Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Матю Скъдър (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
sqnka(2020)

Издание:

Автор: Лорънс Блок

Заглавие: Билет за отвъдното

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Intense

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД

Редактор: Иван Атанасов

Коректор: Саша Александрова

ISBN: 978-954-783-212-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113

История

  1. —Добавяне

Двайсет и първа глава

В колата Кенан каза:

— На теб как ти се струва да минем по Шор Паркуей и Гоуанъс, става ли? — Казах му, че той знае по-добре от мен. — Това хлапе, което ще вземем, то как се вписва?

— Хлапе от гетото, което се размотава на Таймс Скуеър. Бог знае къде живее. Представя се с инициалите на името си, ако приемем, че са неговите инициали и не ги е намерил в купа с насипна азбука. Оказа ни голяма помощ, вярваш или не вярваш. Той ме свърза са компютърните гении, той видя тази вечер Каландър и записа регистрационния номер на колата му.

— Мислиш ли, че ще се опита да направи нещо в гробището?

— Надявам се да не го прави. Вземаме го, защото не искам да се мотае из Сънсет Парк и да се прави на находчив, докато Каландър и приятелите му се прибират. Искам да го държа в безопасност.

— Каза, че е дете.

Кимнах.

— На петнайсет-шестнайсет.

— Какъв иска да стане, като порасне? Детектив като теб ли?

— Сега иска да е такъв. Не иска да чака, докато стане голям. Не мога да кажа, че го виня. Много от децата като него не го искат.

— Не искат какво?

— Да пораснат. Чернокожо момче, което живее на улицата? Средната продължителност на живота им е като на плодовата мушица. Ти Джей е добро хлапе. Надявам се да успее.

— И наистина не знаеш фамилията му.

— Не.

— Знаеш ли кое е странното? Покрай АА и улиците познаваш страшно много хора, на които не знаеш фамилията.

Малко по-късно добави:

— Как ти се струва Дани? Роднина ли е на Юри или?

— Представа си нямам. Защо?

— Ами мислех си, двамата пътуват отзад с линкълна и милион долара на задната седалка. Знаем, че Дани има пистолет. Ами ако гръмне Юри и изчезне? Дори няма да знаем кого да търсим, просто руснак с яке, което не му е много по мярка. И той е тип без фамилия. Сигурно не ти е приятел?

— Според мен Юри му вярва.

— Сигурно му е роднина. На кого друг можеш да вярваш така?

— А и няма милион.

— Осемстотин хиляди. Ще ме изкараш лъжец заради недостигащите двеста хиляди ли?

— И почти една трета фалшификати.

— Прав си, надали си струва да се откраднат. Късметлии ще сме, ако онези двама шегаджии ги приемат. Ако не отидат в мазето, ще ги спестим за следващото добро дело. Искаш ли да ми направиш услуга? Когато се изправиш с куфар във всяка ръка пред онези приятелчета, ще ги попиташ ли нещо?

— Какво?

— Попитай ги как са ме избрали, става ли? Защото този въпрос ме подлудява.

— Ами — рекох аз — мисля, че знам.

— Сериозно?

— Аха. Първата ми догадка беше, че Рей е в бизнеса с наркотици на някакво ниво.

— Има смисъл, обаче…

— Обаче не е, почти съм сигурен, защото накарах един човек да провери и няма криминално досие.

— И аз нямам.

— Ти си изключение.

— Така е. Ами Юри?

— Няколко ареста в Съветския съюз, не е седял дълго в затвора. Един обиск тук за получаването на крадени стоки, но обвиненията са свалени.

— Но нищо, свързано с наркотиците.

— Нищо.

— Добре, Каландър има безупречно досие. Тогава не е в бизнеса с дрога, така че…

— Агенцията за борба с наркотиците се е опитвала да образува дело срещу теб преди време.

— Да, но не стигнаха доникъде.

— Преди това говорих с Юри. Разказа ми, че се е отдръпнал от сделка миналата година, защото усещал, че някаква агенция се опитва да го спипа. Имал чувството, че са федералните.

Кенан се извърна, за да ме погледне, после с усилие на волята насочи погледа си напред и зави, за да задмине кола.

— Исусе Христе — рече той. — Нова национална полицейска структура? Не могат да ни заловят, затова избиват съпругите и дъщерите ни, така ли?

