Метаданни
Данни
- Серия
- Матю Скъдър (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Walk Among the Tombstones, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Евелина Пенева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лорънс Блок
Заглавие: Билет за отвъдното
Преводач: Евелина Пенева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Intense
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД
Редактор: Иван Атанасов
Коректор: Саша Александрова
ISBN: 978-954-783-212-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10113
История
- —Добавяне
Петнайсета глава
Във вторник спах до късно. Когато се събудих, Илейн беше излязла. Бележка на кухненската маса ми съобщи, че мога да остана, колкото искам. Направих си закуска и погледах „Си Ен Ен“. После излязох и се поразходих час-два, накрая се озовах при Ситикорп Билдинг навреме за обедната среща. Отидох на кино на Трето авеню, ходих до Фрик и разгледах картините, после взех автобус по Лексингтън и хванах сбирката в пет и половина на пресечка от Гранд Сентръл, работещите, които пътуваха на далечни разстояния, събираха сили да подминат вагон-ресторанта.
Сбирката беше посветена на Единайсетата стъпка, при която се мъчиш да познаеш Божията воля чрез молитва и медитация, а по-голямата част от дискусията безмилостно се въртеше около духовното. Когато излязох, реших да се поглезя и да взема такси. Подминаха ме две заети, а когато спря трето, жена в шит по поръчка костюм и развята вратовръзка ме сръга с лакът, избута ме и ме изпревари. Изобщо не се бях молил, нито бях медитирал, но не ми трябваше много, за да прозра Божията воля в случая. Той искаше да се прибера с метрото.
Имаше съобщения да се обадя на Джон Кели, Дрю Каплан и на Кенан Кури. Стреснах се колко много хора познавам с еднакъв инициал на фамилията, а още не бях чул нищо за братя Конг. Имаше четвърто съобщение от човек, който не си беше оставил името, а само номер и реших на инат да позвъня първо на него.
Набрах номера и вместо звън, чух музикален сигнал. Реших, че връзката се е разпаднала и затворих, после вдигнах слушалката и отново набрах номера, а когато чух пак сигнала, затворих.
След пет минути телефонът звънна. Вдигнах и чух Ти Джей:
— Здрасти, Мат, човече. Какво става?
— Взел си си пейджър.
— Ама те изненадах, а? Човече, имах петстотин долара накуп. Кво искаш да напрая, спестовни бонове ли да си купя? На промоция беше, вземаш пейджъра и първите три месеца го ползваш безплатно срещу сто деветдесет и девет долара. Ти искаш ли? Ще дойда с теб до магазина, да се уверя, че няма да те изпързалят.
— Ще се въздържа. Какво става след трите месеца? Вземат си пейджъра обратно?
— Не, човече, мой си остава. Но трябва да плащам всеки месец такса, за да работи. Ако спра да плащам, пак си е мой, само че няма да получавам известия, когато ме търсиш.
— Няма много смисъл да го имаш тогава.
— Ама колко пичове имат. Носят ги непрекъснато със себе си, въпреки че не пиукат, щото не са си платили месечната такса.
— А колко е месечната такса?
— Казаха ми, обаче забравих. Няма значение. Когато свършат трите месеца, ще ми дадеш пари да си платя таксата, за да можеш да ми звъниш, когато се наложи.
— И защо си ми?
— Човече, ти не можеш без мен. Аз съм ключов за твоята дейност.
— Защото си изобретателен.
— Аха. Стопляш.
* * *
Потърсих Дрю, не беше в офиса си, а не исках да го притеснявам у дома. Не се обадих на Кенан Кури нито на Джон Кели, реших, че могат да почакат. Спрях на ъгъла за парче пица и ко̀ла и влязох в „Сейнт Пол“ за третата ми сбирка за деня. Не помнех откога не съм посещавал толкова много сбирки, но със сигурност е било отдавна.
Не се опасявах, че мога да посегна към чашката. Мисълта за алкохола винаги витаеше някъде в ума ми. Нито съм се чувствал затрупан с нерешими проблеми.
