Лорънс Блок
Билет за отвъдното (20)

Деветнайсета глава

Щам затворих телефона след разговора с Рей, Юри се хвърли върху мен и ме стисна в мечешка прегръдка.

— Балалайка, Балалайка… — Повтаряше името, като че беше някакво заклинание. — Жива е, моята Лушка е жива!

Все още ме прегръщаше, когато вратата се отвори и влязоха братя Кури, след тях вървеше човекът на Ландо, Дани. Кенан носеше старомодна кожена пътна чанта, която се затваряше с цип, а Питър — бяла найлонова пазарска торба.

— Жива е — съобщи им Юри.

— Говори ли с нея?

Той поклати глава.

— Казаха ми името на кучето. Спомнила си е Балалайка. Жива е.

Не знам доколко го разбраха братя Кури, които бяха навън, за да събират пари, докато уговаряхме сигналите за разпознаване, но явно схванаха смисъла.

— Сега ти трябват само милион долара — каза му Кенан.

— Винаги можеш да намериш пари.

— Прав си — потвърди Кенан. — Хората не го осъзнават, но е истина.

Отвори кожената чанта и започна да вади купчини увити пари, нареждаше ги в редици върху махагоновата маса.

— Имаш добри приятели, Юри. Една от хубавите им страни е, че не вярват в банките. Хората не осъзнават каква голяма част от икономиката на страната се движи от пари в брой. Чуе ли човек „в брой“ и си мисли за дрога, за хазарт.

— Върхът на айсберга — рече Питър.

— Разбра ме. Не мисли само за престъпност. Мисли за химическо чистене, за бръснарници, козметични салони. Всяко място, където се работи с пари в брой и затова си имат допълнителни счетоводни книги и скриват половината от спечеленото от данъчните.

— Помисли за кафенетата — рече Питър. — Юри, трябваше да си грък.

— Грък ли? Защо трябва да съм грък?

— На всеки ъгъл тук има кафене, нали? Човече, работех за едно от тях. Десет работници в моята смяна, шестима от нас не бяхме на ведомост, плащаха ни в брой. Защо ли? Защото имат страшно много пари в брой, които не декларират, трябва разходите им да съответстват на приходите. Ако обявят трийсет цента от всеки долар, който минава през касата, това е много. А знаеш ли кое е черешката на тортата? Законът казва, че трябва всяка продажба да се облага с осем и четвърт процента. Само че те не регистрират седемдесет процента от продажбите и как да платят данък върху тях, нали? Затова и тях прибират. Чиста печалба без данъци, всяка пара от нея.

— Не са само гърците така — каза Юри.

— Не са, но те са го превърнали в изкуство. Ако беше грък, трябваше само да се обърнеш към двайсет кафенета. Не вярваш ли, че всичките имат по петдесет хилядарки в сейфа или натъпкани в дюшека, или под хлабава дъска в дрешника? Умножи по двайсет и ето го твоят милион.

— Само че не съм грък — рече Юри.

Кенан го попита дали познава някой търговец на диаманти.

— Те имат много пари в брой — обясни той.

Питър обаче уточни, че голяма част от търговията с бижута става на хартия, разменят се разписки за дължими суми. Кенан каза, че все пак трябва да има и търговци, които работят с пари в брой, а Юри отвърна, че няма значение, защото не познава човек, който да се занимава с диаманти.

Отидох в другата стая и ги оставих да разговарят.

* * *

Чаках позвъняване от Ти Джей и извадих листа със списъка на братя Конг с всички позвънявания, регистрирани до телефона на Кенан. Намерих телефона от обществената пералня, но се подвоумих. Дали Ти Джей ще отговори? И няма ли да го издам, ако мястото е пълно с хора? Да предположим, че Рей вдигне телефона? Малко вероятно, но…

Тогава си спомних, че има и по-лесен начин. Бих могъл да му изпратя съобщение на пейджъра. Май трудно привиквах към тази нова технология. Продължавах да мисля в рамките на по-примитивни средства.

Намерих номера на пейджъра в бележника си, но преди да успея да го набера, телефонът звънна. Беше Ти Джей.