— Мисля, че Каландър е работил за Агенцията — рекох. — Вероятно за сравнително кратко и почти със сигурност не като пълноправен агент. Може би са го използвали веднъж или два пъти като поверителен информатор, може да е оказвал съдействие с офисна работа. Не би стигнал далеч и не би издържал много дълго.

— Защо?

— Луд е, затова. Вероятно се е внедрил заради манията си към наркодилърите. Това си е плюс в тази работа, но не и когато е прекалена. Виж, ръководя се само от предчувствие. Имаше нещо, което той каза по телефона, когато му заявих, че съм партньор на Юри. Понечи да каже, че това обяснява защо не са успели да закопчаят Юри.

— Исусе.

— Мога да го проверя утре или вдругиден, ако успея да се свържа с някой в Агенцията и да видя дали името му няма да говори нещо на някой там. Или пък да се поровя без разрешение в досиетата им, ако компютърните ми маниаци могат да проникнат в тях.

Кенан изглеждаше замислен.

— Не звучеше като ченге.

— Не.

— Но така, както го описа, всъщност и не става дума за полицай?

— По-скоро експерт. Но експерт към Федералните и вманиачен на тема наркотици.

— Той знаеше колко струва килограм кокаин на едро — спомни си Кенан, — но не знам какво доказва това. Приятелят ти Ти Джей вероятно също знае.

— Не бих се учудил.

— Съученичките на Луша в онова девическо училище, сигурно и те знаят. В какъв свят живеем.

— Трябвало е да станеш лекар.

— Както искаше моят старец. Не, не мисля така. Но може би трябваше да стана фалшификатор. Срещаш се с хора от класа. Поне шибаната Агенция нямаше да ми диша във врата.

— Фалшификатор ли? Тогава във врата ти щяха да дишат Тайните служби.

— Боже мили! Ако не е едното наказание, тогава е другото.

* * *

— Онази пералня? Онази вдясно?

Казах, че е тя и Кенан спря отпред, но не загаси двигателя.

— Как сме с времето? — попита той. После погледна часовника си и часовника на таблото, и сам си отговори. — Добре. Малко сме подранили.

Гледах към пералнята, само че Ти Джей се показа от врата от другата страна на авенюто, пресече и се качи отзад. Представих ги един на друг и двамата заявиха, че за тях е удоволствие да се запознаят. Ти Джей се сви отзад на седалката, а Кенан включи на скорост.

— Ще отидат там в десет и половина, нали? — попита той. — А ние трябва да пристигнем десет минути по-късно, после ще отидем до мястото, където ни чакат. Правилно ли съм разбрал?

Казах му, че е разбрал.

— Значи ще сме лице в лице на ничия земя около единайсет и половина, ако така си го мислил?

— Нещо такова.

— И колко време ще отнеме да направим пазарлъка и да се махнем? Половин час?

— Вероятно по-малко, ако всичко върви наред. Ако положението се окаля, това вече е друга история.

— Да се надяваме, че няма. Мислех си дали да не се шмугна пак отзад, но май заключват вратите чак в полунощ.

— Вратите ли заключват?

— Да, еми требеше по-рано да се сетя, ама си казах да не се сещам, щото щяхте да изберете друго място.

— О, боже — сепнах се аз.

— Какво има?

— Дори не помислих за това — признах си. — Защо не каза по-рано?

— И какво щеше да направиш, да му звъннеш ли?

— Май не. Не ми и хрумна, че могат да заключват вратите. Гробищата не остават ли отворени по цяла нощ? Защо им е да им заключват вратите?

— За да стоят отвън хората.

— Е нали всички се натискат да влязат? Исусе, това сигурно съм го чул някъде в четвърти клас. Защо им е да имат ограда около гробищата?

— Сигурно се пазят от вандалите — предположи Кенан. — Деца, които рисуват върху паметните плочи, изхождат се в урните за цветя.

— Мислиш, че хлапетата не могат да прескочат оградите?

— Слушай сега — рече той, — аз не определям политиката на това място. Ако питаш мен, всички гробища в града ще са отворени за прием. Как ти се струва?

— Надявам се само да не съм прецакал работите. Ако дойдат и е заключено…

— И? Какво ще направят, ще продадат момичето на търговци на бели робини в Аржентина ли? Ще прескочат оградите, както ще направим и ние. А и всъщност не ги заключват преди полунощ. Хората може да поискат да минат от там след работа, за късно посещение на скъпите им заминали си вече хора.