Осъзнах, че всъщност се чувствам изчерпан, останал без никакви сили. Безсънната нощ във „Фронтенак“ си казваше думата, но въздействието й можеше да се премахне с две хубави похапвания и девет часа непробуден сън. Само че още не можех да се отърся от случая. Бях работил върху него всеотдайно, бях позволил да ме погълне, а сега беше приключен.
Само че се заблуждавах. Убийците още не бяха идентифицирани, камо ли задържани. Бях свършил отлична детективска работа и бях постигнал значими резултати, но самият случай беше далеч от приключването. И обзелото ме изтощение нямаше нищо общо с прекрасното чувство на удовлетворение. Уморен или не, трябваше да удържа на обещанието си. А още бях далеч от това.
Така че ето ме на поредната сбирка, на сигурно и отморяващо място. Поговорих с Джим Фейбър в почивката и след срещата излязохме заедно. Той нямаше време за кафе, но го изпратих почти до дома му и накрая постояхме на ъгъла на улицата, за да поговорим още малко. След това се прибрах у дома и отново не се обадих на Кенан Кури, но позвъних на брат му. Името му беше споменато в разговора ми с Джим, никой от двама ни не можа да си спомни да го е виждал през изтеклата седмица. Затова набрах номера на Питър, но никой не отговори. Позвъних на Илейн и поприказвахме няколко минути. Тя спомена, че се е обадила Пам Касиди, за да предупреди, че няма да звъни — което щеше да рече, че Дрю й е казал да не се свързва за известно време с мен или Илейн, но тя искала да предупреди Илейн, за да не се тревожи.
На следващата сутрин позвъних на Дрю и той ми каза, че всичко се развивало доста добре, Кели му се сторил груб, но не без основание.
— Ако искаш да си пожелаеш нещо — посъветва ме той, — пожелай си този тип да се окаже богат.
— Кели? Човек не забогатява с работа в отдел „Убийства“. Там няма рушвети.
— Не говоря за Кели, за Бога. Говоря за Рей.
— Рей?
— Убиецът — поясни той. — Онзи с жицата. Боже, ти не си ли слушал разказа на собствената си клиентка?
Пам Касиди не ми беше клиентка, но той не го знаеше. Попитах го защо трябва да искам Рей да се окаже богат.
— За да му съдерем кожата в съда.
— Надявам се да го видя зад решетките с доживотна.
— Възможно е — съгласи се той, — но и двамата знаем какво може да се случи в залата. Само че съм сигурен в едно проклето нещо — ако подведат под отговорност кучия син, мога да му прибера и последния петак с гражданско дело. Но усилието ще си струва само ако има пари.
— Знае ли човек — рекох аз. В Сънсет Парк милионерите не се прескачат, но не исках да споменавам Сънсет Парк пред Каплан, а и нямах причина да вярвам, че двамата извършители или тримата, ако си имахме работа с трима, всъщност живеят там. Рей можеше спокойно да държи апартамент в хотел „Пиер“.
— Знам, че ми се ще да намеря кого да съдя — рече той. — Може пък копелетата да са ползвали микробуса на някоя фирма. Иска ми се да намеря страничен подсъдим някъде по веригата, за да мога поне да й осигуря прилично обезщетение. Поне това заслужава след всичко, което е преживяла.
— А и така твоята pro bono работа ще си заслужава разноските, нали?
— Е, и? Нищо против нямам, но трябва да ти кажа, че това не е водещата ми причина. Сериозно.
— Добре.
— Тя е страшно свястно хлапе — рече той. — Кораво и куражлия, но в същината си е невинно създание, разбираш ли за какво говоря?
— Разбирам.
— А ония копелета са я накарали да преживее ад. Показа ли ти какво са й сторили?
— Разказа ми.
— И на мен ми разказа, но освен това ми показа. Мислиш си, че като знаеш, си подготвен, но гледката е покъртителна, повярвай ми.
— Шегуваш се — рекох аз. — А показа ли ти и какво са й оставили, за да можеш да оцениш загубата й?
