него в къщата, за да ги държи под око?

— Имах чувството, че част от работата ми е да ги доставя лично.

— Да, добре, дипломатичен начин да се изразиш. Иска ми се да си взема думите назад за това, че има съзнание на наркоман. Гадно е да го кажеш на някого.

— Той се съгласи с теб.

— Това е най-лошото, и двамата знаем, че е истина. Юри изненада ли се, като видя парите?

— Изуми се.

Той се разсмя.

— Сигурен бях. Как е детето?

— Докторът казал, че ще се оправи.

— Наранили са я много, нали?

— Мисля, че е трудно да се раздели физическата травма от емоционалната. Изнасили ли са я няколко пъти и разбрах, че има вътрешни наранявания освен загубата на двата пръсти. Била е упоена, разбира се. А мисля, че докторът е дал и на Юри нещо.

— Трябваше да даде на всички ни.

— Юри опита всъщност. Искаше да ми даде пари.

— Дано си ги взел.

— Не съм.

— И защо?

— Не знам защо. Необичайно е за мен, ако трябва да съм честен.

— Не са те учили така в Седемдесет и осми участък, така ли?

— Няма нищо общо с онова, което са ме учили в Седемдесет и осми. Казах му, че вече имам клиент и той ми е платил. Може би се впечатлих от думите ти за кървавите пари.

— Човече, това няма смисъл. Ти работи и свърши добра работа. Искал е да ти плати, трябвало е да приемеш.

— Всичко е наред. Казах му, че може да даде нещо на Ти Джей.

— Какво му даде.

— Не знам. Няколко пачки.

— Двеста — обади се Ти Джей.

— Ти Джей, ама ти си бил буден? Мислех, че спиш.

— Не, притворих си очите само.

— Дръж се с Мат. Мисля, че той ти влияе добре.

— Направо е изгубен без мен.

— Така ли, Мат? Наистина ли си изгубен без него?

— Съвсем вярно — потвърдих. — За никъде не сме без него.

* * *

Поех по магистралата Бруклин-Куинс и после по моста; когато стигнахме Манхатън, попитах Ти Джей къде да го оставя.

— На Дюс е добре — рече той.

— Три сутринта е.

— Дюс няма врата, пич. Не я затварят.

— Имаш ли къде да спиш?

— Ей, имам пари в джоба — обяви той. — Може пък да проверя дали няма да ми дадат старата ми стая във „Фронтенак“. Ще си взема три-четири душа, ще позвъня за обслужване по стаите. Имам къде да спя, човече. Не бери грижа за мен.

— А и си находчив.

— Мислиш, че си правиш майтап, ама знаеш, че е истина.

— И си внимателен.

— И двете.

Оставихме го на ъгъла на Осмо авеню и Четирийсет и втора улица и ни хвана червен светофар на Четирийсет и четвърта. Огледах се в двете посоки, нямаше никого, но и аз не бързах. Изчаках да светне зелено.

— Не мислех, че си в състояние да го направиш — казах аз.

— Какво? За Каландър ли?

Кимнах.

— И аз не мислех, че ще мога. Никога не съм убивал. Бил съм достатъчно бесен, за да убия някого, случвало се, но яростта отминава.

— Така е.

— Той приличаше на нищожество, знаеш ли? Напълно незначителен човек. И си помислих — как ще убия тоя червей? Но знаех, че трябва да го направя. Затова измислих как да постъпя.

— Как?

— Накарах го да говори — обясни Кенан. — Зададох му няколко въпроса и той ми отговори накратко, но аз не спирах и го накарах да се разприказва. Разказа ми какво са сторили на детето на Юри.

— Боже!

— Какво са й направили и колко уплашена е била, всичко. Щом започна веднъж, нямаше спиране. Сякаш отново преживяваше събитията. Виждаш ли, не е като при лова, при който застрелваш елена, отрязваш му главата и я закачаш на стената. Когато убивал някоя жена, му оставали само спомените, затова му идваше добре дошло да си ги припомни и да види колко са хубави.

— Говори ли за жена ти?

— Да. Харесваше му да ми разказва. Както му е харесало и да ми я върне на парчета, за да ми натрие носа. Искаше ми се да го накарам да млъкне, не исках да слушам, но майната му, знаеш ли? Искам да кажа, че нея вече я няма, предадох я на шибаните пламъци, човече. Повече не може да я боли. Затова го оставих да говори колкото си иска, после вече можех да направя онова, което трябваше.