— В единайсет вечерта?

Сви рамене.

— Хората работят до късно. Имат офиси в Манхатън, спират за по две питиета след работа, вечерят, после трябва да чакат половин час метрото, защото са като едни мои познати, които нямат пари да си вземат такси…

— Исусе — обадих се аз.

— И когато стигнат Бруклин, вече е късно, а те си казват „Ей, ама защо не мина през «Грийн Уд», да видя дали ще открия къде е заровен чичо Вик, не го дишах, май ще взема да му пикая на гроба.“

— Кенан, да не си притеснен?

— Притеснен съм, да. Ти какво си мислиш? Ти си този, който ще трябва да отиде до двама хладнокръвни убийци, въоръжен само с пари. Трябва вече да се потиш.

— Може би малко. Намали, наближаваме входа. Мисля, че е отворено.

— Така изглежда. Знаеш ли, дори да трябва да заключват, сигурно ги мързи да идват до тук.

— Може би. Я да обиколим с колата гробището, става ли? А после ще намерим къде да паркираме близо до нашия вход.

Обиколихме гробището в мълчание. Нямаше движение, цареше спокойствието на нощта, сякаш дълбокото безмълвие зад оградата на гробището можеше да се разстеле навън и да заглуши всеки шум близо до него.

Точно когато вече се връщахме на мястото, откъдето започна обиколката ни, Ти Джей попита:

— В гробището ли ще влизаме?

Кенан се обърна, за да скрие усмивката си.

— Ако предпочиташ, може да останеш в колата — успокоих го аз.

— Защо?

— За твое удобство.

— Човече — възмути се Ти Джей, — не ме е страх от умрелите. Това ли си помисли? Че ме е страх?

— Грешката е моя.

— Твоя е, пич. Мъртвите не ме косят.

* * *

Мъртвите и мен не ме косяха. Притесняваха ме някои от живите.

Срещнахме се на входа на Трийсет и пет улица и веднага влязохме вътре, не искахме да привличаме вниманието на хората по улицата. Засега Юри и Павел носеха парите. Двама от нас седмината носеха фенерчета. Кенан взе едното. Другото беше у мен и аз водех.

Не използвах много фенерчето, просто светвах набързо, когато ми трябваше да видя накъде вървя. През повечето време не се налагаше. Наближаваше пълнолуние и над нас луната ярко светеше, идваше светлина и от уличните лампи по авенюто. Надгробните плочи бяха предимно от бял мрамор и щом веднъж очите на човек привикнат с тъмнината, се отличаваха ясно. Проправях си път сред тях и се чудех върху чии ли кости стъпвам. Преди около година в един от вестниците беше излязла статия за местата, където биват погребвани телата, имаше списък на гробовете на богатите и известните в петте административни района[1]. Не й обърнах много внимание, но имах спомен, че доста голям брой от изтъкнатите нюйоркчани са погребани именно в „Грийн Уд“.

Четох, че някакви ентусиасти превърнали в хоби посещенията на гробовете. Някои се снимали, други правели копия на надписите на гробовете. Не можех да проумея каква полза биха имали от тях, но действията им не бяха толкова налудничави, колкото някои от нещата, които аз правя. Издирвателските им занимания протичали само денем. Не се мотаели по тъмно, като опипом се пазят да не се препънат в някоя гранитна плоча.

Продължих упорито. Придържах се към оградата, за да виждам надписите на улиците и забавих ход, когато стигнах до Двайсет и седма улица. Другите се приближиха, с жест им показах да се разпръснат, без да се приближават повече на север. После се обърнах към мястото, където се предполагаше, че е Реймънд Каландър и насочих фенерчето пред мен, светнах три пъти според уговорката.

Дълго време единственият отговор беше мрак, мрак и тишина. След това три просветвания примигнаха към мен, идваха малко вдясно. Бяха на около деветдесетина метра, дори повече, прецених аз. Не изглеждаше толкова много, когато някой тича с футболната топка под ръка. Сега обаче ми се сториха страшно далеч.

— Останете където сте — извиках аз. — Ще се приближим още малко.

— Не прекалявайте!

— На четирийсетина метра — уверих ги аз. — Както се споразумяхме.