— Току-що онзи беше тук — съобщи той. Звучеше развълнувано. — Точно на този телефон.

— Може да е бил друг.

— Как не, пич. Сериозно, поглеждаш го и знаеш, че виждаш злото. Ти не разговаря ли точно с него? Светна ми в акъла, рекох си — моят човек, Мат говори с тоя пич.

— Разговарях, но затворих телефона преди поне десет минути. Може да са дори петнайсет.

— Да, може и толкова.

— Мислех, че веднага ще позвъниш.

— Не можех, човече. Трябваше да проследя оня пич.

— Проследи ли го?

— Ти кво, да не мислиш, че ще щукна, когато го видя да приближава? Не сме се водили под ръка с онзи, излезе, дадох му минутка и тръгнах след него.

— Това е опасно, Ти Джей. Този човек е убиец.

— Човече, да се впечатлявам ли, какво? Всеки ден от живота си съм на Дюс. Не можеш да тръгнеш по улицата, без да вървиш след един или друг убиец.

— Той къде отиде?

— Зави наляво, тръгна към ъгъла.

— Четирийсет и девета улица.

— После към деликатесния от другата страна на авенюто. Влезе, остана минута-две, излезе пак. Да не мислиш, че си е поръчал сандвич, щото не се задържа толкова. Сигурно си е взел бири, шест в пакет. Пакетът, който носеше, беше горе-долу с тия размери.

— После къде отиде?

— Върна се по същия път. Копелето мина точно покрай мен, отново пресече Пета и тръгна обратно към пералнята. Помислих си, мамка му, повече не мога да го проследя натам, трябва да съм тук, докато не се обади.

— Не се е обаждал пак.

— Никъде не се е обаждал, щото не влезе в пералнята. Качи се на колата си и отпраши. Не знаех, че е с кола, докато не се качи в нея. Стоеше паркирана точно срещу пералнята, там не се вижда, ако седиш на мястото, където седя.

— Кола или микробус?

— Казах кола. Опитах се да го проследя, но нямаше начин. Бях на половин пресечка от него, не исках да му вървя по петите, когато се връщаше към пералнята. Метна се в колата и отпраши, нищо не можех да направя. Докато завия зад ъгъла и вече никакъв го нямаше.

— Но си го огледал добре.

— Него ли? Да, огледах го.

— Ще можеш ли да го познаеш?

— Човече, майка си дали можеш да познаеш? Къв е тоя въпрос? Човекът е малко под един и осемдесет, между седемдесет и осемдесет килограма, много светлокестенява коса, очилата му са с кафява пластмасова рамка. Носи черни кожени обувки с връзки, тъмносини панталони и синьо яке с цип. И сигурно най-лъскавата спортна риза, която някога си виждал. Синьо-бяло райе. Дали мога да го позная? Ако можех да рисувам, щях да ти го изтипосам. Заведи ме при оня художник, за който ми разказа и ще ти изкараме нещо, което прилича на него повече и от фотография.

— Впечатлен съм.

— Айде бе? Колата беше хонда сивик, някакво синьо-сиво, малко поочукана. Преди да се качи в нея, си мислех, че ще го проследя до мястото, където живее. Хванал е някого, нали?

— Да.

— Кой?

— Четиринайсетгодишно момиче.

— Копеле нещастно — рече Ти Джей. — Знаех си, може би ако бях вървял по-близо след него, ако бях тичал по-бързо.

— Справил си се страхотно.

— Сега какво да направя, да пообиколя квартала? Може пък да видя къде е паркирал колата.

— Ако си сигурен, че ще я познаеш.

— Ами имам регистрационния номер. Хондите са много, но са рядкост тия, дето са с еднакви лицензионни номера.

Прочете ми го на глас, аз го записах и започнах да му обяснявам колко съм доволен от начина, по който се е представил.

Не ме остави да довърша.

— Човече — рече отчаяно, — колко пъти все едно и също дъвчем, а ти си като втрещен всеки път, когато направя нещо както трябва?