— Имаш мръсно подсъзнание, нали знаеш?
— Знам. Или поне всички ми го казват.
* * *
Позвъних в офиса на Джон Кели и ми казаха, че е в съда. Съобщих името си и полицаят, с когото разговарях, каза:
— О, той ще иска да говори с вас. Оставате ми номера си, ще му пратя съобщение.
Малко по-късно Кели ми позвъни и се уговорихме да се срещнем на място, наречено „Докет“, зад ъгъла на Бороу Хил. Не познавах мястото, но приличаше на други места, които познавах в централната част на Манхатън — бар-ресторант с клиентела, която включваше полицаи и адвокати, и декор, решен в месинг, кожа и тъмно дърво.
Двамата с Кели не се бяхме виждали на живо — подробност, която пропуснахме, когато си уговаряхме срещата, — но се оказа, че не е трудно да го позная. Беше копие на баща си.
— Цял живот това ми повтарят — призна той.
Взе си бира от бара и двамата се настанихме на маса в задната част. Сервитьорката ни имаше чип нос и заразно чувство за хумор, с Кели се познаваха.
— Не е достатъчно постна за теб, Кели — отговори тя на въпроса му за пастърмата. — Вземи си ростбиф.
Поръчахме си грамадни ръжени сандвичи с тънки резени ростбиф, пържени картофки и сос от хрян, който можеше да просълзи и статуя.
— Добро място — рекох аз.
— Няма по-добро. Само тук се храня.
Той си взе втора бира със сандвича. Аз си поръчах сода и когато сервитьорката поклати глава, промених поръчката си на ко̀ла. Видях, че на Кели му направи впечатление, но го остави без коментар.
— Преди си пиел — каза той, когато сервитьорката ни донесе напитките.
— Баща ти ли го спомена? Все още не пиех така здраво, когато го познавах.
— Не съм го научил от баща ми. Позвъних тук-там, поразпитах. Чух за проблемите ти с алкохола и че после си спрял.
— Може и така да се каже.
— Анонимните алкохолици, така разбрах. Страхотна организация, само това чувам за нея.
— Има си добрите страни. Но не е подходящо място, ако ти се прииска прилично питие.
Чак след секунда осъзна, че се шегувам. Разсмя се.
— Оттам ли го познаваш? Тайнственият любовник?
— На този въпрос няма да отговоря.
— Не можеш да ми кажеш нищо за него.
— Не мога.
— Добре, няма да те тормозя по тази тема. Накарал си я да дойде, трябва да ти отдам дължимото. Не са ми слабост положенията, в които свидетелка се появява под ръка с адвоката си, но при дадените обстоятелства трябва да призная, че за нея така е по-добре. А и Каплан си го бива. Може да те направи на маймуна в съда, но майната му, това му е работата, всички са такива. Какво да прави човек, да избеси всички от неговата професия ли?
— Има хора, на които идеята няма да им се стори чак толкова лоша.
— Говориш за половината хора в тази стая — уточни той, — другата половина са пак адвокати. Майната му. С Каплан се споразумяхме да държим пресата далеч. Увери ме, че ще си съгласен.
— Разбира се.
— Щеше да е различно, ако разполагахме с добра рисунка на двамата извършители, но я пратих при един художник и най-доброто, което постигнаха, е да установят, че са имали по две очи, нос и уста. Не е много сигурна за ушите, мисли че всеки е имал по две, но не е убедена. Все едно на пета страница на „Дейли Нюз“ да изкараме рисунка на емотикон с въпрос: „Виждали ли сте този човек?“ Разполагаме с връзките между три случая, които вече официално считаме за серийни убийства, но според теб какво ще спечелим, ако го огласим? Какво друго ще постигнем, освен да наплашим маса народ?
* * *
Не се бавихме с обяда. Той трябваше да се върне до два, за да свидетелства в дело за убийство, свързано с наркотици, една от многото причини за вечно отрупаното му бюро.