— И го уби.

— Не съм.

Погледнах го.

— Никога никого не съм убивал. Не съм убиец. Погледнах го и си помислих — не, кучи сине, няма да те убия.

— И?

— Как мога да се превърна в убиец? Трябваше да стана лекар. Нали ти казах?

— Баща ти е искал това.

— Трябваше да стана лекар. Пити трябваше да е архитект, защото е мечтател, но аз бях практичен, затова трябваше да съм лекар. „Най-хубавото на света е“, казваше ми той, „да направиш някакво добро на света и да живееш достойно.“ Дори знаеше какъв точно лекар иска да бъда. „Стани хирург“, така ми казваше. „Там са парите. Това е елитът, върхът. Стани хирург.“

Умълча се за момент.

— Ами хубаво — рече той. — Тази вечер бях хирург.

Заваля, но не силно. Не включих чистачките.

— Свалих го долу — говореше Кенан. — В мазето, където беше приятелят му. Ти Джей имаше право, долу вонеше ужасно. Май когато умре така човек, червата се изпразват, идеше ми да повърна, но май привикнах към вонята.

Нямах никаква упойка, но не беше и нужно, защото той веднага припадна. Взех ножа му, грамадният му джобен нож с петнайсетсантиметрово острие, а на тезгяха имаше всякакви инструменти, всичко, което може да ти дотрябва.

— Не е необходимо да ми разказваш, Кенан.

— Напротив, грешиш, точно това трябва да направя. Ако не искаш да слушаш, това е друго, но трябва да ти кажа.

— Добре.

— Избодох му очите — рече той, — за да не може никога повече да погледне жена. Отсякох му ръцете, за да не докосне жена. Използвах турникети, за да не кърви до смърт, направих ги от жица. Отсякох ръцете на това жалко нищожество със сатър. Предполагам, че същият сатър са използвали, за да…

Пое дълбоко въздух, после отново и отново.

— За да разчленяват труповете — продължи той. — Откопчах панталона му. Не исках да го докосвам, но се насилих, отсякох му онази работа, защото повече няма да му трябва. После и краката му, насякох шибаните му крака, да не би да е тръгнал нанякъде? И ушите му, за какво му е да чува? И езика му, част от езика му, не можах да го измъкна целия, но го изтеглих с пинсети, извадих го от устата му и отрязах колкото можах, защото има ли кой да иска да чуе онова, което говори? Кой иска да слуша дивотиите на тоя изверг? Спри колата.

Натиснах спирачки, Кенан отвори вратата и повърна в канавката. Подадох му кърпичка и той си избърса устата, после я хвърли на улицата.

— Съжалявам. — Затвори вратата на колата. — Мислех, че съм спрял да повръщам. Мислех, че стомахът ми вече е празен.

— Кенан, добре ли си?

— Да, така мисля. Май съм добре. Казах, че не съм го убил, но не знам дали е вярно. Когато си тръгнах, беше жив, но вече може и да е мъртъв. А ако не е, майната му, какво му е останало? Голяма касапница беше, това направих с него. Защо не можах просто да го застрелям в главата? Бам и край.

— И защо не го застреля?

— Не знам. Може би съм си мислил „око за око, зъб за зъб“. Той ми я върна на парчета, затова му показах какво е да разпарчетосваш. Нещо такова. Не знам. — Кенан сви рамене. — Мамка му, край. Може да е жив, може и да е умрял, няма значение, свърши се.

Паркирах пред хотела си и двамата излязохме от колата, застанахме неловко на тротоара. Кенан посочи към чантата и ме попита дали искам пари. Казах му, че предварителният му хонорар е предостатъчен за работата ми. Дали съм бил сигурен? Да, отвърнах, сигурен съм.

— Хубаво — каза той. — Щом си сигурен. Обади ми се някоя вечер, ще вечеряме заедно. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— И се пази. Иди да поспиш.

Бележки

[1] Адолф Айхман (1906–1962) е нацистки офицер от Гестапо и един от главните организатори на Холокоста. След разгрома на Третия райх, бяга в Аржентина, където живее под чуждо име и работи за „Мерцедес-Бенц“. Израелското разузнаване Мосад го разкрива, залавя и тайно го отвежда в Израел, където е съден и екзекутиран чрез обесване през 1962 г. — Б.пр.