* * *

— Ще са ни необходими няколко часа, докато съберем парите — заявих му аз, когато се обади. — Сумата е по-голяма, отколкото Юри има и е трудно да я съберем в този час.

— Нали не се опитвате да намалите цената?

— Не, но ако искате цялата сума, ще трябва да проявите търпение.

— Сега колко имате?

— Не знам точната сума.

— Ще се обадя след час — рече той.

* * *

— Можеш да използваш този телефон — казах на Юри. — Ще позвъни чак след час. Колко имаме?

— Малко над четиристотин хиляди — рече Кенан. — По-малко от половината.

— Не стигат.

— Не знам — продължи той. — От една страна, на кой друг могат да я продадат? Ако им кажеш „само толкова имаме, или приемате, или се отказвате“, какво ще направи?

— Проблемът е, че не знаем как ще постъпи.

— Да, все забравям, че е изверг.

— Търси си причина да убие момичето. — Не исках да го казвам пред Юри, но се налагаше. — С това започва цялата история. Харесва им да убиват. Жива е и той ще я държи жива, докато тя е билетът му към парите, но ще я убие в минутата, в която реши, че може да се измъкне и да му се размине, или че е изгубил възможността да получи парите. Не искам да му казвам, че имаме само половин милион. По-скоро ще му покажа половината пари и ще му кажа, че са милион, с надеждата, че няма да започне да брои, докато си взимаме момичето.

Кенан се позамисли.

— Проблемът е — намеси се той, — че шибаният свиркаджия вече знае как изглеждат четиристотин хиляди.

— Виж дали можеш да събереш още — казах и отидох да използвам Снупи телефона.

* * *

Имаше преди време номер, на който човек можеше да позвъни в Управлението по превозните средства. Дава човек номера на значката си и казва номера на колата, която иска да проследи, някой проверява и му съобщава информацията. Вече не знаех този специален номер и имах чувството, че отдавна е закрит. Никой не отговаряше на дадения телефонен номер на Управлението.

Позвъних на Дъркин, само че не го открих. И Кели го нямаше, а нямаше смисъл да му пращам съобщение на пейджъра, защото не можеше да направи отдалеч каквото искам от него. Спомних си как отидох при Дъркин, за да ми помогне за досието на Готескинд и си представих Белами на съседното бюро, сетих се как си говореше с компютъра.

Позвъних в участъка и го намерих.

— Мат Скъдър е — представих се.

— Здрасти, как я караш? Опасявам се, че Джо го няма.

— Няма нищо. Може би ти ще ми направиш една услуга. Пътувам тук с една приятелка и някакъв кучи син с хонда сивик удари бронята й и изчезна. Не си виждал по-голяма наглост.

— Проклятие. А ти в колата ли беше, когато стана? Тоя е луд да избяга от мястото на катастрофата. Сигурно е пиян или дрогиран.

— Няма да се изненадам. Работата е там, че…

— Имаш ли номера на колата? Ще я потърся.

— Много ще съм ти благодарен.

— Няма защо. Само ще попитам компютъра. Задръж така.

Зачаках.

— Да му се не види — изнедоволства той.

— Проблем ли има?

— Променили са проклетата парола за достъп до базата данни на Управлението за превозни средства. Въвеждам паролата и не ме допуска. Непрекъснато дава „Паролата е невалидна“. Ако ми се обадиш утре, сигурен съм…

— Ще ми се да задействам въпроса тази вечер. Преди онзи да успее да изтрезнее, ако ме разбираш.

— Ама разбира се. Да можех да ти помогна…

— Няма ли човек, на когото да позвъниш?

— Да — живна той. — Оная кучка в Регистъра, ама тя ще ми каже, че не може да ми даде паролата. Все това ми разправя.

— Кажи й, че имаме код за тревога пета степен.

— Я повтори?

— Просто й кажи, че имаме код за тревога пета степен — повторих аз — и че е най-добре да ти даде паролата, преди да се е размирисало чак до Кливланд.

— За пръв път чувам подобно нещо — призна той. — Чакай така, ще пробвам.