— Трудно е да продължава да ти пука, че се избиват — призна той, — или да се изгърбваш от работа, докато се мъчиш да ги заковеш. Страшно ми се иска да легализират цялата тая гнусотия, но никога не съм вярвал, че ще го кажа на глас.
— А аз не вярвах, че някога ще чуя тези думи от устата на полицай.
— Сега вече можеш да ги чуеш навсякъде. Полицаи, Агенцията за борба с наркотиците, всички. Все още има типове от агенцията, които пеят старата песен: „Печелим войната с наркотиците. Дайте ни инструменти и ще се справим.“. Знам ли, може и да си вярват, но май е по-добре човек да вярва във Феята на зъбчетата. Поне накрая можеш да се окажеш с монета под възглавницата си.
— Защо искаш да направят дрогата законна?
— Знам, че идеята не ти допада. Но да вземем моя любимец, ангелският прах. Някакъв иначе хрисим тип се надрусва, изпада в умствено затъмнение и се развилнява. Свестява се след няколко часа до мъртвец, а нищо не помни, дори не може да каже било ли му е гот, докато е бил друсан. Ти как се отнасяш към идеята да ги гледаш как продават ангелски прах на ъгъла до магазина за сладкиши? Исусе, могат ли да стигнат по-далеч от това да го продават на улицата пред магазин за сладкиши?
— Не знам.
— Сигурно никой не знае. Всъщност напоследък не продават много ангелски прах, но не защото хората вече не го харесват. Просто крекът превзе пазара. И така, фенове на спорта, чакат ви добри новини от света на дрогата. Крекът ни помага да спечелим тази война.
Поделихме си сметката и на тротоара се ръкувахме. Съгласих се да се свържа с него, ако реша, че имам нещо, което може да е важно, а той ми обеща да ме осведоми, ако направят пробив в разследването.
— Мога да те уверя, че ще се потрудим — обеща той. — Искаме да разкараме тия типове от улицата.
* * *
Бях казал на Кенан Кури, че ще се видим следобед, затова се запътих към тях. „Докет“ се намира на улица Джоралемън, където Бруклин Хайтс приключва и започва Кобъл Хил. Насочих се на изток към улица Корт, после тръгнах по Корт към Атлантик и минах покрай кантората на Дрю Каплан и сирийския ресторант, в който бяхме ходили с Питър Кури. Свърнах по Атлантик, за да мина покрай „При Аюб“ и да си представя отвличането in situ[1] — още една фраза, която Дрю можеше да сложи в кошницата с pro bono. Помислих си, че бих могъл да взема автобус на юг, но когато стигнах до Четвърто авеню, автобусът тъкмо потегляше от тротоара, така или иначе беше прекрасен пролетен ден и се насладих на разходката.
Повървях два часа. Не възнамерявах да вървя пеша чак до Бей Ридж, но накрая се оказа, че точно това правя. Отначало си мислех да се разходя осем или десет пресечки и да хвана първия автобус, който мине. Но когато стигнах до първата пресечка, осъзнах, че съм на километър и половина от „Грийн Уд.“ Пресякох Пето авеню, тръгнах към гробището и влязох вътре, повървях десет-петнайсет минути сред гробовете. Тревата беше яркозелена, каквато е само рано пролет, около надгробните плочи беше пълно с цъфнали цветя, цъфтяха и онези в урните.
Гробището е доста голямо по площ и нямах представа в коя част е била открита Лейла Алварез, макар че мястото може и да е било споменато някъде в статията. И да е било така, не се сещах, пък и имаше ли значение? Нямаше да проумея нищо, докато се вслушвам във вибрациите на тревата, върху която е лежала. Искаше ми се да вярвам, че има хора, които умеят да откриват изгубени предмети и липсващи деца с помощта на върбови клонки, дори да виждат аури (макар че последната приятелка на Дани Бой едва ли беше сред тях). Аз обаче не можех.
И все пак, самото посещение на мястото би могло да ме насочи към някоя витаеща мисъл, да породи мисловна връзка, която иначе не би се случила. Кой знае как става процесът?