От едната ми страна беше Кенан, от другата един от хората на Юри, другите също бяха наблизо. Изминах половината от разстоянието, което ни делеше.

— Достатъчно — извика Каландър в един момент, но беше прекалено далеч и не му обърнах внимание, продължихме. Трябваше да бъдем достатъчно близо, за да може един от нас да държи под прицел участниците в размяната. Имахме една пушка, поверена на Питър, който се беше показал като добър стрелец по време на шестмесечната военна служба в Националната гвардия. Разбира се, това е било преди дългото чиракуване като наркоман и пияница, но според него си оставал най-добрият стрелец в групата. Имаше прилична автоматична пушка с оптичен мерник, но мерникът не беше инфрачервен, така че щеше да се прицелва на лунна светлина. Исках разстоянието да е по-малко, за да може изстрелът му да е по-точен, ако се наложи да стреля.

Въпреки че се чудех какво значение има това за мен. Той щеше да започне да стреля, само ако играчите от другия отбор се опитат да играят мръсно, а ако това наистина станеше, те щяха да ме елиминират в самото начало. Отговореше ли Питър на стрелбата им, това означаваше, че няма да съм жив, за да разбера къде са попаднали изстрелите му.

Ободряващи размисли.

Намалихме разстоянието наполовина, дадох знак на Питър, той се оттегли встрани и си избра позиция за стрелба, като опря дулото на автоматичната пушка на нисък мраморен паметник. Потърсих с поглед Рей и партньора му и различих само сенки. Бяха се отдръпнали в мрака.

— Излезте на място, откъдето да ви виждаме — казах аз. — И покажете момичето.

Показаха се. Два силуета, но когато светлината стана по-ярка, се видя, че едната сянка е от двама, че единият от мъжете държи пред себе си момичето. Чух как Юри си пое дълбоко въздух и се помолих наум да запази хладнокръвие.

— Държа нож до гърлото й — извика Каландър. — Ако ми трепне ръката…

— По-добре да не трепва.

— Тогава донесете парите. И не се правете на хитри.

Обърнах се, взех куфарите, проверих разположението на хората ни. Не виждах Ти Джей и попитах Кенан какво е станало с него. Според Кенан вероятно се беше върнал в колата.

— Беж да бягаме крачета — рече той. — Не ми се вярва да примира за нощни разходки из гробищата.

— И аз не примирам.

— Слушай — рече той, — защо не им кажеш, че правилата са се променили, че парите са много тежки за един човек и аз да дойда с теб.

— Не.

— Трябва да си герой, а?

Не мога да кажа, че се чувствах като голям герой. Тежестта на куфарите ми пречеше да съм много наперен. Изглежда единият от мъжете имаше пистолет. Не беше този, който държеше момичето, и май пистолетът беше насочена към мен, но не усещах голяма вероятност да ме застрелят, стига някой от нашия отбор да не се поддадеше на паниката и да не започнеше да стреля, тогава всичко щеше да отиде по дяволите. Ако се канеха да ме убиват, щяха да изчакат да им занеса парите. Може и да бяха луди, но не бяха тъпи.

— Не се опитвай да хитруваш — предупреди ме Рей. — Не знам дали виждаш, но ножът е на гърлото й.

— Виждам.

— Достатъчно близко си. Остави чантите.

Рей държеше момичето и ножа. Разпознах гласа му, но щях да го позная и по описанието на Ти Джей, което се оказа съвсем точно. Якето му беше закопчано с цип, затова не можех да видя лъскавата му спортна риза, но ми се щеше да приема думите на Ти Джей за нея на доверие.

Другият беше по-висок, с неподдържана тъмна коса и очи, които в полумрака приличаха на прогорени в чаршаф дупки. Той не носеше яке, само фланелена риза и джинси. Не виждах очите му, но долавях яростта в погледа му и се чудех с какво ли съм го провокирал. Носех му милион долара, а него не го свърташе да ме убие.

— Отвори чантите.

— Първо пусни момичето.

— Не, първо покажи парите.

Пистолетът, който Кенан настоя да взема, беше с втъкнато в колана ми дуло, издутината от него личеше на спортното ми яке. Нямаше как ловко и бързо да го извадя от там, но сега ръцете ми бяха свободни и можех да се опитам да го направя.

Вместо това коленичих и отворих ключалките на единия от куфарите, вдигнах капака, за да покажа парите. Изправих се. Мъжът с пушката тръгна напред и аз вдигнах ръка.