Остави обаждането ми на изчакване. От другата страна на стаята Майкъл Джексън се взираше в мен през пръстите на бялата см ръкавица. Белами се върна на телефона:

— Да пукна, ако не проработи. „Код за тревога пета степен.“ Направо я помете. Даде ми паролата. Чакай да я въведа. Готово. Кажи сега регистрационния номер на колата.

Продиктувах му го.

— Да видим какво ще излезе. Добре, бързо стана. Колата е от осемдесет и осма, хонда сивик с две врати, цвят олово… Олово? Защо просто не кажат сиво? Няма значение. Собственикът е… Имаш ли молив? Каландър, Реймънд Джоузеф — продиктува фамилията буква по буква. — Адресът е Пенелъпи авеню, номер трийсет и четири. Това е в Куинс, но къде в Куинс? Чувал ли си за Пенелъпи авеню?

— Май не.

— Човече, аз живея в Куинс и за пръв път го чувам. Чакай, има и код. Едно-едно-три-седем-девет. Това е Мидъл Вилидж, нали? Никога не съм чувал за Пенелъпи авеню.

— Ще го намеря.

— Да, предполагам, че си мотивиран, нали? В колата всички са здрави, надявам се.

— Добре са, само лека повреда по колата.

— Закови го яко, да изчезне от мястото на катастрофата по тоя начин. От друга страна, ако го докладваш и цената на застраховката на твоята приятелка ще скочи. Най-добре ще е, ако двамата с него се разберете помежду си, но ти сигурно си намислил точно това? — Той се разсмя. — Код пета степен. Направо й припари на девойката. Задължен съм ти.

— Няма защо.

— Не, сериозно, задължен съм ти. Непрекъснато си имам проблеми с тази работа. Това ще ми спести големи главоболия.

— Ами ако наистина мислиш, че си ми задължен…

— Казвай.

— Чудех се дали има досие, нашият господин Каландър.

— Това е лесно да се провери. Не ти трябва никакъв код пета степен, защото знам кода за достъп. Изчакай. Няма.

— Нищо ли?

— Нищо за щата Ню Йорк, човекът е бойскаут. Код пета степен. Всъщност какво означава?

— Да кажем само, че е от високо ниво.

— Сигурно.

— Ако имаш трудности — чух се да казвам, — само им кажи, че код пета степен замества и анулира всичките им настоящи указания.

— Замества и анулира?

— Именно.

— Замества и анулира всичките им настоящи указания.

— Разбрал си. Но не го използвай за щяло и нещяло.

— Няма — обеща той. — Не искам да го изтъркам.

* * *

За момент си помислих, че го държим на мушката. Вече имах име и адрес, но не беше адресът, който търсех. Похитителите се намираха някъде в Сънсет Парк, в Бруклин. Адресът беше в Мидъл Вилидж, Куинс.

Позвъних на Информация Куинс и набрах телефона, който ми дадоха. Телефонът издаде онзи нов звук, нещо между сигнал и писък, и записано съобщение му осведоми, че набраният от мен номер вече е закрит. Отново позвъних на Информация и съобщих за това, служителката провери и ми каза, че номерът е закрит съвсем наскоро и все още не е заличен от указателя. Попитах дали има нов номер. Тя ми каза, че няма. Попитах дали може да ми каже кога е бил закрит номерът; отговори ми, че не може.

Позвъних на Информация Бруклин и се опитах да намеря регистриран телефон на името на Реймънд Каландър, Р. Каландър или Р. Дж. Каландър. Служителката ми обясни, че има и други начини да са изпише фамилията и провери и други възможности за изписване на името — повече, отколкото биха ми хрумнали. Имаше два регистрирани номера на Р. и един на Р. Дж., но адресите бяха другаде, единият в Месрол в Гринпойнт, другият далеч в Браунсвил, нито един от тях не беше в близост до Сънсет Парк.

Влудяващо, но и целият случай беше такъв от самото начало. Продължавах да трупам напрежение, правех значими пробиви, които не водеха наникъде. Откриването на Пам Касиди беше най-добрият пример. Успяхме да изнамерим жива свидетелка и пак не постигнахме нищо, просто полицията сложи три стари случая в една обща папка.