Може би отидох там, за да потърся някаква връзка с Лейла Алварез. Или просто ми се искаше да се поразходя по зелена трева и да погледам малко цветята.
* * *
Влязох в гробището от Двайсет и пета улица, а излязох на повече от половин километър на юг, на Двайсет и четвърта. Бях прекосил целия Парк Слоуп и се намирах в северния край на Сънсет Парк, само на няколко пресечки от малкия парк, дал името на квартала.
Прекосих парка, после минах покрай всички улични телефони, от които се бяха обаждали в къщата на Кури, като се започне с този на Ню Утрехт авеню при Четирийсет и първа улица. Онзи, който най-много ме интересуваше, беше на Пето авеню между Четирийсет и девета и Петдесета. Това беше телефонът, който бяха използвали два пъти, онзи, за който се предполагаше, че е най-близо до базата им. За разлика от другите телефони, той не беше на улицата, ами във входа на отворена двайсет и четири часа обществена пералня.
В пералнята имаше две дебели жени. Едната сгъваше пране, а другата седеше на стол, опрян до бетонната стена и четеше брой на списание „Пийпъл“ със Сандра Дий на корицата. И двете се държаха така, сякаш другата я няма или пък мен ме няма. Пуснах монета в телефона и позвъних на Илейн.
— Всички перални ли имат телефони? — попитах я, щом вдигна. — Обичайно ли е да имат телефони, във всички перални ли ги има?
— Ти имаш ли представа колко години чакам да ми зададеш този въпрос?
— Е?
— Ласкаещо е, че според теб знам всичко, но ще ти призная нещо: не съм стъпвала в обществена пералня от години. Всъщност не съм сигурна, че изобщо съм стъпвала в такава. В мазето имаме перални. Затова не мога да отговоря на въпроса ти, обаче мога да ти задам друг. Защо ти е да знаеш?
— Двете обаждания до Кури в нощта на отвличането са направени от платен телефон в пералня в Сънсет Парк.
— И сега си там. От същия телефон ли ми се обаждаш?
— Точно така.
— И? Какво значение има дали другите перални имат телефони? Не ми отговаряй, сама ще се досетя. Да му се не види, не мога да се сетя сама. Защо?
— Мислех си, че сигурно живеят много близо до него, щом им е минало през ума да го използват. От улицата не се вижда, така че ако не живееш на пресечка-две от това място, никога няма да се сетиш за него, дотрябва ли ти да звъннеш на някого. Освен ако всички обществени перални в света имат телефони.
— За обществените перални не знам. В мазето няма телефон. Ти какво правиш с твоето пране?
— Аз ли? Зад ъгъла има обществена пералня.
— А телефон има ли?
— Не знам. Оставям прането сутринта и го взимам вечерта, ако се сетя. Правят всичко. Давам дрехите си мръсни, а ми ги връщат чисти.
— Обзалагам се, че не ги разделят по цветове.
— А?
— Няма значение.
Излязох от пералнята и пих cafè con leche[2] в кубинския ресторант на ъгъла. От този телефон беше говорил кучият му син. Страшно близо бях до него.
Със сигурност живееше в този квартал. И не просто някъде наоколо, ами на пресечка или две от пералнята. Нямаше да ми е трудно да започна да долавям присъствието му, някъде на около стотина метра от мястото, където седях. Но това бяха глупости. Не ми се налагаше да долавям вибрации, трябваше само да разбера как най-вероятно са протекли събитията.
Видели са Франсин, когато излиза от дома си, проследили са я до „Д’Агостино“, кротували са, когато момчето от магазина я е съпроводило до колата й, проследили са я отново до Атлантик авеню. Отвлекли са я, когато е излязла от „При Аюб“, вкарали са я отзад в буса и са отпътували. А накъде са се отправили?
Възможностите бяха десетки. Някоя странична улица в Ред Хук. Уличка зад някой склад. Гараж.