— Сега я пуснете — казах. — После можете да ги огледате. Не се опитвай да променяш на място правилата, Рей.

— А, сладката ми Люси — рече той. — Непоносимо ще ми е да те видя как си тръгваш, детенце.

Той я освободи. Едва я виждах, тялото му я прикриваше наполовина. Дори в мрака ми се стори бледа и измъчена. Ръцете й бяха притиснати към кръста, прилепени здраво от двете й страни, раменете й приведени. Изглеждаше така, сякаш се опитва да се превърне в най-малката цел на света.

— Ела, Луша — обърнах се към нея аз.

Тя не помръдна.

— Баща ти те чака там, миличка. Иди при баща си. Тръгвай.

Направи една крачка и спря. Вървеше нестабилно и здраво стискаше едната си ръка с другата.

— Върви — нареди й Каландър.

— Тичай!

Тя погледна към него, после към мен. Трудно беше да се каже какво търсеше, защото погледът й беше блуждаещ, празен. Исках да я грабна, да я метна на рамо и да изтичам към мястото, където чакаше баща й.

Или да издърпам с една ръка якето си, да измъкна оръжието с другата и да очистя двете копелета на място. Само че пистолетът на тъмнокосия сочеше към мен, а и Каландър вече ме държеше на мушка с пистолета си, оръжие-другарче на ножа, който все още държеше.

Извиках на Юри да я повика при себе си.

— Лушка! — извика той. — Лушка, татко е. Ела при татко!

Момичето разпозна гласа. Челото й се навъси в опит да дойде на себе си, сякаш се мъчеше да проумее сричките.

— На руски, Юри! — казах аз.

Юри отвърна с нещо, което не успях да разбера, но то очевидно стигна до Луша. Ръцете й се отпуснаха и тя направи една крачка, после втора.

— Какво не е наред с ръката й? — попитах аз.

— Нищо.

Когато стигна до мен, посегнах към ръката й. Тя я дръпна.

Два пръста липсваха.

Вперих поглед в Каландър. Той имаше почти разкаян вид.

— Стана преди да уговорим условията — обясни той.

Юри отново заговори на руски и момичето тръгна по-бързо, но се движеше с мъка. Изглежда не можеше да се движи другояче, освен със странно тътрене, не бях сигурен колко още може да върви така.

Луша се задържа на крака и продължи да върви. Аз стоях на мястото си и гледах към дулата на двамата. Тъмнокосият безмълвно се взираше в мен, все още вбесен, докато погледът на Каландър следеше момичето. Продължаваше да държи оръжието си насочено към мен, но очите му непрекъснато се стрелкаха към нея, усещах колко много му се иска да насочи и пистолета в тази посока.

— Тя ми хареса — рече той. — Добра беше.

* * *

Останалото беше лесно. Отворих втория куфар и отстъпих на няколко крачки. Рей се приближи, за да огледа съдържанието на двата куфара, докато партньорът му продължаваше да ме държи на прицел. Банкнотите бяха прегледани отгоре-отгоре. Прехвърли половин дузина пачки, но не преброи нито една от тях, нито пък пресметна грубо броя им. Не забеляза и фалшивите пари; не мисля, че някой би го сторил.

Затвори куфарите и щракна ключалките им, после отново извади оръжието си, отдръпна се, а тъмнокосият дойде да ги вземе и изгрухтя от усилието да ги вдигне. Това беше първият звук, който издаваше в мое присъствие.

— Вземи ги един по един — посъветва го Каландър.

— Не са тежки.

— Вземи ги един по един.

— Не ми казвай какво да правя, Рей — тросна се той, но остави единия куфар и се отдалечи с другия.

Не се бави много, нито аз, нито Рей говорихме в негово отсъствие. Когато се върна и вдигна втория куфар, каза, че е по-лек от предишния, сякаш сме го измамили, че куфарите тежат еднакво.

— Тогава ще е по-лесно да го носиш — търпеливо каза Каландър. — Сега върви.

— Застреляй тоя свиркаджия, Рей.

— Друг път.

— Шибано ченге, което се занимава с наркотици. Пръсни му мозъка.

Когато се отдалечи, Каландър рече:

— Обеща ни седмица. Ще си удържиш ли на думата?

— И повече, ако мога.