Пам беше дала първото име. Сега имах фамилията, която го следваше, разполагах и с второто име, и всичко благодарение на Ти Джей и Белами. Имах и адрес, но вероятно този адрес не беше валиден от момента, в който е бил прекъснат телефонът.

Нямаше да е трудно да го открием. По-лесно е, когато човек знае кого търси. Вече разполагах с достатъчно информация, за да го открия, ако можех да изчакам до следващия ден и ако можех да си позволя няколко дни, в които да го издирвам.

Но това не ме устройваше. Исках да го открия час по-скоро.

* * *

В дневната Кенан говореше по телефона, Питър стоеше до прозореца. Не видях Юри. Приближих се до Питър и той ми каза, че Юри е излязъл, за да търси пари.

— Не мога да гледам парите — призна ми Питър. — Започва да не ме свърта. Сърцето ми бие ускорено, по дланите ми избива студена пот, всичко накуп.

— Какъв е страхът?

— Страхът ли? Не знам. Просто ме карат да взема една доза, това е. Ако ми направиш един тест на асоциации, която и дума да ми кажеш, ще я свържа с хероин. Направи ми тест на Роршах и всяко мастилено петно ще ми прилича на заклет наркоман, който си бие наркотик във вените.

— Но ти не си биеш хероин, Пит.

— Каква е разликата? Знам, че ще го направя. Въпрос на време, това е. Там навън е красиво, нали?

— Океанът ли?

Той кимна.

— Само дето вече не се вижда. Сигурно е хубаво да живееш на място, където можеш да гледаш към водата. Имах една приятелка, която се занимаваше с астрология, тя ми каза, че моят елемент е водата. Вярваш ли в тези неща?

— Не знам много за тях.

— Права беше, че това е моят елемент. Другите не ми харесват много. Въздух? Никога не ми е харесвало да летя. Не бих искал да изгоря в пламъци, нито да ме заровят в земята. Но морето, от там сме родени всички, не казват ли така?

— Сигурно.

— И океанът, който е там, навън. Не река или залив. Там друго освен вода няма, простира се навсякъде, докъдето ти поглед стига. Кара ме да се чувствам чист, дори само като го гледам.

Потупах го по рамото и го оставих да съзерцава океана. Кенан беше приключил на телефона и отидох да го попитам колко са вече парите.

— Почти половин милион — каза ми той. — Обаждам се на всеки, за когото се сетя, че ми дължи услуга, Юри прави същото. Трябва да ти кажа, че не ми се вярва да намерим много повече.

— Единственият човек, за когото се сещам, че може да успее, е в Ирландия. Надявам се, че толкова пари приличат на милион. Трябва само да мине за милион, когато прегледат набързо парите на място.

— Ами ако вмъкнем малко въздух в тях? Ако всяка пачка е с по пет банкноти по-малко, получаваме още една десета от сумата.

— Може да се получи, стига да не изберат някоя пачка наслуки и да не започнат да броят на място.

— Добро възражение — съгласи се той. — На пръв поглед този куп пари ще изглежда много по-голям от онзи, които им дадох. При моя всички бяха банкноти от по сто долара. Тук една четвърт от сумата е в банкноти от по петдесет. Знаеш, че има начин да ги направим така, че да изглеждат много повече, отколкото са.

— Да ги надуем с нарязана хартия.

— Мислех си за банкноти от по един долар. Хартията е подходяща, цветът, всичко освен деноминацията. Да кажем, че имаш купчина, за която се предполага, че е пет хиляди долара в банкноти, общо пет хиляди. Нагласяваш ги с десет по сто отгоре и десет отдолу и напълваш с трийсет еднодоларови. Вместо пет хиляди имаш малко над две хиляди, които приличат на пет. Преглеждаш ги бързо и виждаш само зелено.

— Същият проблем. Става, стига да не се вгледаш в някоя от нагласените пачки. Тогава виждаш, че не е, каквото трябва да е и веднага разбираш, че пачката е нагласена, за да те преметнат. А ако поначало си изверг и си търсиш извинение да убиваш цяла нощ…

— Убиваш момичето и точка.