Имаше промеждутък от няколко часа между отвличането и първото телефонно позвъняване, и ми се струваше, че са прекарали голяма част от тези часове да й причиняват същото, което бяха причинили на Пам Касиди. След като е умряла, са отишли до дома си, паркирали са на собственото си място за паркинг, ако вече не са били там. Микробусът, който е имал надписи на фирма за обслужване на телевизори в Куинс, е претърпял някакви козметични манипулации. Сложили са една боя върху надписа — или просто са го измили, ако са използвали отмиваща се боя. Ако са разполагали с подходящо оборудване в гаража си, може да са пребоядисали изцяло буса.
После какво? Ускорен курс за начинаещи по нарязване на месо? Възможно е вече да са го били направили, възможно е да са го направили и след това. Няма значение.
И в 3:38 е първото позвъняване. В 4:01 е второто — първото обаждане на Рей — от пералнята. Следват още позвънявания, до 8:01, когато шестото позвъняване до Кури праща братята да оставят парите. За да се обадят, Рей или другият мъж сигурно са заели позиция, от която да наблюдават платения телефон на Флетбуш и Фарагът, набрали са номера му, когато Кенан се е приближил.
А необходимо ли е било? Казали са на Кенан да бъде там в осем и половина. Възможно е да са звънили на телефона през интервал от минута, като се започне няколко минути преди уговорения час. Така, когато Кенан е пристигнал и отговорил, той е останал с впечатлението, че те са позвънили, щом двамата с брат му са спрели с колата.
Нямаше значение. Както и да са го направили, те са позвънили, Кенан е отговорил и са отишли до Ветеране авеню, където един или повече от похитителите вероятно вече са чакали. Ново позвъняване, сигурно съобразено с пристигането на братята Кури, защото желанието на похитителите е било в този момент да могат да наблюдават как братята се отдалечават от парите.
Щом Кенан и Питър са се отдалечили, щом е станало ясно, че никой от двамата няма да се върне, за да наблюдава колата, Рей и приятелят му — или приятелите му — взимат парите и изчезват.
Не.
Поне един от двамата се е помотал из района и е наблюдавал как Кури поглеждат в колата и не намират Франсин. После позвъняват на уличния телефон и ги изпращат у дома, казват им, че Франсин щяла да се прибере преди тях. А накрая, докато братята пътуват към Колониал Роуд, похитителите се връщат в своята база. Паркират буса и…
Не. Не. Бусът през цялото време е бил в гаража. Все още не са променили изцяло външния му вид, а вероятно и трупът на Франсин Кури все още е бил в задната му част. До Ветеране авеню са отишли с друга кола.
Дали е било с нарочно откраднатия за целта форд темпо? Вероятно. Или пък с трета кола, а темпото е било откраднато и пазено с една цел — доставяне на останките.
Толкова много възможности…
Натоварили са някак съсеченото на парчета тяло на Франсин в темпото. Нарязали са на парчета трупа, всяко парче са увили в найлон, овързали са с тиксо пакетите. Счупили са ключалката на багажника, напълнили са го като камера на фризер за месо, отпътували са с две коли до Колониал Роуд и са спрели на паркинг зад ъгъла. Паркират темпото, а онзи, който го е карал, отива при приятеля си в другата кола и се прибират.
С четиристотин хиляди долара и удовлетворението, че престъплението им е било извършено изрядно.
Оставало е само едно последно действие. Да позвънят на Кури и да го накарат да отиде зад ъгъла до паркирания форд. Работата е свършена, завладени са от удоволствието от триумфа, но се налага да натрият носа на Кури. Какво изкушение е да използваш собствения си телефон, този дето е на масата. Кури не се е обадил на полицията, не е извикал никого на помощ, с готовност е донесъл парите, така че откъде изобщо би могъл да разбере откъде идва позвъняването?
Какво толкова, хайде…
Но не, я да почакат, досега са направили всичко както трябва, държали са се строго професионално, защо точно сега да прецакват работата? Какъв смисъл има?
От друга страна, не се налага да са фанатици. Досега са използвали различен телефон за всяко обаждане и всеки уличен телефон е отдалечен на поне шест пресечки от предишния. Презастраховка срещу проследяване, презастраховка, ако полицията следи телефоните.