— Съжалявам за пръста.

— Пръстите.

— Щом така предпочиташ. Не е лесно да го контролираш.

Само че ти си използвал жицата върху Пам, помислих си.

— Оценявам отсрочката от седмица — продължи той. — Мисля, че е време за промяна на климата. Не вярвам Албърт да пожелае да дойде с мен.

— Ще го оставиш в Ню Йорк ли?

— В известен смисъл.

— Как го откри?

Той се подсмихна на въпроса.

— Ами открихме се. Хората със специални вкусове често се откриват.

Странен миг. Имах чувството, че говоря на човека зад маската, че обстоятелствата около нас ни дават рядка възможност.

— Може ли да те попитам нещо? — казах.

— Давай.

— Защо жени?

— О, боже. Намери си психиатър да ти отговори, а? Нещо скрито в детството ми, предполагам. Причината не е ли винаги такава? Прекалено рано спиране на кърменето или прекалено късно?

— Не говорех за това.

— А?

— Не ме интересува как си стигнал до тук. Исках само да знам защо го правиш.

— Мислиш, че съм имал избор ли?

— Не знам. Имал ли си?

— Хм. Не е лесно да се отговори на това. Възбудата, силата, наситеността на емоцията… липсват ми думи. Разбираш ли за какво говоря?

— Не.

— Качвал ли си се на увеселително влакче? Аз ги мразя, не съм се качвал на такова от години, преобръща ми се стомахът. Но ако не мразех тези влакчета, ако ги обичах, с това щях да ги сравня. — Той сви рамене. — Казах ти. Липсват ми думи.

— Не звучиш като чудовище.

— А трябва ли?

— Онова, което правиш, е чудовищно. А звучиш като човешко същество. Как можеш да…

— Да?

— Как можеш да го правиш?

— Ами жените не са истински — отвърна той.

— Моля?

— Не са истински — повтори. — Жените. Не съществуват. Те са играчки, това е. Когато ядеш хамбургер, кравата ли ядеш? Естествено, че не. Ядеш хамбургер. — Усмихна се леко. — Докато върви по улицата, е жена. Но щом се качи в микробуса, край. Тя просто е части от труп.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Когато това се случваше, покойната ми леля Пег казваше, че сигурно току-що гъска е минала върху гроба ми. Интересен израз. Чудя се откъде ли идва.

— Но дали съм имал избор? Мисля, че да. Не е като да се чувствам принуден да се държа така при всяко пълнолуние. Винаги имам избор, мога да избера и нищо да не правя, и избирам да не правя нещо, а един ден избирам другото. Що за избор е това ли? Мога да го отложа, но идва ден, когато не искам повече да отлагам. А отлагането само го прави по-сладко. Може би затова го правя. Четох, че зрелостта се състои в способността да отлагаш удоволствието, но не знам дали точно това са имали предвид.

Изглежда се канеше да направи още някакво признание, но после нещо в него се промени и пролуката се затвори рязко. С каквато и истинска част от неговата личност да бях разговарял, тя се скри зад защитната броня на тялото му.

— Не се ли страхуваш? — раздразнено попита той. — Насочил съм оръжие към теб, а ти се държиш като че е воден пистолет.

— Към теб е насочена мощна пушка. Няма да успееш и крачка да направиш.

— Добре, но на теб каква ще ти е ползата? Ако се замислиш, ще се изплашиш. Смел ли си?

— Не.

— Хубаво, няма да стрелям. Да оставя Албърт да задържи всичките пари ли? Не, не искам. Мисля обаче, че за мен е време да се изнасям в мрака. Обърни се, тръгни обратно към приятелите си.

— Добре.

— Няма трети човек с пушка. Ти вярваше ли, че има?

— Не бях сигурен.

— Знаеше, че няма. Всичко е наред. Получи си момичето, ние получихме парите. Всичко стана както трябва.

— Да.

— Не се опитвай да ме проследиш.

— Няма.

— Да, знам, че няма да ме проследиш.

Друго не каза и помислих, че се е измъкнал. Продължих да вървя, но след като бях направил десетина крачки, той ме извика.

— Съжалявам за пръстите — рече той. — Стана без да искам.

Бележки

[1] Ню Йорк Сити се състои от пет административни района: Бруклин, Манхатън, Бронкс, Куинс и Статън Айлънд. — Б.пр.