— Това е проблемът с всичко очебийно. Ако изглежда така, сякаш се опитваме да ги метнем…

— Ще го вземат навътре — кимна той. — Може пък да не броят пачките. Смесваш банкноти от по петдесет и от по сто, пет хиляди в пачка, половината от сумата в банкноти от по петдесет, за колко пачки говорим, ако сме с половин милион? Сто, ако са само стотачки, да приемем, че са сто и двайсет-трийсет, нещо такова?

— Звучи добре.

— Не знам, ще ги преброиш ли? И при сделка с наркотици се броят пачки, но имаш време, сядаш, преброяваш парите, оглеждаш материала. Историята е друга. Но знаеш ли как броят големите трафиканти? Типовете, които обръщат по милион на всяка сделка?

— Знам, че банките си имат устройства, които броят пачките по-бързо, отколкото можеш да ги размесиш.

— Понякога и такива използват — рече той, — но най-вече преценяват по теглото. Знаеш колко тежат парите, затова просто ги поставяш на кантара.

— Така ли правеха във фамилното предприятие в Того?

Той се усмихна при мисълта.

— Не, постъпваха другояче. Брояха всяка банкнота. Но никой не бързаше.

Телефонът иззвъня. Спогледахме се. Вдигнах, обаждаше се Юри от телефона в колата, съобщи, че пътува насам.

— Всеки път, когато телефонът звънне… — каза Кенан.

— Знам. Мисля, че е той. Докато ти беше навън, някой се обади по погрешка, някакъв тип звънна два пъти, защото все забравял да набере кода на Манхатън.

— Голяма досада — рече той. — Когато бях дете, имахме номер, който се различаваше само по една цифра от този на пицария на Проспект и Флетбуш. Можеш да си представиш колко грешни позвънявания имахме.

— Сигурно е било много досадно.

— За родителите ми. На мен и на Пити страшно ни харесваше. Приемахме проклетата поръчка. „Половината със сирене и половината с пеперони? Без аншоа? Да, господине, ще ви я доставим.“ И ги прецаквахме, оставяхме ги гладни. Ужасни бяхме.

— Горкото копеле от пицарията.

— Да, знам. Напоследък никой не ми се обажда по погрешка. Знаеш ли кога имах две погрешни позвънявания? В деня на отвличането на Франси. Онази сутрин сякаш Бог ми пращаше съобщение, опитваше се да ме предупреди. Божичко, като си помисля само какво ли може да е преживяла. И какво ли преживява сега това дете.

— Кенан, знам как се казва — рекох аз.

— Кой как се казва?

— Онзи от телефона. Не дръвникът от играта „дръвник и финяга“. Другият, онзи, който говори повече.

— Нали ми го каза. Рей.

— Рей Каландър. Знам стария му адрес в Куинс. Знам и регистрационния номер на хондата му.

— Мислех, че има микробус.

— Има и сивик с две врати. Ще го хванем, Кенан. Може би не тази вечер, но ще го хванем.

— Много добре — бавно произнесе той. — Но трябва да ти кажа нещо. Знаеш, че участвам в това заради случилото се с жена ми. Затова те наех, затова сега съм тук. Но точно в този момент нищо от това няма и капка значение. Сега единственото, което ме интересува, е това дете, Луша, Лушка, Людмила, толкова различни имена има, не знам как да я наричам, дори не съм я виждал. Сега единственото, което ме интересува, е да я върнем.

Благодаря ти, помислих си аз.

Защото, както пише на тениските, щом газиш сред алигатори, можеш да забравиш, че първоначалната ти цел е била да пресушиш блатото. Нямаше значение къде в Сънсет Парк се бяха сврели двамата похитители, нямаше значение дали щях да ги намеря тази вечер или утре, или никога. На сутринта бих могъл да дам всичко, което имам, на Джон Кели и да го оставя да продължи нататък. Нямаше значение кой ще залови Каландър и дали ще получи петнайсет години, двайсет и пет или доживотна, или ще умре в някоя страничка уличка от ръцете на Кенан Кури или от моите. Или пък ще се измъкне свободен със или без парите. Това можеше да е важно утре. Можеше и да не е. Тази вечер беше без значение.