Само че полицията нищо не следи. Вече е ясно, никой нищо не следи, затова не се налага да бъдат прекалено предпазливи. Да използват уличен телефон, да, но само толкова, нека използват най-удобния около тях, онзи, от който са позвънили най-напред, нали затова именно се обадиха и първо от него.
А и докато е там, защо да не си изпере дрехите. Работата е била кървава, дрехите му са мръсни, защо да не метне едно пране в машината?
Не, едва ли. Не и когато четиристотин хиляди стоят на кухненската маса. Няма да перат никакви дрехи. Ще ги изхвърлят и ще си купят нови.
* * *
Извървях от край до край всички улици между двете пресечки около обществената пералня, които влизаха в правоъгълника, образуван от Четвърто и Шесто авеню, и Четирийсет и осма и Петдесет и втора улица. Не знаех, че търся нещо конкретно, въпреки че бих спрял повторно поглед върху сините бусове с домашно изрисувани надписи върху тях. Всъщност най-вече исках да придобия усещане за квартала и да проверя дали нещо няма да привлече вниманието ми.
Хора с най-различно икономическо състояние и етнически произход населяваха района, имаше къщи, предадени на запустението и други, които бяха нагласени и превърнати в еднофамилни жилища от новите си заможни собственици. Имаше участъци с редици от къщи, все още покрити с алуминий и асфалт, на други тези подобрения бяха премахнати и тухлите им бяха възстановени. Имаше и самостоятелни къщи с морави пред тях. Някой от моравите се използваха за паркинг, а други къщи имаха гаражи, към които водеха алеи. Улиците бяха оживени, имаше много майки с малки деца, много пълни с бясна енергия хлапета, много мъже, които работеха по колите си или седяха на верандите и пиеха от кутии в кафяви хартиени торби.
Обходих всички улички и знаех, че нищо не съм свършил. Но бях почти сигурен, че съм минал покрай къщата, където е извършено престъплението.
* * *
Малко по-късно стоях пред друга къща, където беше извършено убийство.
След като посетих най-южно разположения уличен телефон на Шейсета улица и Пета, отидох на Четвърто авеню, минах покрай „Д’Агостино“ и влязох в Бей Ридж. Когато стигнах на улица „Сенатор“, се стреснах, че съм само на две пресечки от мястото, където Томи Тилъри беше убил съпругата си. Зачудих се дали мога да открия къщата след всичките изминали години. Отначало се затрудних, търсех я на погрешната пресечка. Щом осъзнах грешката си, веднага я забелязах.
Оказа се по-малка, отколкото си я спомнях, като класната стая в старото ви начално училище, но иначе беше същата. Застанах пред нея и погледнах към таванския прозорец на третия етаж. Тилъри беше завлякъл жена си горе, после я бутнал надолу по стъпалата и я убил, като нагласил всичко да изглежда така, сякаш е дело на крадци.
Маргарет, така се казваше жена му. Спомних си. Маргарет, а Томи я наричаше Пег.
Убил я беше заради пари. Парите винаги са ми се стрували жалка причина за убийство, но може би за мен парите бяха прекалено евтини, а животът прекалено скъп. Трябва да ви предупредя обаче, че те са по-добър мотив за убийство, отколкото едното забавление.
Докато работех по случая, се запознах с Дрю Каплан. Той беше адвокат на Томи Тилъри при първото обвинение за убийство. По-късно, когато го освободиха и го прибраха заради убийството на приятелката му, Каплан го насочи към друг адвокат.
Къщата изглеждаше в добро състояние. Чудех се чия ли е и дали знаят историята й. Ако е била препродавана на няколко пъти през годините, настоящият собственик може и да не знаеше за случилото се в нея. Но в този квартал хората не си продаваха постоянно къщите. По-скоро се установяваха тук за постоянно.
Постоях няколко минути, потънал в мисли за времената, в които пиех. За хората, които познавах и за живота, който бях водил.
Много време беше изминало. Или пък не чак толкова, зависи как го пресмяташ.