Изведнъж това стана пределно ясно, каквото трябва да е било от самото начало. Беше важно само да върнем момичето. Всичко останало нямаше значение.

* * *

Юри и Дани дойдоха няколко минути преди осем. Юри държеше по една чанта във всяка ръка, и двете с логото на авиокомпания, изчезнала в разни сливания със себеподобни. Дани носеше пазарска чанта.

— В играта сме — рече Кенан и с брат му изръкопляскаха. Не започнах да ръкопляскам, но почувствах същото вълнение. Човек би си рекъл, че парите са за нас.

— Кенан, ела за минута. Погледни — рече Юри.

Отвори една от чантите и изсипа съдържанието й, хванати с лента пачки от по стодоларови банкноти, всяка лента носеше печата на „Чейз Манхатън Банк“.

— Красота — възхити се той. — Какво си направил, Юри, да не си измъкнал пари без позволение? Как намери банка, която да ограбиш в тоя час на вечерта?

Юри му подаде пачка. Кенан махна лентата й, погледна банкнотата най-отгоре и рече:

— Излишно е да гледам, нали? Нямаше да ме питаш, ако всичко е истинско. Менте са, нали? — Погледна я по-внимателно, махна банкнотата и се вгледа във втората. — Менте — потвърди той. — Но много добро. Всички един сериен номер ли са? Не, тази е с различен.

— Три различни номера — обясни Юри.

— Няма да минат в банка — рече Кенан. — Там имат скенери, улавят нещо електронно. Но за останалото ми се струват прилични. — Смачка една от банкнотите, изглади я, подържа я на светлина и примижа на нея. — Хартията е добра. Мастилото е хубаво. Хубави, използвани банкноти, сигурно са ги киснали в кафе и после са ги изпрали в пералня. Никаква белина, само омекотител. Мат?

Взех истинска банкнота — или такава, която смятах за истинска — от моя портфейл и я подържах до тази, която Кенан ми подаде. Стори ми се, че Франклин не изглежда толкова спокоен на фалшивото копие, беше някак по-екстравагантен. Но при обичайни обстоятелства никога не бих обърнал внимание на банкнотата.

— Много добре — рече Кенан. — Какъв е отбивът?

— Шейсет процента на едро. Плащаш четирийсет цента на долар.

— Много е.

— Добрата стока не е евтина — каза Юри.

— Така е. И бизнесът е по-чист от дрогата. Защото няма пострадали, нали?

— Девалвира валутата — отбеляза Питър.

— Наистина ли? Това е капка в морето. Да се сгромоляса една спестовно-кредитна банка, това намалява стойността на валутата повече, отколкото двайсет години фалшифициране на пари.

— Това е заем — обясни Юри. — Няма да ми вземат пари, ако ги върнем. Иначе трябва да ги платя. Четирийсет цента на долар.

— Много достойно.

— Услуга е. Но мен ме интересува дали ще забележат? И ако забележат…

— Няма — успокоих го аз. — Ще ги прегледат набързо на лоша светлина, а и не вярвам да им мине през ума възможността парите да са фалшиви. Лентите с печата на банката са хубава подробност. Онзи човек и тях ли печати?

— Да.

— Малко ще променим опаковането — казах аз. — Ще използваме лентите на банката, но ще вземем по шест банкноти от всяка пачка и ще ги заменим с истински, три отгоре и три отдолу. Колко имаш тук, Юри?

— Ментетата са двеста и петдесет хиляди. И Дани има шейсет хиляди или малко повече. От четирима души.

Пресметнах.

— Имаме някъде около осемстотин хиляди. Това е доста близо. Мисля, че сме в играта.

— Слава Богу — отдъхна Юри.

Питър свали хартиената лента от пачка с фалшиви банкноти и ги прелисти като ветрило, взираше се в тях и поклащаше глава. Кенан взе стол и започна да маха по шест банкноти от всяка пачка.

Телефонът иззвъня.